На границата между две реалността или небесните измерения на
Румен Леонидов и книгата му „Покаяние Господне“
Интервю на Людмила Калоянова с Румен Леонидов
Р. Леонидов: Духът е вечният, изначален и безкраен пламък, душата е искрица от него.
Румен Леонидов няма нужда от представяне. Поет, журналист, издател и преводач, Румен е сред тези творци, които предпочитат неутъпканите пътеки на Словото, далеч от „фасадната свобода“ на дребнавия литературен опортюнизъм. Бунтар в живота и поезията, може би защото води потеклото си от големия македонски войвода Леонид Янков, Румен отстоява това, на което днес са способни само малцина – светостта на Писането. Уволняван многократно като журналист, Румен никога не е бил “поданик на мълчанието или роб на премълчаното”. Поезията му, неудържима и стихийна, нежна и безкомпромисна, приковава читателя към “кръста” на духовното изкупление, за да го срещне със собствената му Голгота. Румботавърът, както го наричат приятелите му, е носител на многобройни национални и международни награди и отличия. През 2012 г. става носител на най-голямата литературна награда на Словения „Кристалът на Виленица“, а през 2014 г. е обявен за „Рицар на книгата“ от Асоциация „Българска книга“. Румен е създател и главен редактор на електронния сайт Fakel.bg, който печели Националната награда „Христо Г. Данов“ в категорията „Електронно издаване и нови технологии“. Издал е 10 стихосбирки, а последният му сборник „Покаяние Господне“, излязъл от печат тази година, разтърси литературния небосклон с яростта на таланта и неконвенционалното си послание.
– Много хора днес се самоопределят като „духовни“, но не непременно религиозни. Съвременният човек се придвижва от ритуалите на институционализираното християнство към сферата на вътрешно-личностното опознаване на Бог, където всеки има свободата да дефинира своята собствена спиритуалност. В едно интервю споменаваш, че „търсенето на Бог не означава на всяка цена религиозност“. Къде търсиш Бог и какво е Бог за теб?
– Господ е баща на всички бащи, Бог е Иисус Христос, чиято небесна мисия е да вселява любов сред земляните, да обгрижва с любов планетата ни, да дирижира безмълвното ангелско войнство. Господ е спуснал своите скрижали, подарил е на дивите народи моралните правила, за да получат просветление и да осъзнаят себе си. И що е праведност, и що е грях, що е грешка и що е покаяние, и молитва за прошка. Няма духовен човек, в който Бог да не взема думата и да не говори чрез човека. Щом се определяш за човек на духа, значи Духът ти е по-близък, по-интересен, по-любопитен от материалното, от плътското, от месото, ако щеш. Което не отрича всичко материално, плътско, не става дума за месомразие. Духовен не значи непременно духовник, много често духовниците са примитивни души, превърнали църковното служение в занаят, други пък с осанката си, поведението, вътрешната тръпка и ангелогласието си са проникновени проповедници, дори когато служат в някоя малка църквица.
Трябва да правим разлика между вяра и религия. Вярата ни е вродена, но не всеки намира своя път към нея, тоест към себе си, има лутане, търсене, изпитания – докато душата ти в съюз с твоя разум изпита висшата степен на единението – от една страна между тях, от друга – между теб като частица от цялото и цялото като част от теб. Когато прогледнеш със слепоочието си, виждаш, че Господ е безкрайна вселена и планетата ни е една нищожна единица в нея, а твоята безкрайна същност е душата, която те съпровожда в земния ти път. И която си Ти в отвъдните трасета.
За разлика от вярата, която е първоначална рожба на Господ, религията е вторична и е в ръцете на църквата. А църквата е человеческо дело, колкото свято, толкова и греховно. Вярата е самоубеждение, свобода на избора, църквата е институция, съставена от канони, те са нейната конституция, стародавна традиция, която понякога, вместо да бъде духовен канал към небесните ценности, е задръстена със земности решетка, през която нито времето, нито пространството в свободния дух на личността могат да намерят изход или вход.
Смисълът на църквата остава същият – да посредничи между духовно слепите и Създателя, като им отворя очите и душите към онази свята почтеност, която ни прави различни от животните. И която прави разликата в нашето съществуване – хем да сме живи животни, хем да сме разумни същества.
На мнозина Църквата им е достатъчна. Влизат в църквата и там намират утешение, надежда, упование. Моята църква си я нося отдавна в душата и нямам нужда от посредници с Бог. Нямам нужда от душевни брокери, дори ако реша да отдам под наем душата си на Господ. Или да я продам за жилище на някой бездушник. Затова отношенията ми с Господ Бог са роднински, Той ми е завещал тази мъничка, но с колосални възможности енергия, която наричаме душа, докато с Църквата сношенията ми са безстрастни, по-скоро ритуални.
Търся и намирам Бог в себе си, разговарям със себе си, понякога от мое име, понякога от Негово, на този диалог му викаме съвест. Който няма съвест, няма как да е Божий чиляк. А ако не си Божий човек, значи си чедо на Мрака.
Не смятам себе си за религиозен, а за набожен. За вярващ, за осъзнато вярващ интелектуалец, за цивилен, а не униформен в расо, служител на просвещението, от което се нуждае озверялото ни човечество. Осъщественият човек е вярващият човек, той е щастлив от невидимото си общение с Висшите сили, защото пътищата му към тях от неведоми, вече са намерени. Да устоиш на изкушенията е трудно, но не е невъзможно. Но, когато устоиш с цялата сила на своя дух и с цялата сила на своето съзнание, тогава ти е благо на душата, благотворно ти е, сияеш отвътре и отвън от белия огън на Боговата прегръдка…
– Никой не знае какво се случва след смъртта, но дълбоко в себе си всеки вярва, че винаги е съществувал и ще продължи да съществува, защото Духът е вечен. Книгата ти “Покаяние Господне” започва със стихотворение, посветено на смъртта. Едва ли някой е разговарял така нежно и откровено със смъртта, както ти в тази творба, озаглавена “Възкресение на третия ден”. Защо смъртта е “входилище”, изход и спасение за безсмъртния?
– Духът е вечният, изначален и безкраен пламък, душата е искрица от него. Духът е другото проявление на Създателя, който на иврит е в множествено число, но дали Господ е един или сбор от 12 висши създания, няма никакво значение. По-важното е, че ни е замислил с души, които са безсмъртни, и с тела, в които душата ни да е облечена, докато пребивава в гравитацията на земното привличане. В този план Божий всички сме безсмъртни, но в цивилизационното ни разбиране безсмъртен е само онзи, който остави на човечеството святи дела, продукт на духовността или на аналитичния му ум. И това е неосъзнатият стремеж на всеки, който е изкушен от изкуството, на всеки, който като Тесла или Айнщайн търси тайната на безсмъртието в науката, в откритията, в необятността на интелекта.
Вдъхновението е най-древното доказателство, че Господ съществува. Изпитват го дори и атеистите, комунистите, че чак и безбожниците. Самата дума започва с „вдъх“. Някой ни вдъхва духовна енергия, някой ни вади от обичайното състояние и ни запраща в ягодовите поляни на Битието. Понякога се чудя кой е вдъхнал Вдъхновението на Господ, когато се е заел да даде душа на Адам. Ако се срещнем някога, непременно ще го попитам: кой вдъхновява Вдъхновителя?
А смъртта е вход към безсмъртието на гениите, изход за тяхното страдание и неразбиране от околните, тя е ваятелят на надгробния им паметник, понякога е спасение от мъчението, друг път е изкупление за предишните грешни животи. Както е казано, смърт няма, има гардеробиерна, в която някой ни свлича болната или ненужна, остаряла дреха от плът, и голи голенички, само по една гола душа, се връщаме към изначалието си, където ни чакат близки и познати. Там ни връщат паметта от предишните приключения, за да осъзнаем, че душата е най-ценното ни притежание, а не частния самолет или новата ни кола. Луксът е дяволска работа, но мен никога не ме е дърпал. Дърпа ме нещо друго, питането: защо трябва да се срещнем с ангела, който ще ни преведе през тунелите на времената, а дотогава не смеем да допуснем в себе си, че някой ни наблюдава, че нищо не започва от нас и не свършва с нас?
– Някой беше казал, че поезията е одухотворяване на реалността. В “Покаяние Господне” ти създаваш една трансцендентна реалност на Духа и Светлината като противовес на бездуховността и отчуждението, които маркират битието на постмодерния индивид. Какво е според теб поезията, вид ескапизъм, “свещено хоби” или начин да претворяваш действителността?
– „Покаянието“ се получи, ако се вярва на десетките познати и непознати поети, които изригнаха във възторжени откровения. Поетът Васил Славов го формулира светкавично и поразяващо точно: „В тази Молитвена Книга не говорим за поезия. Тя е пристъпяне и обитание в Отвъд-та. Превръщането на поезията в Дух.“
Завръщането на Васил Славов в живота ми като духовно присъствие е също ценно за мен доказателство, че Господ си гледа работата, дори когато е безработен. С Васил сме били някога и някъде, инак не би могъл да изрази по този блестящ начин същността на това извънредно събитие, в което аз съм само уред на Божията воля. От първия прочит на още неизлязлата ми книга, от първия “Вдъх”, моят събрат Славов изведе от анонимност онова, което Бог му продиктува. И го изрече, и написа по-категорично от всеки друг, защото на мен не ми бе дадено да го видя, да го осмисля като факт, като явление, в което съм бил и още съм.
Поезията е духовното ми битие, свободна територия, в която живея без никакви съображения, без никакви задръжки, без да мисля какво ще кажат другите. Но тя не е паралелна действителност – тя е сън наяве, особено, когато си разтърсен и направо “разкован” от виолетовия вятър на вдъхновението. Този транс, този „секс“ на душата с духа, този небивал изблик на видения, които трябва да излееш веднага на листа, докато се поддават на пипане, макар и горещи, това е върховно удоволствие, невъобразим метаболизъм, мистерия в домашни условия. Ако не си готов, изпущаш най-точните изрази, те се вкаменяват, стават неподатливи за обработка, не вършат никаква работа дори за музея на умрялата лава…
– Съвременната цивилизация се изпразва от духовно съдържание или, както казваш ти: „Бог в момента е ужасно нещастен.“ В ерата на комуникационните технологии, смарт телефоните и скепсиса, може ли човек да се обърне към Бог и да се научи на “невидимото четмо”?
– Човек се обръща към Небето само, когато е нещастен, съкрушен или е коленичил пред страшно изпитание. Молитвата помага, но тя не е безадресна телеграма. Чрез молитвата насаме, с искреност и топлота, ние влизаме в информационния небесен фонд, в който е записано тихо и точно всичко, от което се нуждаем. И когато хората получат обратно отговор, почват да хортуват за чудеса. Чудеса няма, има чуваемост. И аз не знаех, че не бива да се молим само за целия свят и за най-близките си души, но и за собствената си душа. Смятах, че това е излишно, дори малко срамно, да молиш Бог за себе си, за нещо твое. Почнах да го правя, но гледам да не Го занимавам непрекъснато със себе си. Стига ми чувството, което изпитвам към Него и благодарността, че тази Богова книга се получи. Че ме удостои с прозрението, че е време да се науча да чета света и като невидимо четмо. Към прагматиците имам единствен съвет – прошепвайте си молитвите, не се срамувайте, нищо не ви струва този контакт, тази възможност тет а тет да споделите нещо с Вечността. Зарежете скепсиса, дайте шанс на душата си, защото тя няма никога да Ви предаде, за разлика от тялото Ви и новите технологии.
– “Покаяние Господне” е уникален сбор от няколко цикъла, обединени от едно определящо преживяване и присъствие – това на съня. Според Борхес, сънят е първата художествена дейност, първата малка театрална пиеса. Когато сънуваме, ние сме едновременно творец и творение, автор и зрител. Какво е сънят за теб и как ти помага да намираш решения или да бъдеш креативен?
– Сънувам много, всяка нощ, понякога това са протуберанси от предишния ден, друг път летя в непознати селения, участвам в сюжети, в случки, виждам и участвам в такива подробности, че по време на сънуването се изненадвам и учудвам. В митологията казват, че Богът на Смъртта и Богът на Съня са братя. Следователно, докато сънуваме, бродим в Отвъдността, срещаме се с други бродещи, изпадаме във вече случили се случайности или в нови случки. Сънят за мен е Послание Свише, не всеки сън, разбира се, но ако се научим да четем невидимото четмо, то може да ни отведе до границата на приказното, до притчата, до осмисляне на немислимото…
– Днес съществуват теории, според които сънищата не са просто серии от абстрактнo-колоритни усещания, образи и звуци, които се случват по време на съня, а реални събития от алтернативен юнивърс, до който достигаме в определена фаза на несъзнателност. “Покаяние Господне”, книга, “пълна с невидимости”, е ситуирана на границата между две реалности, тази на “будния” живот и другата на сънищата.
– Съгласно староеврейските традиции, всички духовни реалии имат в нашия свят поне едно физическо копие, даващо ни представа за реалността. Според този възглед за видимия и невидимия свят, без такава пряка връзка ще ни бъде много по-трудно да възприемем абстрактните понятия. Те смятат например, че Сънят е една шестдесета част от смъртта, а съновидението – една шестдесета част от пророческото озарение. Същото смятат и за Седмия ден, за съботата, която наричат Шабат – началото на края. Това е една шестдесета част от нашето състояние в бъдещия Свят. Защото в петък предишният свят е в края си, а на следващия ден започваме да навлизаме в Новия свят. Древните юдеи са познавали, предавали на поколенията и преподавали на учениците си пропорциите, за които имат логично обяснение. Но още по-поразителна е философията им: онова, което през преминаващата седмица, до края на петък е било цел, дори идеал, сега става реалност. Как? Много просто: последното в действието е първо в замисъла. Последното нещо, свършено в петъка, става първи елемент от следващия замисъл. Между края и следващото начало лежи безметежното удовлетворение на приключилото и благословията на започващото.
Така е и в сънуването – душата те напуска, за да се рее в отвъдните светове, с тялото я свързва лазерния проводник, по който от тялото ти тече преноса на високочестотна биоенергия, но щом, според Боговите сили, познавателната ти експедиция е приключила, някой рязко ти дръпва кабалистичния кабел и изтръгва щепсела от контакта на космоса. Будиш се във вчерашния свят, но душата ти е в седмия ден. Замисълът ти е подсказан, следвай знаците, внимавай с уж случайните хрумки, изскочили от никъде думи, слова, които те поразяват, сякаш те търсят, а не ти – тях, а мислите ти, дето нахлуват изневиделица, се веят на ръба на прозрението. Цивилизацията ни е дете на общочовешките ни познания, но духовната, езотеричната история на света не бива да продължава да бъде подценявана. Но това едва ли ще се започне от днес, в Общата ни Събота, в Обществото на народите, защото първобитните ни отношения са на диваци, които са се научили да боряват с компютри, но не знаят какво да научат с тяхна помощ.
– Как ще определиш жанрово-стиловата концепция на “Покаяние Господне”?
– Предпочитам да цитирам моите събратя по перодръжка, които всеки по свой начин определя „Покаянието“ като жанрово-стилова находка. Писателят Недялко Славов казва, че „Подобно писане е писането на драматичната равносметка на Мислещия Човек.“ Есеистът и критик Асен Валентинов смята, че „това е нов вид писане, което бих могъл да оприлича на словесна анимация. То се намира на еднакво отстояние от поезията и белетристиката.“ Поетът Николай Милчев ми писа: „Разглеждам книгата и я усещам като чернова на лично евангелие – евангелие на автобиографията на търсещия човек. Подобен тип книги не са стихосбирки и стихотворният ритъм и стъпки са само една от възможностите за подобно слово.“ Бисер Тошев, писател: „Едва на 20-а страница съм и ето: такова чувство съм изпитвал единствено, когато бях умрял, а това бе толкова отдавна.“ Не мога да цитирам всички, защото имам двайсет страници отзиви и рецензии, писма от читатели, неочаквано много за тази необикновена сбирка, много различна от другите мои книги.
– Какво четеш, когато си буден и не сънуваш?
– Когато съм буден, допрочитам сънищата си. Не ги тълкувам, защото не съм пророк, но мисля върху тях. Когато не сънувам, чета реалността през очите на Бог – издигам се виртуално до възможно най-зрящата точка и гледам онова, което може би и Той вижда. Виждам себе си като суетно насекомо, което се движи между себеподобни, виждам красотата на планетата Земя, която е живо същество, но ние я убиваме методично. Виждам, че животът е прекрасен и трябва да му се радваме и да го обичаме, както обичаме себе си и своите деца. Чета по изкривените лица на безверниците, че за всичко им е виновен Бог, империализмът, евреите, а не Злите сили, ченгетата на Мрака. Чета, че те никога няма да потърсят и за миг вината в своите действия или бездействия. Чета Библията на Битието през очилата на Бита. Защото библия на Бита няма и няма да има. Битът е живуркане, минава и заминава, от него остават последствия за следващото житие. Човекът трябва да се научи да върви към съвършенство, въпреки несъвършенството на бита. За това става дума в последните ми две дълги сънотворения, с които свършва Покаянието.
– По време на тоталитарния режим ти беше част от “вътрешната емиграция” и кръга около Константин Павлов, когото считаш за свой учител в поезията.
– Коста беше елитен емигрант сред собствения си народ. Този народ няма никога да разбере, какво чудо на случая е да му “спуснат” толкова различен българин. Говоря за преобладаващата част, за мнозинството, което говори български, но само с двеста думи. Което няма чувство за чест и достойнство, и не мисли с главата си. Такова мнозинство не заслужава не само Коста, не заслужава Левски, не заслужава съчувствие. Но останалата – читавата, съзнателната част от нашата нация, тя е нещо друго – и за нея трябва да продължим да бъдем критични и към себе си, и към онези, които продължават да пъдят българите от родината им. Каня се да напиша малка книга за големия дух на Константин Павлов, да събера на едно място разхвърляните ми писания за него. Дължа му го за сроднодушието. А и много често ме спохожда на сън.
– Какво смяташ за изкуственото противопоставяне между “емигранти” и “неемигранти” в литературата, и има ли според теб „нова емигрантска литература“?
– Литературата е само два вида – хубава и посредствена. Хубавата има два подвида – човешка и божествена. Емигрантството не е извинение за „скромните“ таланти, нито е предимство за онези, които въпреки езиковата си изолация, пишат все по-стойностно и по-смислено. Винаги ни е нужна повече самовзискателност и при избора на теми, и при търсенета на оригинални изразни средства, и при вторичните редакции. Това „Покаяние“ се писа три и повече години, преминах през голям огън, душицата ми изгоря, само тя знае през колко варианти и през колко заглавия преминах. По едно време мислех да издам друга книга с други неща, а тази да оставя да чака. Докато дойде моментът да я прочета с различни очи и да видя и сетните й несъвършенства. Препоръчвам го на всички колеги по участ, които имат ангели вдъхновители.
– Би било прекрасно да представиш лично “Покаяние Господне” в Америка, например в Чикаго, където българската колония е особено силна. Какво ще пожелаеш на нашата общност в Чикаго?
– Ако е рекъл Господ, може и това стане. Но трябва да се натрупа критична маса интерес към това четиво. И тогава ще се сбъдне.
Ако трябва да пожелая нещо на себе си и на всички българи по света, то е само едно – да създадем с общо желание държава на духа, духовното обединение да стане наша национална идея. Ако не успеем в този живот, нека положим темелите й като изберем мъдри водачи, безсребърници, отдадени на каузата на Дякона. Той е неповторим като индивидуалност, но колективният Лъвский е възможен. Истинският ни гледа от висините и чака делото му за чиста и свята република да се сбъдне. Амин.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––
Людмила Калоянова живее в Питсбърг, Пенсилвания, където е защитила докторска дисертация за женската идентичност и креативното писане в Университета на Питсбърг. През 1998 г. излиза книгата й „Създания на прехода“ (Übergangsgeschöpfe, Peter Lang New York). Дебютната й стихосбирка „Аnadromous“ е представена за първи път на Празниците на изкуствата „Аполония“ – 2018. Людмила е носител на специална награда в конкурса „Биньо Иванов“ и първа награда за стихотворение на емигрантска тема от Литературния конкурс „Изящното перо“ – Чикаго ‘2017. През 2018 г. стихотворението й „Ийст Ривър“ печели наградата „Нова социална поезия“. Член е на Съюза на българските писатели в САЩ и по света. Интервюто на Людмила Калоянова с Румен Леонидов е публикувано и в сп. „Факел“.
.
