.
СПОСОБНА СЪМ ДА СПРА
Способна съм да спра до средата на пътя,
когато нататък не виждам път,
и да сменя посоката, делника, утрото,
животът ми не е тихият кът.
Някои карат по трасето на влака
с безкрайно ясен маршрут,
но аз не обичам съдбата да трака
еднообразно до смут.
Имам куража да взема завоя,
за да не вляза в тунел.
В светлите багри рисувам си своя
делничен акварел.
Способна съм да приключа до точка.
И да започна от раз.
Не, че е лесно и не е нарочно,
просто – решителен час!
––––––––-
.
ТЯ НЕ Е ЖЕНА
Тя не е жена, тя е витрина,
облечена добре, добре мълчи,
в ръката джи-ес-ем държи и вино,
и чака всеки миг той да звъни.
Тя има бяла карта за покупки,
отвън я чака черната кола,
това е всичко. От живота хрупкав
тя мисли е избрала… висота.
Какво е мозък? Даже и не знае.
Какво – изкуство? Чалга и кючек.
Но повече не иска и нехае.
А аз не знам – това ли е човек?!
Росица Копукова
––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Росица Копукова е родена през 1958 г. в София, където живее и днес. Работи като журналист. Има издадени книги с поезия и проза на български, английски, френски и италиански езици. Награждавана е многократно в България и в други страни (САЩ, Италия, Германия, Австралия). Нейни стихове участват в български и в чуждестранни антологии.
.
