През последните години все по-често си задавам въпроса: Накъде сме тръгнали?
Като познавам твърде много учители, неподходящи за тази професия, и натрупал, без да усетя, тридесет години педагогически стаж, изведнъж се оказвам в клопката на образователната система – гледам, чудя се и нещо не влизам в час, спрямо неадекватните ученици в училище. Би трябвало да съм наясно с проблемите в българското образование, но дори след обстойни анализи не успявам да повярвам в реалността…! Защо ли?
Влизам в час и очаквам учениците да са с нагласата да се учат на нещо. Уви, няма нищо подобно! Половината предъвкват закуски, чипс или зрънчо, пият кока-кола в кутийки, а останалата половина играят на телефоните си. По правилник трябва да станат, когато учителят влезе в стаята, но го правят малцина. Едва, когато постоя минута-две пред тях, застанал зад бюрото си, повечето благоволяват да станат, за да ги поздравя. Явно поздравът вече е остаряла и ненужна формалност…
Започвам урока и се опитвам да привлека вниманието им, но доста от тях говорят помежду си, без да се интересуват какво им преподавам. Повишавам тон, правя забележки на определени деца и шумът намалява, за сметка на увеличилите се играчи на телефонни игри. Събирам няколко телефона, други сами си ги прибират, но всички ме гледат с явно недоволство. Какво си позволявам аз, обикновеният учител!? Как смея да им пипам телефоните (някои от които струват по 1500-2000 лева!!)? Заемат отегчени пози и аз опитвам да продължа урока.
Забелязвам, че погледите на повечето ученици са отнесени и едва ли чуват какво говоря в момента. В контекста на урока задавам въпрос и обещавам да пиша отличен на този, който отговори правилно. Замълчавам в очакване и това пробужда повечето, но те дори не са чули въпроса ми. След като го повторя, някои отговарят наслука и разбира се грешно, а останалите пишат в телефоните си, за да намерят отговора. Най-бързият вдига ръка най-високо и настоява той да каже отговора. Ако е отговорил правилно, иска шестица, макар да не крие, че е видял отговора в интернет. Ако е прочел нещо различно, обяснява, че той няма вина за грешния отговор, защото така пише в Гугъл. По-възможно било аз нещо да греша…! Оказва се, че учителят е по-недостоверен като източник на информация от „чичко Гугъл“! А може би вече няма нужда от учители…?!
Когато шумът продължава и накрая не издържам, и крясвам силно (нямам право да обидя, ударя, накажа или изгоня от час който и да било ученик, за каквото и да било провинение!!), повечето млъкват, но все се намира някой да заяви, че предметът не му е интересен. На забележката ми, че училището не е цирк, а аз не съм клоун, за да ги забавлявам, получавам неочакван отговор. Учителят, който ме е замествал миналата седмица, докато бях болен, бил супер як, защото цял час си разказвали вицове и писал няколко шестици, ей така, щото бил готин…! Удар в гърба, но никой не взема насериозно заявлението ми, че са в училище, за да научат нещо, а не да си разказват вицове. Най-нахалният от всички ученици става, приближава до свой съученик и го плясва по главата. Ей така, без повод… Това ме принуждава да го изпитам. Той, естествено, не знае нищо и му пиша двойка. За да успея да предам целия урок, се налага да синтезирам информацията максимално. Кой чул – чул, кой разбрал – разбрал. Останалите са в неведение, за какво сме говорили в часа. Всъщност, така не се ли обезсмислят часовете …?!
Още на следващото междучасие ме викат в стаята на помощник-директорката и тя ми се кара за написаната двойка предния час. Как си позволявам аз да пиша „наказателни“ двойки?! Ето, преди малко се обадила майката на ДЕТЕТО, която била адвокатка, и сега щяло да стане голям джангър! Майката била в училищното настоятелство и било направо престъпление от моя страна, да се отнасям така безобразно спрямо сина й! Ето, заради такива издънки ми било най-ниско допълнителното материално стимулиране към заплатата! Хич да не съм се сърдел, защото не първите места от олимпиадите и конкурсите на други мои ученици били толкова важни, колкото някой подобен гаф…! Сега трябвало да се моля, майката да не пусне жалба в инспектората, че ще стане една… Изводът, който си правя, е един – нямам право да пиша двойки по никакъв повод!
Междувременно раздават на всички колеги по няколко бланки, в които трябва да се напише информация защо са отсъствали определени ученици, защо са получили двойки и какво ще направят учителите, за да поправят двойките на калпазаните. Ако някой се опита да възрази, все ще се намери колежка, близка до ръководството на училището, която бързо и своевременно да информира, когото трябва. Естествено, на подобни НЕУДОБНИ учители все се намира цаката. Като си дотам неразумен, че да имаш мнение за нещо и дори да го казваш на глас, рано или късно си риташ трудовата книжка. За да оцелееш в системата на образованието, трябва ДА СЛУШКАШ! Ако слушкаш, ЩЕ ПАПКАШ! Ако не, сърди се на себе си! Няма значение прав ли си или не! Щом ти се нарежда ОТГОРЕ, независимо дали това е безсмислена бумащина, ненужни или неоправдани мероприятия, си длъжен да ги вършиш. Край! Точка!
При така създадената организация на труда, до голяма степен спомогната от „Новия“ закон за образованието, би трябвало да не се чудя, защо са такива резултатите на учениците в каквото и да било отношение. И спрямо дисциплината им, и спрямо успеха им, и дори спрямо необоснованата им според някои агресия и автоагресия! Дори слепец би видял, че децата и родителите имат повече от необходимите права, заради делегираните бюджети в училищата. Дори глупак би разбрал, че с „послушни“ учители няма как да се изучат СВОБОДНИ и МИСЛЕЩИ ученици! Само аз не включвам, накъде отиваме по тая пропадаща спирала… Дори се опитвам да работя, все едно нищо не се е случило. Защо ли? Вярвам ли, надявам ли се все още, че нещо в училище може да се промени НАИСТИНА към добро? Питам, но… май не очаквам адекватен отговор!
Красимир Бачков,
обикновен български учител
