Новите учители

Разказ от Красимир Бачков

На 52-годишна възраст бай Петър Димов се пресели на оня свят. Направи го сам, доброволно и дори против усилията на цяла банда лекари да го спасят. Остана без работа, когато на власт дойде великият вожд Борисов; остана без жена, по времето на народните протести, защото пари за онкоболни в Здравната каса нямаше и тя си изгасна като свещица. Той се лута из големия град около месец, гледа хорската мизерия и наглостта на новите богаташи, постоя, помисли и реши, че това не е неговият свят и няма какво да прави тук.

Речено – сторено! С последните си стотинки купи два литра бензин и, както стана модерно напоследък, се самозапали. Първите пет минути ужасно болеше, после душата му се отдели от тялото и хвръкна нагоре. Той бе обикновен българин, понякога лъжеше (особено за хванатите риби), понякога си пийваше, а напоследък и често псуваше (сещате се кого), затова много се учуди, че на небесната порта със златни букви бе написано „РАЙ”. Докато се чудеше да влезе или да почака, отвътре излезе младолик човек и го покани:

– Влез, бай Петре! Откога те чакаме!

Бай Петър се почеса, където не го сърбеше, и последва човека. Той му изглеждаше странно познат, но не си спомняше откъде. Влязоха в зеленчукова градина, която много приличаше на тази, която имаха в двора си родителите му на село. Настаниха се край отрупана с плодове и зеленчуци маса.

– Почерпи се, бай Петре! – подкани го райският представител. – Доматите, краставиците, чушките, прасковите, ябълките, гроздето, пъпешите, сливите и всичко останало не са от Турция, Гърция или Македония! Български са! Майка ти ги е сяла! Нямат пестициди, нитрати и всякакви други отрови!

Бай Петър опита една ябълка и си спомни вкуса на детството. Преди да се пресели на небето, каквото и да хапнеше, имаше вкус на сода или тоалетна хартия, а тази ябълка бе сочна, вкусна и дори ухаеше прекрасно!

– Кой си ти, човече? Изглеждаш ми познат, а не се сещам откъде! – не се стърпя бай Петър.

– Аз съм Васил Иванов Кунчев, по прякор – Левски! Обикновен човек като теб съм!

– Аааа, не! Не си обикновен ти! Герой си! Дал си живота си за България! За свободата ни си загинал!

– Също като тебе, бай Петре! Също като хилядите българи, избити от фашистите, комунистите и „новите капиталисти” по земите български! Ние всички си приличаме, защото имаме съвест.

– Добре, де! – не се стърпя бай Петър. – Като виждате какво става в България, не можете ли нещо да сторите, бе? Да спрете тези крадци и предатели, тези безумци да не разсипват държавата?

– За кого говориш, бай Петре?

– Как за кого? За депутатите, министрите, олигарсите и въобще всички политици и мутри!

– Не са само те, човече! – засмя се Апостола. – Осакатен и покварен е вече почти целият български народ! Ако те върна сега долу да погледнеш, ще разбереш, че и на най-обикновеният българин, да му дадеш възможност да открадне, ще го стори без да се замисли!

– А защо е така?

– Защото ги няма вече учителите! От тях тръгва всичко! Онези учители, които някога учеха хората що е добро и лошо! Човек се учи, докато е малък! Ако няма кой от малък да те научи на основните истини в живота, загубено е всичко след това!

– Че нали има учители по училищата? Те на какво учат децата?

– Те са преподаватели, бай Петре! Преподават математика, география, история и други науки. Те са бедни като всички работници в държавата, никой не ги зачита, не ги уважава и не ги слуша за нищо! Дори учениците вече се подиграват с тях! Затова нацията загива! Когато един учител каже, че да лъжеш е лошо, половината от учениците в класа му се смеят. Те знаят, че с лъжа техните родители са забогатели, а заради истината техният учител ходи с едно и също палто вече пета поредна година.

– Че къде отива работата тогава? Ние ще се затрием така!

– Няма, бай Петре! Има читави хора от читави семейства, където са учени от малки да различават доброто от лошото. Те ще са новите учители! Ще учат и малки, и големи на правда!

– А къде са тия нови учители?

– Навсякъде сред нас! Те са хората с души, съвест и сърца! Погледни пред Народното събрание! Понякога те се събират, за да изгонят дявола от парламента! Опитват по човешки, но не става. Остава да се научат да наказват и тогава работата ще тръгне на оправяне!

– Как да наказват, Апостоле?

– С бой, драги! Със сопи, с павета, с юмруци! Съд в България няма, затова щом трябва, кръв ще се лее, но справедливостта трябва да се върне в държавата! Трябва да управляват народа мъдри и способни хора, а не потурнаци и крадци!

– Абе… така е, но… кога ще стане тая работа?

– Още малко, приятелю! Още малко! Нали знаеш, че преди да се съмне е най-тъмно?

.