Йордан Цалов, „Терминал 3“
В неуморната си борба с корупцията българското правораздаване направи световно нововъдение – индулгенцията. След като миналата година председателят на прословутото КПКОНПИ обяви, че Делян Пеевски е “най-чистият човек в държавата”, то днес тази съдба споделетя и Цветан Цветанов, излязал чист от скандала “Апартаментигейт”.
Два нетърсени от никого и против всякакви принципи на наказателното преследване оправдателни анонса, връчени от орган на по-малко от две години, чиято идея бе да бори корупцията по високите етажи, а не да обявява по чии високи етажи не вижда такава.
Преди втория си рожден ден КПКОНПИ вече ясно показа как смята да изпълни своята мисия – да отчете резултати пред Брюксел. На едни комисията ще раздава индулгенции, напълно незаинтересована от това как ще се възприеме това от обществото и Европейската комисия, а за други КПКОНПИ също е подготвила реквизит, вдъховен от Средновековието – белезници, клетки, унижения и неоснователни мерки за неотклонение – каквито видяхме по делото “Иванчева” – напълно излишни и нарушаващи правата ѝ без значение нейната вина.
Сърцевината на проблема обаче не са толкова действията и бездействията на КПКОНПИ, а “кой пази пазачите” или кой носи отговорност за Пламен Георгиев и неговата “комисия”?
Изглежда не е главният прокурор, който също е безкронтролен, защото, когато задържането на Иванчева създаде обществено недоволство, Цацаров скорострелно прехвърли вината на КПКОНПИ.
Изглежда не е и изпълнителната власт. Или ако е, то тогава не би ли следвало заглавията да са “Човек на Борисов оправда Цветанов”?
“Комисията е независим специализиран постоянно действащ държавен орган”, постановява чл. 7 от Закона за КПКОНПИ, чието ръководство се избира от Народното събрание.
Тази повеля може да се перифразира: Комисията е безконтролен орган, чието ръководство се избира с безлично мнозинство и за чиито действия никой не носи политическа или друга отговорност.
Епизодът с КПКОНПИ е само част от нароилите се в институционалния ни живот “комисии”, чиято единствена цел, изглежда, е да снемат отговорността от изпълнителната власт, блокират контрола на съдебната и отчитат безсмислени резултати, които с малко магия и претруфени думи току-виж преметнали Европейската комисия.
Разбира се, първата рожба на този модел на “независимост” е главният прокурор – неотчитащ се пред никого, избиран от безлично множество във ВСС, със седемгодишен мандат и лишен от всякакъв контрол – както видяхме само през последните години, главният прокурор може да затвори банка, да направи политическа акция в деня за размисъл, да води война с председателя на Върховния касационен съд и да има вето върху всеки опит за съдебна реформа.
“Той [Борисов] винаги е бил достатъчно ясен с мен, че ще се случат само неща, съгласувани с г-н Цацаров“, заяви след провала на съдебната реформа през 2015 г. подалият оставка правосъден министър Христо Иванов.
Последен пример бе почти комичното за една правова страна настояване на специализираната прокуратура Върховният касационен съд да не извърши законово регламентирана проверка по делото “Иванчева”.
Действието бе определено в годишния доклад на ВКС като “недопустим опит за институционално въздействие върху съда, нарушаване на конституционно установения баланс на държавната власт и върховенството на закона, груба намеса в съдебната независимост.”
Докладът отбелязва, че това е “безпрецедентно събитие за една правова държава, което остана без никакви последствия”.
Тук отново, обаче, както при КПКОНПИ, никой не носи отговорност и съответно няма и кой да понесе последствия.
Заклинанията от телевизионните влъхви, че едва ли не, ако прокуратурата премине към изпълнителната власт, това ще доведе до нова ера на Светата инквизиция, удобно пропускат, че: а) в повечето западни страни прокуратурата е част от изпълнителната власт и за нея както се носи политическа отговорност, така и подлежи на съдебен контрол по време на разследването (напр. от juge d’instruction във Франция), б) не независимостта, а липсата на контрол превръщат една прокуратура в “инквизиция”, а нашата е напълно без контролна, и в) Монтескьо и конституционните учения от последните няколко столетия говорят за законодателна, изпълнителна и съдебна власт – някак никой досега не се бе сещал за независима прокурорска власт и независима комисарска власт за борба с корупцията.
И принципно би било добре, ако ще хвърляме такива усилия нещо да е толкова независимо, то това да е на първо място съдът и на второ място централната банка и банковият надзор. Не е известно защо на заклинателите от телезивизора им е по-важно преди и най-вече главният прокурор и комисията за борба с корупцията да са им независими.
И през последните години тази нова “независима” власт на прокурорите и комисарите покорява нови и нови върхове.
Затова спомага и интелектуалният колапс на Народното събрание, превърнало парламента в държавен нотариус, приемащ изменения и допълнения в законите без всякаква последователност, обсъждане и идеи, различни от правителствената заръка. Така само през 2018 г. Кодексът за социално осигуряване е изменен 13 пъти, следван от 11-те измения и допълнения на Закона за обществените поръчки, напук на идеята, че законите се пишат за обществени отношения, които се поддават на “трайна” уредба.
Неслучайно “Съветът по законодателство”, чиято цел бе да внесе експертност в нормотворческия процес, сам пожела да бъде разпуснат, а ръководителят му – проф. Герджиков, обяви, че съществуването на органа е “безсмислено” и членовете не искат имената им да бъдат свързвани с писаните в момента закони.
Не бяха спестени критики и от председателя на ВКС Лозан Панов. „Публично демонстрираното неуважение към високия професионален капацитет, опита и мъдростта на съдиите от Върховния касационен съд не пречи на българския парламент и на изпълнителната власт да настояват за участието на върховните съдии в работни групи за подготовката на законодателни изменения и в заседания на парламентарни комисии по обсъждането на законопроекти. Все повече обаче тези покани и следващото ги игнориране на отстояваните позиции от съдиите от ВКС потвърждават съмненията, че участието на върховните съдии цели легитимиране на предварително взети законодателни решения.”
Претупването на законодателния процес не застрашава само качеството на законите и правната сигурност.
Липсата на същностен парламентарен контрол върху изпълнителната власт, липсата на публичен парламентарен дебат по законовите промени води до още по-голямата липса на отговорност и прехвърляне на нови и нови правомощия на “независимите” комисии, прокурори, председатели и агенции.
Те от своя страна все повече и повече ще стават инструмент за индулгенции на властимащите и шоу процеси над властнямащите.
Конституционната каша, завещана ни от VII Велико народно събрание, съчетана с всяческите опити за създаване на органи за отчитане на псевдорезултати, водят до все по-големи извращения в правораздаването. Може би накрая ще ни трябва Комисия за противодействие на Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущенство – КПКПКОНПИ.
Снимка: Георги Кожухаров, „Дневник“
.
