В претъпкания (гр)адски транпорт съзирам съседка, стои на един крак и стиска в ръка удължена дръжка на нещо средно между чанта и куфар. Вярно е, че ми се стори доста посърнала, багажът й не е първа свежест, самата тя е вероятно десетина години по-млада от мен, но напоследък доста се състари, та скоро ще заприличаме на връстници…
Питам я, за да не стоим мълчаливи:
– Накъде пред уикенда?
А тя:
– Ами, уикенд, в болница отивам. Установиха ми при най-обикновен преглед диабет и казаха незабавно да постъпвам за лечение! Ето дотук ме докараха нервите и притесненията! Аз не искам държавата да ме дундурка, какви ли работи не смених… Много неправди в нашата държава, много лошотия. Станахме зла държава, държава само с кучешки зъби, даже направо вълчи. Това да не си обикновен човек, ще ти прегризе гърлото! Няма живот тук! И така се получава – който не отиде да живее в друга държава, остава осъден на смърт в нашата!
Опитвам се да й дам кураж, но тя е отчаяна. Едвам се държи на краката си. Двама мъже и една девойка й хвърлят поглед. Но продължават да седят на своите места. Мъжете обсъждат Роналдо, девойката цъка на телефона си…
Малко преди да сляза, простичко облечена женица дойде от известно разстояние, хвана внимателно съседката за ръка и я поведе към мястото си…
Проф. Николай Слатински
