.
Стихове от Васил Славов
.
СТОПАНИНЪТ ЗАМИНА ЗА АМЕРИКА
Стопанинът се върна от Америка –
изметнат праг, тъга и тихо…
Пристъпи, както палиш свещ,
и в стаята, и в коридора – никой.
Остави куфара си, пълен с мъх,
и седна до ръба на светлината.
Изтряска гръм и слитна дъжд
в града – стопанина дочакал.
Проплака старият таван,
звездите както капят от небето;
под кръст от спомени скован
стопанинът протегна шепи.
Изтичаше ръждив порой
през цедката на мъртвата му къща,
по дланите догаряше вода –
сълзата както камъка прегръща.
Забравил просеките на нощта
и спирките по дъното на океана,
покръстен с падането на деня,
стопанинът до сенките остана.
Стопанинът се върна от Америка
и често залезът, обесен недалеко,
го виждаше по улиците на земята,
загледан в облаците на небето.
.
.
СТАРИЯТ ГРАД
И как летеше тази светла пръст,
и чайки плуваха в небето,
сън и море,
градът и дървен кръст,
и тихо от страната на сърцето.
А после от вълните изпълзя мъгла
и островът с крилото си остана
да чезне – белег,
върху който спря
и плисна синята небесна пяна.
Изписка птица, паднала далече,
мелтемът възлите пристегна,
проплака някой,
някой се обрече
и само дрехата на есента се мерна.
Над покриви, догарящи след лято,
отвори полета си жълта пеперуда,
прогонена от свойто ято
тя с трепета си
римните събуди.
И бяхме всички, живи или не,
прегърнати под свода от лозници
до това захвърлено от бог море
и с грозде ситехме
душите си изтрити.
Смокинено бе слънцето тогава,
очите ни – на рибите очи –
и тръгнахме в солта, градът
зад нас остана…
а сетне пясъкът следите заличи.
И бавно в раменете ни превити
пропука сухият ни земен корен.
А някъде далеч, в прибоя на звездите,
остана кеят ни –
от времето съборен.
..
* * *
…Загубени в сметищата от сенки,
зарити в солни облаци, без път,
животът ни отдавна хвърлил корен
под кръст,
където блудните лежат;
където думите ни плуват все бездетни,
а страшният ни ръст е само грях,
където сетният пророк от хълма ревна
към среза на небето:
„Подивях!“
Как блъскахме с крилете си съдрани,
огромни,
тежкослепнали с нощта,
как чаткаха копитата ни глухо
извън звездите и отвъд света.
Бездънен смях, пред нас – морето,
а ние, сетните –
проклети синове,
пак просим прошка и в небето вием
от чужди,
безразлични брегове…
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Васил Славов е роден през 1958 г. в София. Син е на писателя Атанас Славов. Завършил е Английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Участва в първите броеве на „Литературен вестник“, сп. „Мост“, „Глас“ и „Нава“. Дебютната му стихосбирка -„Спомен за Потоп“ излиза през 1989 г. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература в писателската програма на Pennsylvania State University. Пише стихове, проза, преводи и критика. Публикува в литературни издания на САЩ и Великобритания. Автор е на поетичните книги „Бич Божи“ (1992), „7 часа слънце“ (2005), „Американа“ (2010), „Звяр“ (2014), „Следверие“ (2017); на белетристичните сборници „Фургоните на Адамсбърг“ (1998), „Записки на Препарирания“ (2001), „Тунелите на Галицин“ (2001). Живее в Питсбърг, Пенсилвания.
.
