Реч на Людмила Калоянова, Ph.D., изнесена пред българската общност в Чикаго на 31 март 2019 г. в Център Магура (Bulgarian Collective Space Magura), по време на събитие, организирано от Салона за българска култура и духовност.
(Още за същото събитие – вж. тук и тук.)
Както знаем, езикът е основен фактор в процеса на адаптиране към новите условия и различната културна среда в страната домакин. Без неговото овладяване и прилагане адаптацията става изключително трудна или почти невъзможна. В същото време успешната интеграция не е едностранна културизация на индивида в новата среда или тоталното му поглъщане от културното тяло на мнозинството, тя е по-скоро процес на адаптиране при запазване на националната и културна идентичност, в който двете страни. мнозинство и индивид, си влияят и променят взаимно. Думата survival означава оцеляване, но също запазване и съхранение, в случая съхранение на културните и лингвистични връзки с родината.
В този контекст пишещите емигранти, емигрантите на словото, като хора, чийто инструмент е езикът, играят основна роля в процеса на културно-лингвистичен survival и осъществяване на връзките между диаспора и историческа родина. Ние, емигрантите автори и творци, сме органична част от тоталността на българския литературен експириънс, но доскоро бяхме наричани „ДРУГАТА БЪЛГАРИЯ“, „ДРУГАТА ЛИТЕРАТУРА“ – често незаслужено игнорирани, забравяни, а понякога и атакувани за избора, който сме направили. Тази парадоксалност на разделение и противопоставеност се подсилва и от факта, че в литературата и поезията няма емигранти и не-емигранти, а само добри и посредствени автори. Талантът не се измерва географски – той е производна на божествената ни същност. Друг е въпросът, че понякога трябва да прекрачим отвъд физическите бариери и условността на определенията, за да открием дома на сърцето и съвестта си в акта на „трансгресия“.
За нас езикът е идентичност, болка, завръщане, той е отговорност.
Българската емигрантска литература винаги е съществувала в най-тясна връзка с националната литературна и политическа действителност. Както споменава Атанас Славов в есето си „Да прекосиш границата, за да намериш алтернативното АЗ“, самите темели на българската литература са положени от хора в изгнание, недоволни от ситуцията в родината: „…в Румъния (Ботев, Каравелов, Раковски, Великсин, Селимински), в Сърбия (Каравелов), на Запад (Берон), в Турция (Петко Славейков и Константин Величков), в Русия (Чинтулов, който не написва ни един стих, след като се връща в Сливен, и Вазов, на когото му трябва политическо бягство в Одеса, за да напише „Под игото“), в Италия (К. Величков и Пенчо Славейков), във Франция (Атанас Далчев и Коста Константинов).“ Именно по време на емиграцията си в Цариград през втората половина на XIX век Петко Славейков се откроява като най-значимия български писател по онова време.
Нещо повече – българската емигрантска литература винаги е била част от социално-политическите и духовни аспирации на нацията, като често е заставала начело и дори инициирала тези процеси. По време на Студената война творбите на българските емигранти с остро изразения си морален ригоризъм и политическа осъзнатост образуват ядрото на една различна литература, литературата на „несъгласните думи“, за да цитирам едноименното произведение на Димитър Бочев. През 70-те години – сякаш за да докажат, че няма само едно тълкувание на родното – напускат родината някои от емблематичните фигури на българската интелигенция – Атанас Славов, Асен Игнатов, Димитър Бочев, някои от които успяват – за тяхно щастие или нещастие – да се завърнат в България след 1989 г. През 60-те години вече са емигрирали Георги Марков, Димитър Инкьов, двамата големи Цветановци – Цветан Тодоров и Цветан Марангозов, а още по-рано и Христо Огнянов. През 1971 г. една от проминентните фигури на женската емигрантска поезия, Жени Заимова, ще издаде първата си стихосбирка „Балкански ек“ в Ню Йорк.
Две години след емигрирането си в САЩ през 1976 г. Атанас Славов вече чете по Радио „Свободна Европа“ своите политически мемоари, наречени „Пътеки под магистралите“, които ще прераснат в книга. „С трева обрасли“ е издадена на български в Париж, а по-късно и на английски, със заглавие по стих на Константин Павлов – „With the Precision of Bats” (1986). За своите „клеветнически твърдения, засягащи държавния и обществен строй“ Атанас Славов е осъден на девет години лишаване от свобода, а служителите на Шести Отдел на ДС получават директива за неутрализирането му, както и това на Георги Марков, чрез „провеждането на активни агентурно-оперативни мероприятия“ по обектите на ДОР, съответно „Предател“ и „Скитник“. За връзките и преписката между гостите на „Свободна Европа“ Георги Марков от BBC и Атанас Славов от „Гласът на Америка“ пише Христо Христов в мащабното си изследване „Убийте Скитник“.
В същото време не можем да говорим за външна, ако не споменем пaралелните процеси, засягащи вътрешната ни емиграция, чиито представители, пак чрез словото или чрез доброволното му и съзнателно суспендиране, оказват съпротива на режима от самата „утроба на кита“. Радой Ралин, Борис Христов, Димитър Коруджиев, Димитър Аврамов оформят свой кръг на влияние и установяват контакт с български автори, живееещи в емиграция, а групата около Константин Павлов включва поетите Румен Леонидов и Георги Борисов. Извън конгрегациите на вътрешната ни емиграция се извисяват и индивидуалните й самотници като Христо Фотев, изрекъл „там някъде – на дъното на самотата“, най-страшното определение за отчужденост – „Родина! Изгнание е тя – и нищо повече!“
В края на 80-те и началото на 90-те, с размразяването на политическия климат и настъпването на промените в България, се активизира и дейността на българския интелектуален елит в емиграция. В САЩ вече са Милчо Левиев, който ще възроди българската интерпретация на джаза, Кристо Явашев, Атанас Славов, Михаил Симеонов, работещ в Ъпстейт Ню Йорк с французина Никола Дюкро, наскоро пристигналият Климент Денчев, който по-късно се установява в Канада, излежалият тригодишна присъда на политически затворник в Старозагорския затвор д-р Любомир Канов, новодошлите „американци“ Георги Белев, съставил една от първите антологии на българска поезия, в колаборация с Лиза Сапинкоф, носител на литературна награда на кметството в Бостън, Любомир Николов, който работи с преводача на Борис Христов Роналд Флинт и издава поетичния сборник „Pagan“ в Питсбъргското издателство Carnegie Mellon University Press, както и преминалият през емигрантските лагери на Италия Ванцети Василев, автор на една от първите книги за зверствата в Белене.
Междувременно в България се появяват и първите независими издания. В „Мост“ на Едвин Сугарев намират своето „завръщане“ почти всички български автори емигранти. В „Литературен вестник“, литературното издание на СДС, се „завръщат“ творците на вътрешната и външната емиграция, създава се издателство „Мисъл“, първото независимо издателство на СДС, което не просъществува дълго, но издава първите книги на Любомир Канов („Човекът кукувица“), Ванцети Василев („Семената на страха“), Атанас Славов („Оловното кълбо“), Цветан Марангозов („Децата на Русо“). Границите се отварят. Борис Христов прави първите си пътувания до университетите в Айова, Бетезда, Washington DC, работи с Роналд Флинт, гостува често в Ню Йорк.
В края на 80-те започва и работата върху първата мащабна „Антология на Българската поезия“, редактирана от Уилям Мередит и Ричард Хартайс. За преводачи са поканени най-изтъкнатите за времето си американски поети. По повод завършването на антологията във Вашингтон пристига Блага Димитрова, в качеството си на новоизбран вицепрезидент на Република България. Пак там е учредена и „Асоциация за насърчаването на Българската култура“ с председател Марин Пундев и членове Благой Тренев, Милчо Левиев, Атанас Славов и др.
За съжаление, отварянето на границите и „завръщането“ не отменят грижливо отглежданото през тоталитаризма изкуствено разделение и фрагментаризиране на двете Българии. Противопоставянето между емигранти и не-емигранти се усеща и днес в последните отблясъци на един отшумяващ ризентмент и доброжелателността на въпроси относно съществуването или не на „нова емигрантска литература“.
Както отбелязва Димитър Бочев в прословутото си есе „Родина в изгнание“, доведено до съвършенство от тоталитаризма, „това разединение противопостави между другото и емигрирали на неемигрирали българи. А страната ни щеше да спечели (не само духовно), ако беше интегрирала националната ни емиграция в общонационалния процес, ако беше погледнала на нея като на плодотворна алтернатива, обогатила културното ни наследство, като на естествена част от общонационалния организъм. Защото без разгадаването на емиграцията като явление не биха могли да бъдат подобаващо разбрани нито нацията, нито епохата.“
Съпоставен с емигрантите от предишните емиграционни вълни, съвременният емигрант е различен. Ако някога основен фактор е бил изборът, днес ни определя най-вече завръщането. Днес не сме „изгнаници“, а „мигранти“, които пътуват между стара и нова родина, между старо и ново аз. Границите между „тук“ и „там“ се разливат, а в света на новите комуникационни технологии физическите разстояния изчезват. Създават се условия за едно общо духовно свръх-пространство, свързващо двете Българии, „ТАЗИ“ и „ДРУГАТА“, възниква един общ uber-дискурс, извън и независимо от географската ситуираност, в който езикът за пореден път играе ролята на обединяващ фактор. Българската емигрантска литература – каквото и да означава този термин – е жива, така както е жива и българската емиграция.
Днес едни от най-талантливите български автори и поети живеят и творят в чужбина – Георги Белев, Любомир Николов, Любомир Канов (отскоро в България, един от учредителите на новото политическо обединение КОД), Васил Славов, Симеон Гаспаров, Наталия Андреева, Асен Валентинов, Рада Добриянова, Калина Томова, Снежана Галчева, Добри Карабонев и др. – имена, които отдавна са се утвърдили като значими на българската литературна сцена.
Постепенно се преодолява ретроградният начин на мислене и се правят първи стъпки по пътя към реинтегрирането на нашите творци-емигранти. Прецедент беше излизането от печат преди няколко месеца на една първа по рода си антология на българските автори по света, наречена „Българското слово на литературния глобус“. Антологията включва творби на 71 български автора, живеещи в чужбина и творящи на български. Похвално дело от страна на съставителя Георги Николов и Атанас Капралов, директор на Националния литературен музей, с чиято финансова подкрепа излиза книгата, да обединят и популяризират българските творци по света. В същото време антологията, която е без претенции за всеобхватност, не включва някои от най-изявените имена от съвременната ни емигрантска литература. За щастие г-н Николов подготвя втора книга, която ще включва ексклузивно български автори от САЩ и Канада. Подобни спорадични инициативи би трябвало да се превърнат в част от една съзнателна и добре премислена държавна политика на подкрепа и инклузивност.
Емиграцията или, както я определя Димитър Бочев, „тази най-велика тема на човешкото битие“, „потегля от фундаменталните начала на генезиса, от митичното, пропито със скръб, благородство и мъдрост и продължило цяло едно поколение епично пътуване на Мойсей от изгнанието към Отечеството, от робството към свободата, от смъртта към оцеляването, от небитието на пустинята към светостта на обетованата земя, от библейската съвместимост и несъвместимост между духовното и телесното, между земното и Божието, между дух и плът, между хомо и сапиенс.“
Ние, емигрантите, сме богати и горди в болката и свободата си. Българската емигрантска литература е доказвала многократно своята безкомпромисна принадлежност към националната литературна традиция и е заслужила своето място в органичната цялост на българската литературна реалност.
В заключение бих искала да се върна отново към мотива за обединяващата и съзидаваща роля на словото и духовното. Днес думите, независимо къде са написани, в родината или извън нея, достигат до читателя в реално време. Затова и отговорността на творците, които боравят с езика, нараства неимоверно много. Ние можем да превърнем словото в графоманско оръжие или да сме творци на една нова обединяваща човечност, която да спаси света от разяждащата го фрагментарност.
Людмила Калоянова
Снимки от събитието: Иван Хараланов
