Разказ от Симеон Коев
Един Ангел много сбъркал и Творецът жестоко го наказал. Той трябвало да се роди като човек и да не помни своето величие. Така Ангелът, който за част от секундата можел да прекоси цяла галактика, или който с лекота променял траекториите на звезди и планети, проплакал в едно малко човешко телце. Съзнанието му било изтрито и не останали никакви спомени за старото величие на Ангела, а телцето бавно нараствало и приличало на всяко едно непокорно дете.
Израствал той като човек и се адаптирал като човек.
Хранил се като човек, обичал и мразил като човек…
Изобщо, бил напълно човек, ако не се смятат три малки различия, които имал.
Първото било, че в детството и юношеството много често сънувал как лети. Просто разтваря странично ръцете си като криле и започва да се носи над пространството, където и когато поиска, но след време това летене го забравил, когато станал младеж.
Второто различие било, че понякога започвал да гледа без причина нощното небе. Разглеждал с часове звездите, наблюдавал тяхното трептене, като че ли се ослушвал да чуе някакъв глас… но и това забравил, когато станал мъж.
Третото различие било много сложно, но след няколкото повторения нямало никакво съмнение, че това не е случайно. Часове преди да почине някой негов близък, без да има причина, в гърдите му започвала да се надига буря от чувства. От сърцето му извирала неописуема любов, а от очите му потичали сълзи, без видима причина. Това нямало никакво обяснение, само водело до въпроси.
Тези въпроси го накарали да се замисли за живота, за смисъла му и той започнал да анализира всеки един преодолян проблем. Осмислил, че в живота му всички случаи, в които се е борил с някаква трудност и е призовал Господ за помощ, са били разрешени. И то разрешени точно така, както е пожелал самият той. Изненадал се, че не го е забелязал по- рано. Обяснението било, че понякога разрешаването било моментално, а понякога след няколко години, когато вече е забравил този проблем.
Излязъл човекът вън на открито и погледнал, както едно време, нощното небе. Била тъмна нощ, времето – тихо и ясно, а звездите – много по-големи, както ги помнел едно време. Стоял безмълвен и като че ли чакал някоя звезда нещо да му прошепне.
Но нищо не се случвало.
Тогава той проговорил с човешкия си глас към нощното небе:
– Молех се на Бог, защото и другите така правят. Но добре знам, че и те не вярват в съществуването на Твореца, иначе не биха правили грешки, а всички виждам как правят грешка след грешка. Щом делата им са такива, то мислите кой знае колко са още по-греховни.
Стоял така и чакал отговор от звездите. Продължил:
– Ако във Вселената има милиарди галактики и всяка с много милиарди звезди, дали ако има Господ, той ще има време да се занимава с нас, малките прашинки…?
Чул се съвсем тих и нежен глас:
– Господ е създал милиарди и милиарди свои помощници, които знаят неговата воля, които помагат на по-низшите, за да извървят своя път и да станат по-висши. И ако тези помощници забравят своя дълг и не изпълнят волята Божия, тогава там, където става това, се появява съмнение. Не Господ е виновен за съмнението, а съществата, на които е имал доверие. Не пораждай повече съмнение в по-низшите, защото те разчитат на Мен и моите добри помощници.
Нещо станало в този миг. Възвърнала се Славата и Силата на Ангела, и всичко наоколо било озарено от светлина.
Хората казват, че много пъти са виждали как падат звезди от нощното небе. Но изключително рядко се вижда как от земята обратно се възкачват звезди.
Тази нощ била такава. Една звезда, с много силно сияние, излетяла и се възкачила на Небето. Това била нощта, в която този човек изчезнал и никой повече не го срещнал.
Казват, че неговите близки и приятели често поглеждат към звездното небе, в гърдите им започват да бушуват силни чувства и да се появяват сълзи в очите, но никой не знае защо е това.
.
