Фолклорните кадри са сияние на душата,
убеден е етнофотографът от Бесарабия
Интервю на Альона Нейкова
с Александър Барон
Александър Барон е роден в бесарабското село Весьолая Долина (известно и с българското му име Клешница), разположено в Тарутински район, Одеска област, Украйна. По образование е учител – преподавател по физика и информатика. Но след тежкото време на 90-те години на ХХ век не работи по специалността си. Твърди, че не съжалява за нищо. Въпреки че е спортна натура – от малък тренира в неговото родно село при братовчед му Виталий Барон и става шампион в международни състезания по бойни изкуства (джиуджицу и карате), след години става по-известен с неговите впечатляващи етнографски кадри. В Бесарабия почти всеки, кой желае да се увековечи с народна носия, иска да бъде сниман именно от Барон. Името му се превърна в нарицателно за качествена фотография, в която има душа и сърце.
– Как се случи, че не просто станахте фотограф, Александър, а с кадрите, които правите, представяте красотата на Бесарабия и на хората, живеещи по тези земи?
– Запалих се по фотографията преди няколко години. И много бързо разбрах какво най-много ми харесва да снимам: моменти, пресъздаващи българската култура, която вече над 200 години се пази от хората на територията на днешна Украйна. Всичко може би започна от моето идване в България, на един фолклорен събор, където се запознах с родолюбиви хора, донесох оттам много снимки. Когато ги публикувах, се усетих, че искам да покажа какво правим ние, бесарабските българи, как живеем, работим, забавляваме се…
– Всички тези, а и много други подобни моменти събрахте във фотоизложба, представяща героите на филма „Място на силата“ на украинската режисьорка с български произход Татяна Станева.
– Така е. Радвам се, че хората имаха възможност да видят тези снимки в София. С Татяна се запознахме благодарение на Фейсбук, тя сподели своята идея, но аз в началото изобщо не можех да разбера каква е ролята на фотографа в този филм. Най-главен аргумент за мен и най-голям стимул бе възможността да се върна в селото – не е важно в моето родно или в някое друго. Преди това в Чушмелий ходих няколко пъти и там вече ме знаеха. Започнахме да снимаме. Бяхме малък екип: Таня, двамата оператори – Ян Лелюк и Димитър Богач, и аз – фотограф. Всеки от нас отговаряше за доста неща, не само за своето направление. И така стана, че един на друг си помагахме. В началото беше договорено просто да снимам бекстейджа на филма, как го правят. Първите дни избирах 10 най-хубави снимки, пускахме ги във Фейсбук, хората пишеха коментари, а на нас ни беше важно да разберем – правим ли, каквото трябва, как се приема… Реакцията на нашите приятели в социалните мрежи ни запалваше все повече. Продължавах да снимам, станаха хиляди кадри, прибирах се вкъщи, избирах, пак правихме публикации. И когато видяхме какви фотографии имаме, то не можеше да не излезе такава идея – да направим изложба, защото има снимки, дето сами говорят.
– Имате ли си любим кадър?
– Те са няколко. Режисьорката направи изключение и се разбрахме да включа в моята фолклорна изложба „Българското в нас“, която представих, още преди да е готов филмът, и две фотографии от „Място на силата“. Става дума за снимка на самата Таня в народна носия и на един от първите черно-бели кадри на сюжета. Но най-много се докосват до сърцето лицата на баба Варка и баба Мария – техните очи, бръчките им можеш да гледаш хиляди пъти и всеки път да откриваш в тях по нещо, което не си видял преди.
– Вас самия какво Ви впечатли по време на снимките на филма? Просълзихте ли се поне веднъж и тогава?
– Правех го по няколко пъти на ден… Не може да е по друг начин. Защото това не са професионални актьори, а са реални хора, които преживяват всичко, имали са много тежка съдба. Техните истории са истински. Не знам какъв трябва да бъдеш, че да не поревеш искрено.
– Кое докосна най-много Вашето сърце?
– Всяка една от историите на тези хора. И баба Варка с разказа за нейния тъкачен стан, колко време не се е разделяла с него и с всичко, което е правила със своите ръце дълги години. И баба Мария с истории за гладомора в Бесарабия през 1946-1947 г. … И дядо Герги, който беше репресиран и изпратен в Сибир, неговите трогателни разкази за живота му… За нас, за целия екип на филма, нещо ново се откри и много се впечатлихме от видяното и чутото.
– Какво направихте след края на снимките?
– Филмът ми даде стимул да изследвам своята история, да търся моите корени, да се интересувам от някакви архивни документи. Обаче не ми стига времето да го направя. По бащина линия родът ни е от Арцизски район, село Делени (Дивитлии), по майчина – от Болградски район, село Голица. Но още не мога да намеря връзката точно от кое място в България са се преселили нашите хора и с каква фамилия. Защото моята не е типично българска. Няма да спра да изучавам онова, което ми е важно.
– Наричат Ви най-известния етнофотограф в Бесарабия. Как приемате такива определения?
– За първи път, когато чух нещо подобно, казах: „Не, точно това не е за мен!“. Защото аз даже отричах като ми казваха, че съм професионален фотограф. Когато започнах да снимам, ходех по селата, по съборите, по фестивалите на собствени разноски, сам си осигурявах всичко. За мен най-впечатляващото беше, когато видях как децата пускат в различни социални мрежи свои фотографии в стари автентични носии. И когато направих своята първа фолклорна изложба в Украйна, тя беше именно в село Чушмелий, хората я видяха и започнаха да идват при мен и да казват: „Искам моята дъщеря да има такава снимка.“ Отговарях им: „Няма никакъв проблем, от Вас – носията и дъщерята, плюс желание да се снима, а после аз ще направя всичко, каквото мога.“ Така станаха много интересни фотографии. Беше изненада и за мен самия.
– Познавате се с българския етнофотограф Асен Великов, нали?
– О, той е главен виновник за много от нещата, които ми се случиха. Преди да се запозная с него, цяла година гледах негови снимки и бях впечатлен и вдъхновен, но не можах да разбера как ги прави. След това, когато се срещнахме, бяхме два дена на събора „Магията на Рила планина“, по покана от Ивайло Шопски, много си говорихме и видях как Асен снима, как хваща някакви кадри, които той нарича „откраднати мигове“. Разбрах на колко високо ниво може да се правят. Като се прибрах в Украйна, проумях окончателно, че етнофотографията е моето нещо. Фолклор снимам за душата, със сърцето си.
– Дъщеря Ви Юлиана е сред моделите на Асен Великов и нейна снимка стана водеща на неговата изложба м.г. в България. Завидяхте ли му благородно, че е успял да направи най-хубавия кадър с Вашето дете?
– Бяхме тогава заедно, това беше при нас, в Бесарабия. Аз снимах същото, може би на 30 сантиметра отстрани. Но всеки един от нас прави своите кадри и те, разбира се, имат разлика. Несъмнено, за мен това беше голяма гордост като баща, когато фотография на дъщеря ми стана акцент в изложбата на Асен в София. Искахме да дойдем, но не се получи, не видяхме тази експозиция. Най-впечатляващото обаче беше, когато ми изпрати снимка с огромен плакат на този кадър с Юлиана, окачен на сградата на Царския дворец.
– Има ли ваша фотография, свързана с фолклора в Бесарабия, с която никога, за никакви пари не бихте искали да се разделите?
– Изобщо, нито една снимка не продадох. Всички фотографии са си мои. Винаги. Аз съм авторът и това е моята гордост. За мен най-главната мисия на една снимка е тя да иде в света, да запали макар и едно сърце още, или две… И това ме прави щастлив човек.
– От старогръцки „фотография“ означава „техника за рисуване със светлина“. Какво бихте добавили към това определение, имайки предвид, че снимате фолклора, бесарабските българи?
– Фолклорната снимка – това е светлина от слънцето, сияние на душата, блясъкът на очите… Като са пременени в носии, хората, а те не са професионални модели, изглеждат различно. С модерни дрехи и грим, като че ли се крият под някаква маска. А автентичното народно облекло ги прави истински, дава им искреност. Имам доста моменти, когато някои ме поздравяват, а аз не ги познавам. Оказва се, че съм ги снимал някога, но тогава не са били с дънки, а с красиви ризи с шевици, със сукмани, с гайтани…
– Какво Ви вдъхновява да правите толкова впечатляващи снимки?
– Може би обратната връзка с моите модели. Пак ще повторя: когато виждам, че си слагат фотографии, на които са облечени в народни носии, в своите профили в социалните мрежи, това ме вдъхновява. Знам, че и техните приятелки гледат тези кадри, харесват ги, пишат коментари. Питам ги някой път: „Какво казват?“. Оказва се, че и те искат да имат такива снимки, да са с фолклорна дреха, да изглеждат по този начин.
– Има ли и други неочаквани моменти, които са своеобразен отзвук от Вашите фотографии?
– Бях много изненадан миналата година, лятото, когато двама млади, хлапета по бесарабски, идват да се запознаят с мен. И казват: „Много ни харесват снимките Ви.“ Споделям своя опит с всеки, който прояви любопитство и желание, един вид са ми последователи. Не знам какъв ми е интересът да крия нещо, защото това, което правя, не е чист бизнес. Генералната идея във фолклорната снимка е да запалва сърцата на хората.
– Има ли случка в работата Ви, която винаги ще помните?
– Най-ярките ми впечатления досега са от работата по филма „Място на силата“. Беше незабравимо преживяване и страхотен опит в подобна насока.
– Какво за Вас е фолклорната фотография – хоби или мисия?
– Снимките, които правя, запечатват днешния ден, който потомците ни ще имат възможност да видят в бъдеще. Защото утре вече много от нещата няма да ги има, всичко постепенно, малко по малко, си заминава, не можем да го опазим изцяло, понякога късно се сещаме колко е ценно.
– Ако попаднете в ситуация, когато някой се нуждае от помощ, какво ще направите: ще снимате трагедията или ще подадете ръка?
– Когато бях малък, дядо ми все казваше: „Саше, винаги бъди човек.“ Това е най-първото – човечността. Снимането, фотографията – когато имаш желание и възможност. Не е нещо повече.
Източник: в. „Дума“
––––––––––––––––
Б.Р.: Най-много фотографии от Александър Барон може да откриете в албумите му във в Instagram @baron.photo и на неговата Фейсбук страница – насладете се на ярките им багри ТУК.
