Да се откажеш от бащината къща

Гледам, слушам и чета как македонските историци от девет кладенеца вода носят да докажат, че Гоце Делчев бил македонец, въпреки че самият той приживе неведнъж се е декларирал като етнически българин! Гледам ги как с празен поглед се вайкат, кършат пръсти и правят изкуствено дишане на агонизиращата фалшива история, кроена по мярката на македонистката идеология. История, написана за да прослави и оправдае победителите, и да сатанизира и накаже победените. Напук на безспорните исторически факти.

Живи да ги ожалиш тия македонски „историчари“. Имам чувството, че даже сами не си вярват на това, което твърдят. Но Македонската историография прилича на църковен канон. Не подлежи на обсъждане. Никакви доказателства не помагат – вярата им е по-силна от разума.

Давам си сметка за пораженията, които фалшивата и пренадута история по времето на бивша Югославия е произвела в съзнанието им. Днес, в ерата на интернет, когато историческите източници излязоха от архивохранилищата и плъзнаха в социалните мрежи, македонците са шокирани и не могат да повярват, че всичко, което са учили в югославските училища, в което са вярвали и което са възприели като част от собствената си личност, е лъжа. Дим и прах. И се опитвам да разбера хаоса, в който се мята съзнанието им.

От чисто човешка гледна точка, знам колко е трудно да изживееш катарзиса от югомакедонската комунистическа пропаганда, която беше проникнала не само в учебниците по история, но и в литературата, театъра, кинематографията, изкуството, медиите и пр. Култът към Тито, мантрите за „братството и единството“, за стандарта на живот, за „българските фашистки окупатори“ и пр., бяха образователната матрица за македонизирането, югославянизирането и сърбизирането на българите, която, за съжаление, продължава да действа и сега. Върху тази матрица е изградено уверението, че родните им братя са най-големите им врагове, а окупаторите им са най-големите приятели!?

Никак не е лесно да осъзнаеш, че всичко, което си учил и възприел като част от себе си, е лъжа, и да тръгнеш наново да пренареждаш познанията си и да опознаваш света около тебе. Все едно си разбрал, че жената, с която си живял, обичал и боготворил, те е лъгала и изневерявала. Трябва наистина огромно усилие, за да преглътнеш и преосмислиш това, което ти се е случило. И никой не може да ти помогне. Трябва сам да го преодолееш. Не всеки може и е готов да го направи, защото това никак не се постига лесно и бързо. Някои успяват, други не.

Повечето македонци, но и българи в Западните покрайнини, три десетилетия след пропастта на югокомунистическата утопия, все още с носталгия и умиление си мислят за нея. Тя като че ли е кодирана в съзнанието им и не могат да се освободят от нея. Те, и не само те, бяха възпитавани да обичат окупаторите си повече от родните си братя. Днес е много по-трудно да забравят старото, отколкото да научат и да възприемат нещо ново. Но абсолютна истина няма – тя е само мъчителен процес на нейното осъзнаване.

Ето защо България не може и не бива да се примири с фалшифицирането на българската история в Македония. Фалшивата история произвежда фалшиво национално самосъзнание, което не почива върху исторически факти, а върху митология. В случая с Македония и на съзнателно възпитавани и отглеждани антибългарски чувства, които покрай всичко останало са и опасни за българите и за България, но и за македонците и Македония.

Държавата е все пак нещо прекалено сериозно и не може да се гради върху фалшиви културни основи и противопоставяне срещу съседите. Истинските неща виреят върху истината. Добрите неща се постигат с победата на доброто над злото.

Един начеващ политик в Македония се опитваше да обясни, че въпреки че се е декларирал като етнически българин, Гоце Делчев трябвало да бъде оставен на македонците като идентификационна матрица, защото иначе те щели да се идентифицират с комунистическите югомакедонски водачи като Лазар Колишевски, Лазар Мойсов, Киро Глигоров и пр.!? Фактите говорят, че дори и те са българи, въпреки че са били безнадеждни юго-комунисти и носители на най-черната антибългарска пропаганда.

Съвременна България в никакъв случай не бива да повтори грешката на българските комунисти, които са правили референдум в Благоевградски окръг и са предали костите на Гоце Делчев на Македония. Последствията от тия предателски действия са били фатални и за България, и за Македония, и се чувстват и днес. Предаването на Гоце Делчев и на цялата плеяда българи възрожденци, воювали за автономна Македония, значи да се признаят откровените лъжи и фалшификации на югомакедонската историография и да се легитимира антибългарската пропаганда в Македония. Да се настройват и възпитават цели поколения в дух на омраза и презрение към българите и България.

България не бива да допусне това не само заради собственото си национално достойнство и интереси, не само заради паметта на българските революционери, дали живота си за свободата и изграждането на съвременната македонска държава, но и заради интересите на самата Македония.

Македония не може да стане членка на Европейския съюз преди да е решила всички спорни въпроси със съседите си. Европа не иска да внася балканските спорове, които могат да я взривят отвътре. Решаването на изкуствено създадените исторически спорове между България и Македония, освен разбира се, вътрешните реформи, съгласно европейските критерии, е наложително и неизбежно за оздравяването на самата Македония и трайно омиротворяване на Балканите. Пренебрегването или замитането на проблемите, заради външни или дневно-политически интереси, би било поредното историческо престъпление. Впрочем, българите искат само да се изясни и признае историческата истина. Как самоопределящите се днешни македонци ще съчетават македонското си самосъзнание с българското самосъзнание на техните предци и с българската история – това си е техен проблем.

Почти идентични са тлеещите проблеми между Р. България и Р. Сърбия. Не само заради продължаващата агресивна политика на дебългаризация и обезлюдяване на Западните покрайнини. Историческите фалшификации и антибългарската пропаганда в Р. Сърбия по нищо не се различават от тези в Република Северна Македония. На моменти даже са и по-интензивни и брутални. Псевдоисторическите спекулации в Южна Сърбия по повод отбелязването на 100-годишнината от Първата световна и Балканските войни, преувеличаването на „зверствата на Българската армия“ в Поморавието, агресивната антибългарска кампания на Сръбската православна църква, канонизацията на „Сурдулишките мъченици“, отказът да се почете паметта и да се постави паметна плоча на жертвите от погромът в Босилеградско като сигнал за национално помирение между българи и сърби, героизирането на четническия поручик Коста Печанац, тиражирането на етнически и териториални претенции към България по сръбските медии, популяризирането на псевдонаучната теория за „сърбо-шопската“ нация на територията на България, промотирането на спорни идеи, събития и личности в българското публично пространство – всичко това е само част от мрачната картина, която все още се крие зад протоколарните дипломатически срещи и лицемерни политически изказвания на пресконференциите за „най-добрите в историята“ отношения между България и Сърбия.

Европейският опит и международната практика ни учат, че проблемите между държавите не бива да се замитат. Те трябва да се идентифицират и решават, колкото и болезнено да е това. И независимо колко време ще продължи.

Българската позиция срещу посегателствата върху българската история от страна на македонската историография, и особено изказванията на външния министър Екатерина Захариева и министъра на отбраната Красимир Каракачанов, заслужават адмирации.

Но българската позиция срещу посегателствата на сръбската историография върху българската история е под всяка критика. Това не само окуражава сръбската националистическа пропаганда срещу България и подхранва евроскептицизма, но и пречи на процеса на европеизирането и омиротворяването на Балканите.

Балканските проблеми почиват върху Версайското наследство и не могат да се решават с прийомите и риториката на 19-ти век. Европа се отърси от това наследство. След векове войни, европейските политици осъзнаха, че бъдещето не може да се гради върху окупацията на чужди територии и асимилацията на чужди народи и малцинства. Мирът, разбирателството и сътрудничеството между народите и държавите не може да се постигне с преиначаването на историческите факти, а напротив, с тяхното признаване и уважаване. Не съм сигурен, че тази проста истина е осъзната и приета в балканските столици. Особено в Белград и Скопие. Даже и в София.

Тази година Сърбия и България отбелязаха 140 години от установяването на дипломатически отношения. Което не е съвсем вярно, поради прекъсването на държавния континуитет на Сърбия по време на съществуването на Югославия. София пое тази изкусно подхвърлена топка от Белград, може би като проява на добра воля и готовност за диалог. Дано да не е от невежество.

Нека да го приемем така. Но как да приемем пълното мълчание по повод 100-годишнината от подписването на Ньойския договор? Като че ли удобно забравяме, че и в Сърбия, не само в Македония, историческите фалшификации и антибългарската пропаганда са издигнати на ниво на църковен канон. И това не бива да се забравя, дори и когато Сърбия дава ордени на българските политици, а сръбският външен министър им пее на ухо популярни български песни.

Обединена Европа е изградена върху развалините на Версайското наследство. Балканите няма как да станат част от Европа върху наследството на Ньойи, Дейтън или Куманово. Защото европеизирането на Балканите не е само отваряне и затваряне на преговорни глави. Това е труден и дълготраен културно-исторически процес, в който бавно се стопяват пропагандните наслагвания от миналото.

В крайна сметка, идеологиите са временни. Понякога и държавите. Но народите остават. Ние, които имахме злощастната съдба да се родим в Югославия, имахме възможност да видим как някои наши сънародници се изживяваха като „югославяни“ на стадионите и на концертите на Лепа Брена. И се декларираха като такива. Днес някои от тях се обиждат когато им припомниш това минало. Не съм сигурен, че са си извадили поука. А трябва. За да могат да погледнат по-трезво на сегашните си национални и идеологически заблуждения.

Иван Николов