Съдбоносният въпрос за България е не „Кой да ни управлява?“, а „Как да ни управлява?“.
Но нашето омаломощено и атомизирано общество се втренчва непрекъснато във въпроса „Кой да ни управлява?“. И се върти омагьосано и апатично в кръг, даже не в кръг, а в свиваща се, насочена надолу спирала.
Защо властта показа такова хищно и алчно, ненаситно и корумпирано лице? Защото всички там са негодни или негодници? Не. Преди всичко, защото тази власт няма мисия, визия, стратегия и компетенция. Погледнете цялата История на човечеството – винаги, когато една власт в конкретните исторически условия няма присъщите за съответното време мисия, визия, стратегия и компетенция, се случва едно и също – самата власт и пълчищата около нея започват да дерибействат, плячкосват, грабят, натрупват недвижимо и движимо имущество. Делата на една власт са като блюдата на една везна – общественото и личното. Ако властта се стреми и знае как да напълни с дела общественото блюдо, то натежава, личното се вдига високо и никой не се взира какво има в него. Но ако властта не слага нищо или почти нищо в общественото блюдо на везната, то се вдига нагоре и обществото вижда само едно блюдо – личното и се гневи, че то се пълни, на фона на изпразването откъм смисъл на държавата и държавността.
И след подобна власт или настъпва кърджалийско време, когато широки маси недоволни хора си казват: „Щом властта плячкосва, ще плячкосвам и аз“ – и територията се превръща в сива маса, намираща се в нещо като първичното състояние на война на всички срещу всички; или идва някой Кир Велики, Карл Велики, Петър Велики, Симеон Велики – роден с чувство за мисия, прегърнал светла кауза, изработил осъществима стратегия и действащ със забележителна компетенция.
Разбира се, въпросите „Кой да ни управлява?“ и „Как да ни управлява?“ са много тясно свързани. Ето защо изминалите десет години дават отговор – категоричен отговор, че тази, сегашната власт, не може да ни управлява, както трябва да ни управлява. Десет години са не само необходим, те са достатъчен срок да се направи този безпощадно ясен извод. Последните десет години са изгубени за България. Тя се превръща в няколко по-гъсто населени точки (градове) и… почти нищо друго. България е в безпътица, устремена сляпо към безбъдеще.
Разбира се, естествено в днешните условия е определен брой градове да акумулират население, за сметка на селцата, и центърът да нараства за сметка на периферията. Нормален закон за развитие е тези, които са пò, да получават повече. По-богатите, по-талантливите, по-умните, по-можещите, по-рискуващите при нормалното развитие получават винаги повече. Това е законът на живота. Но при ненормалното; при анормалното развитие сработва друг един закон – победителите получават всичко. Пет града получават всичко. От тези 5 града по същия закон по-късно 3 получават всичко. А от тези 3 града накрая по същия този опасен и неумолим закон победителят получава всичко! Скоро не една трета от българите, а една втора ще си вадят хляба със, чрез, във, около и с помощта на София. Скоро и висшата ни футболна лига ще е от 10 софийски отбора, 2 пловдивски и някакви други още 2 (съществуващи, само защото държавата им налива пари и не си прибира вересиите например от 58 милиона).
Така е в света на джунглата – вместо, които са пò, да получават повече, победителят получава всичко. А АББА има такава песен, в която се разказва за съдбата на победените, когато победителят получава всичко: „Победителят получава всичко,/ победеният се чувства нищожество./ Пред лицето на победата/ това е неговата съдба“.
Не искам да въвличам тук сложна наука, но няма как да не спомена двете знаменити теореми на големия математик от айнщайнова величина Курт Гьодел – за непълнотата и за непротиворечивостта – те показват и доказват логиката, върху която е построен нашият свят. Казано възможно най-простичко – една сложна система може да бъде описана пълно и непротиворечиво само, ако се излезе извън нея, т.е. при качване с (поне) едно ниво на сложност и организираност по-нагоре. Оставайки вътре в системата, базирайки се на знанията, които получаваме само от нейното изучаване, ние не можем да получим пълна и непротиворечива представа за тази система. За да я разберем, трябва да я погледнем „отгоре”, чрез понятийния и логическия апарат на по-сложна и по-обща система.
Приложени към България, тези две епохални теореми на Гьодел ни казват, че за да разберем пълно и непротиворечиво какво се случва в България, ние не можем да прилагаме знания, получени само в затвореното пространство на страната, а трябва да я погледнем откъм Европа, откъм европейските процеси, откъм общността, към която сме интегрирани – Европейския съюз. Пълно и непротиворечиво знание за България е възможно само в по-широкия контекст, към който тя се присъединява.
Докато се варим в собствения си сос, ние не можем да си обясним пълно и непротиворечиво какво се случва в страната ни. Трябва да се погледнем от едно ниво на сложност и организираност по-нагоре. И ето, напоследък се случи няколко мои приятели или близки хора да дойдат отвън за известно време у нас, и те единодушно са потресени – какво става с България, накъде върви тя?
Те виждат навсякъде агресивна демонстрация на лош вкус и ниско качество в строителството и ремонтите. Виждат некомпетентна и понякога арогантна администрация. Виждат лошо обслужване в магазини и заведения за хранене. Виждат все по-ориентализирана и безидейно развивана столица. Виждат огромни маси унили хора в дрехи втора ръка. Виждат нацвъкани молове и между тях тъжна реалност. Виждат мръсни улици, разбити подлези. Виждат допотопна инфраструктура. Виждат парвенюшка демонстрация на богатство и пълзящи и спящи на публични места клошари и бездомници. Виждат хаотично управлявана и наркотично зависима от държавата територия на сломени и пасивни, атомизирани и спасяващи се поединично индивиди. Пратиха ми снимка от бул. „България“ – кичест и кичов мол, и близко до него на самия булевард – огромен олющен и очукан соц-блок, грозен до невъзможност и противен до нетърпимост. И понеже тази мила родна картинка е на булевард „България“, тя може да служи за метафора за държавата България.
Аз не подлагам на съмнение родолюбието на тези мои приятели и близки хора, а те не са и някакви богаташи – нормални хора, доказващи се и доказали се в Европа. Но те изпитват културен шок при досега с реалната България.
И няма как да бъде другояче. Защото е крайно време да си кажем: „Така повече не може!“. Всъщност може, но не бива!
Не бива повече да имаме власт без мисия, визия, стратегия и компетенция. Не бива повече да имаме толкова неспособност, граничеща с некадърност в управлението. Не бива стилът и поведението на властта да са нещо като поп-управление, проекция на поп-фолка върху управлението. Не бива базисните, дългосрочните проблеми на България да се обсъждат на нещо средно между свещена простота и чалга мисъл, ако е мисъл изобщо. Не бива да имаме държавен мениджмънт, чиято програма не просто не е известна, а не съществува и не се знае какво се прави, защо се прави, кога ще се направи и какви са обективните критерии, по които ще се оцени дали е направено и как.
Иначе ще се превръщаме в територия, от която честните, почтените, младите, способните (а вече и не само те) се спасяват с бягство.
В една система, каквото е обществото, ако системата е жизнена, разумна, целеполагаща и целепостигаща, спазването на правилата се поощрява и възнаграждава, като дори и онези, които не си падат по спазване на правилата, ги спазват, защото им е по-изгодно, въпреки че отвътре им иде да ги нарушават. Но в система, която е стратегически сляпа, разединена, анархистична, обречена на деволюция и ребиологизиране, спазването на правилата се наказва и осмива, то се превръща в глупост, в минавка, в липса на смисъл, в наивност и в такава система дори онези, които имат вътрешна потребност да спазват правилата, не ги спазват, защото рискуват да бъдат съсипани, остракирани, маргинализирани и декласирани.
Ето в това се превръща България – в нещо подобно на социална система, в която правилата се спазват само от онези, които още – въпреки здравия разум и инстинкта за самосъхранение – не могат да се пречупят и да престанат да ги спазват. Общество, в което спазването на правилата е въпрос на индивидуален избор, а не системна норма и потребност, както казват в Пернишко: „Пишù го бегàло…“.
Ето защо имаме само един изход като общество – да се замислим целокупно само върху един въпрос и той е „Как да бъдем управлявани?“. Изминалите 30 години и особено последните 10 от тях ни дадоха убийствени примери за това как не трябва повече да бъдем управлявани. Замислянето над този въпрос няма да ни се размине, освен ако не сме се смирили и примирили окончателно с това, че България си отива.
И трябва час по-скоро да се замислим, защото между тревогата, че България си отива, и ужасът, че България си отиде, може да е само една крачка. Докато тази крачка не е направена, още нищо не е загубено. Впрочем не, не съм прав. Не е вярно, че нищо не е загубено. Загубено е, и то много. Но не всичко.
Проф. Николай Слатински
