Витрината

Разказ от Весела Люцканова

Никос Теодоракис познаваше добре жените. Още от малък наблюдаваше майка си, която бе красавица и, въпреки оскъдните им средства, купуваше най-скъпите и хубави дрехи за себе си, подаряваше си най-уханните парфюми и често награждаваше изящното си тяло с най-ефирния тюл, който не да прикрива, а да подчертава изваяните й форми. Баща му не й се сърдеше за похарченото, благодареше й за красотата, която внасяше в дома им, и се опитваше да печели повече. Когато се позамогнаха, се появи и сестричката му, а той се убеди, че жената се ражда жена. Наведеше ли се над нея, за да я разсмее, тя му се усмихваше и кокетно завърташе главичка встрани. Колкото повече растеше, толкова повече копираше майка им, обуваше обувките й с високи токчета, спъваше се в туниките й, които навличаше тайно, оглеждаше се в огледалото и замираше възхитена пред отражението си. Най-хубавото в нея бяха очите – огромни, синьозелени като очи на русалка или на самодива или… като цвета на самото море, което притихваше очаровано до самият им град.

Майка им почина рано. Едва достигна до трийсет и пет.

Още докато лежеше болна, тя се опитваше да подготви сина си за своя край.

– Красивите жени си тръгват рано, синко. Докато влачат като шлейф след себе си погледите на мъжете – и все му се усмихваше.

Или му казваше да си вземе красива жена, за да му е вярна.

– Красивите жени не изневеряват, знаят цената си и им стига любовта на един единствен мъж. Докато грозните, в опита си да докажат на себе си, че са харесвани, непрекъснато пробват с тоя, с оня…

Баща му не се ожени повторно. Сестра му не понесе празнотата в дома им и, щом навърши щестнайсет, направо побягна с хлапак почти на нейните години. Обади им се след време, спряла през девет града в десетия. Убеждаваше ги, че е щастлива, и ако искат да я виждат, могат да й ходят на гости, но тя няма да се връща, докато болката й е толкова силна. Не е като тях да заживее с болката.

Никос откри магазина си, когато навърши двайсет и пет. Нарече го „Хубавата Елена“, на името на майка си. Поддържаше в него високо качество и високи цени. В началото те като че ли стъписваха влезлите жени. Мълчаха пред облеклата, пожелаваха си ги, някои от тях се връщаха и си купуваха избраното. Ако се колебаеха между два костюма или две рокли, Никос им се притичваше на помощ и никога не сбърка да ги убеди да вземат онова, което направо прилепваше към фигурата им. След време те се връщаха благодарни и при избора на новата дреха отново търсеха съвета му. Много млади и красиви момичета се заседяваха пред витрината, оглеждаха внимателно всичко, всичко им харесваше и когато Никос ги поканеше да влязат, привлечен от младостта и красотата им, те се оправдаваха смутени, че само гледат и бързаха да си тръгнат. Имаше вече доста клиентки, с годините се увеличаваха, елитът на града се обличаше при него, а той бе още сам, навъртял и трийсетте.

– Време ти е, сине – напомняше баща му, – да влезе невеста и в нашия дом, млада, красива и пъргава, тогава и сестра ти ще се завърне, внуците ми растат далече, а аз грохнах от мъка, не мога вече да пътувам, а и женска ръка да обнови стаите, да замирише на парфюм, на жена. Толкова клиентки имаш, от хубави по-хубави, не си ли избра някоя?

Не си бе избрал. Тези, които бе харесал, бяха омъжени, а той помнеше думите на майка си. Безпаричните студентки, които гледаха все във витрината и, появеше ли се той на прага да ги покани, побягваха гузно като че ли се канеха да оберат магазина, и почти не вдигаха очи към него. А и той гледаше някак под лицата им, виждаше само телата, загърнати в някоя от евтините им дрешки. Пазеше се да надникне в очите им, страхуваше се да не го омагьосат като самодивите или русалките, светлооките, погледнеш ли в очите им, ги следваш до гроб. Имаше пример пред себе си, собственият си баща, който не погледна друга до края си.
И все пак, един ден една от тях влезе. Престрашила се, тръгна направо към него. Улови го за лакътя и го помоли:

– Прибирам се вкъщи. Търся подарък за майка ми.

„Майка й? На колко години е? Как изглежда? Какъв точно подарък?“ Въпросите го завъртяха в кръг без да ги каже на глас, а момичето добави като че ли прочела мислите му:

– На четирийсет и осем е. Стройна, носи четирийсети номер дрехи. Парите ще ми стигнат максимум за някоя туника. Ходи с панталон.

Погледна я. Очите й бяха синьозелени, очи на магьосница. С мъка се откъсна от тях и завъртя примрял глава към туниките.

– Елате! – повлече я към тях. – Изберете си, която искате. Ще ви направя отстъпка.

Момичето не отговори. Внимателно отместваше закачалките и навярно търсеше наистина най-красивата за майка си. Поглеждаше етикетчетата на цената и минаваше към следващата. После го погледна отново, отпуснала безпомощно ръце.

– Не мога да си позволя тези цени, а се отказвах от всичко, само и само…

– Колко може да си позволите? – усмихна се той, без да я погледне.

Тя бръкна в джоба си и извади всичко, с което разполагаше. Разпери дланта си.

– Добре – каза Никос и извади най-красивата туника от редицата на щендера. – Предполагам, че тези очи сте наследили от нея. И синята, и синьозелената разцветки са най-подходящите – извади още една от туниките. – Коя от двете?

Избра синьозелената. Подаде парите, а той я изненада и с ресто. Тя отвори широко очи и ги впери в неговите.

– Нали ви казах, че ще ви направя отстъпка – извърна глава встрани, преди да го е разтопила съвсем, но вече бе разтопен. Въздъхна.

Тя благодари и обеща някой ден да се върне. Ей къде е София. Шест часа с влак или с кола по-бързо. Изскочи от магазина щастлива, направо полетя по булеварда, а Никос продължи да гледа подире й, подпрял се на рамката на вратата.

Оттогава мина година. След нея още една. Пред витрината се застояваха други момичета, охкаха и ахкаха пред красотата й, но от зеленоокото момиче нямаше и следа. Все още бе сам. Баща му не дочака неговата невеста да влезе в дома им. Отиде си тихо в съня си, а за Никос магазинът замести дома му. Постави диван в склада, набави завивки. Хранеше се в ресторанта отсреща. Със събуждането си изтичваше до кафенето за двойно кафе. И след като го изпиеше, вдигаше рулетката и витрината отразяваше слънцето и спиращите се жени пред нея. А той се заглеждаше в тях. И чакаше появата на зеленооката, като майка му, гъркините бяха все тъмнооки. Понякога се проклинаше, че я е погледнал право в очите, но продължаваше да чака.

И в един момент… Не беше тя, друга беше! Но със същите огромни синьозелени очи, които пресрещнаха неговите и засияха в усмивка. Покани я да влезе, тя прие. Възхити се на всичко, което видя, охкаше и ахкаше като другите, и като повечето си бе пожелала вече нещо, което не можеше да си позволи, защото въздъхна и тръгна към изхода, за да изскочи на улицата. Той я настигна и я спря. Не й предложи отстъпка, а да й подари онова, което най-много си е харесала. Тя го погледна с надежда, която веднага се стопи.

– Не мога да приема! – каза и се обърна да си върви.

– Почакайте! – спря я като я улови за ръката. – Да пием заедно по кафе, това може да приемете, нали?

Никос заключи магазина и седнаха в кафенето отсреща. Масичката им бе на самия тротоар и след като им сервираха, той започна да я разпитва, откъде е, какво учи, как се е озовала точно пред неговата витрина, а тя охотно, докато пиеше кафето си, отговаряше. От София, учи в същия институт, който е завършила по-голямата й сестра, тя й дала адреса на магазина му, от който донесла разкошна туника на майка им, а майка им не я сваля от гърба си, толкова си я харесва и…

– Ето, така се озовах и вече няма да спя и аз от мерак по нещо, което си пожелах…

Той я изчака да изпие и последната глътка кафе, пресякоха отново, отключи и, докато още нямаше клиентки, я помоли не само да му покаже какво е харесала, а и да го облече. Ако наистина й отива, а бе дълбоко убеден, че ще й отива, ще й го подари срещу обещание да идва в свободните си часове и да демонстрира пред клиентките най-новите и скъпи облекла. И всеки път вместо заплащане ще избира по нещо и за себе си. Тя пак окръгли едно задъхано „О, не“, но той не я остави да продължи. Вече бе въпрос на живот и смърт, вече преследваше мечтата си и този път нямаше да я изпусне. Когато девойката излезе от пробната, Никос я отведе до огледалото, а една руса, около четирийсет годишна жена изохка след нея и го помоли да измъкне от шендера същата дреха, но два номера по-голяма. Само я сложи пред себе си, веднага плати и забърза навярно към дома си. И следващата се заплесна по същия начин, и взе същия модел, но друга разцветка, облече я, плати и тръгна с нея, оглеждайки се във всички възможни огледала, а в магазина те бяха в изобилие.

– Видя ли? – засмя се Никос, – ти ми правиш подарък, а не аз на теб. Така че… – И я загледа с очакване, а от погледа му, наситен с възхита и любов, направо й призля. – Какво ще кажеш?

– Благодаря! – Надигна се на пръсти и го целуна по небръснатата страна, но после му се закани с пръст. – За утре да си избръснат! – Погледна часовника си и хукна към вратата, а той я догони да свали етикета от врата й. – До скоро! – махна му с ръка.

Тази вечер Никос се прибра у дома си. Разгледа занемареното жилище, потънало в прах и паяжини. Веднага позвъни на жената, която се бе грижила за чистотата му, докато баща му бе жив. Та пристигна бързо и се улови за главата.

– Ех, Нико, Нико, как я докара до тук? Утре се запретвам, но ще ми трябват няколко дни, а сега ще почистя стаята ти, нищо, че е късно, ще сменя завивките, ще ти включа бойлера и да се изкъпеш.

– Мога ли да помогна? – запита виновно.

– Само не ми се пречкай! Най-добре върви някъде, докато се оправя. – И се залови за прахосмукачката като не пропусна да разгледа какви препарати са останали, а той се измъкна тихомълком и заскита по улиците.

На сутринта, избръснат и чист, ухаещ на парфюм, сложи дънки и светлосиня разкопчана риза. Погледна се в огледалото и се хареса повече, отколкото с костюма, с който отиваше в магазина. Като че ли бе смъкнал десетина години, очите му сияеха, кожата на лицето му направо блестеше от младост. Беше толкова различен, толкова достъпен. Отвори на време и изненада клиентките с вида си. Дори направи отстъпки за най-верните. И зачака появата на момичето, непрекъснато поглеждаше часовника си.

Тя дойде два часа преди края на работното време. Също бе приятно изненадана, включи се веднага в избора на дрехата и се появи пред струпалите си жени като демонстрираше красотата й в движение, при обръщане, при сядане, при изправяне. Покупките заваляха, костюмът свърши. Една млада жена впери настойчив поглед в нейния, имаха еднакви размери. Тя погледна с молба към Никос, той разпери ръце.

– Нека моделът да реши! – осъзна внезапно, че дори не знае името й.

– Мая – подсказа му тя и с усмивка тръгна към пробната, за да освободи костюма за продан.

Подаде го на жената, тя благодари усмихната.

– Толкова добре ви стоеше! Задължена съм ви.

– Не се притеснявайте! И на вас ще ви стои много добре. Имате време и да го облечете.

– А аз теб с какво да те възнаградя за помощта? – усмихна й се подкупващо Никос. Жената вече бе платила и напуснала щастлива магазина.

– С една вечеря. Гладна съм като вълк. И с едно сиртаки, отдавна искам да науча стъпките му.

Тя получи вечерята и усвои сиртакито. И след нея отношенията им главоломно запрепускаха. Само след няколко дни се пренесе от общежитието в дома му. Вече беше на крачка от института, а и от магазина. Все на площад „Аристотел“. Езикът не бе пречка за двамата, тя бе завършила Балканската гимназия в София, английският й бе задължителен, както и гръцкия. Вече имаше повече време и за магазина, обикновено надвечер, но в най-усиленото време. Откакто се включи, печалбата се удвои, а усмивката й убеждаваше повече от думите. Клиентелата на Никос нарасна.

– Дължа го на теб, Мая – често й казваше и настояваше да облече най-доброто, което вече да не го преотстъпва на никого. Тя се смееше.

Не бе минало много време, когато му каза:

– Утре пристига сестра ми. Една от двете й най-добри приятелки има рожден ден. Ще го отпразнуват тук, където са се чувствали като у дома си, а в други ден ще дойдат и в магазина, за да си купят от всичко, което им е харесвало, а преди не са могли да си го позволят…

– Утре? – Никос се смути и почервеня целият. – Помня я – осъзна се. – Помня ги и трите, застанали пред витрината… Много често заставаха пред нея и не се престрашаваха да влязат. Само сестра ти преди да си замине след завършването… – и като скри погледа си от Мая, запита:

– Как е тя? Омъжи ли се? Има ли деца?

– Ти… – бе уловила смущението му, което той се опита да прикрие, – да не би… да си бил влюбен в нея? И затова с мен…

– Запомних очите й – каза още по-смутен, но успя да улови ръцете на Мая, преди тя да си обърне обидено гърба и да си тръгне. – Също като твоите… Може би бях и поувлечен, защото я чаках… но загубих надежда през изминалото време, а когато те видях, се влюбих истински в теб!

Тя мълчеше. Дълго не каза нищо. Долавяше искреност в думите му, може би наистина е бил поувлечен. А сестра й? Върна се щастлива вкъщи, постъпи на работа, влюби се почти веднага в зет й, ожениха се, сега отглеждаха първото си дете. И, освен възторга от магазина, от който бе взела подаръка за майка им, нищо, нито дума за него! Дори не беше го забелязала… Не можеше да му го каже. Да, омъжена е, има дете и се чувства добре, но често говори, че и тук се е чувствала като у дома си. Сам ще се убеди.

– Жалко, че тези дни имам доста лекции и не мога да отсъствам – допълни Мая. – Ще се прибера към девет, утре няма да я видя, нека си празнуват трите, много време не са се виждали, а други ден дано успея да прескоча до хотела преди да си тръгне! По-късно ще дойда в магазина. Предполагам, че те сутринта ще те посетят и тя отново ще избере нещо за мама. Никоя от тях не знае за нас…

– Значи… пазиш нашата връзка в тайна? Защо? Та аз ти предложих дори да се оженим!

– Обещала съм им след завършването. Така че ще почакаш. Същото беше и при сестра ми. Не искам да ги притеснявам.

Той замълча за дълго. Не можеше да прикрие вълнението си, а Мая го усещаше и навярно… ревнуваше. Едва ли, погледна я, а тя му се усмихна. Като че ли му каза да не се притеснява толкова. Бе сигурна в себе си. И на следващата вечер се прибра направо при него. Тя знаеше в кой ресторант са, но ги остави да се забавляват, нали отдавна не са били заедно. Бяха уточнили да избяга за час-два от лекции на следващия ден и се срещнат в хотела. Бе й казала, че сутринта и трите ще бъдат в магазина, най-сетне ще могат да си купят, каквото поискат. Би могла да вземе нещо и на нея. „Не, не“ – възпротиви се Мая, но не призна нищо.

Не призна нищо и на другия ден, когато се видяха. Тя й показа подаръка за майка им, дрехите, които бе избрала за себе си, някои от тях Мая вече притежаваше, на срещата бе дошла с рокличка, купена от София, и сестра й я огледа доста критично. Извади пари, които да й остави да си купи нещо ново и хубаво, и разбира се от същия скъпарски магазин, макар че на нея й направил добри отстъпки, била му завела богати клиентки…

– А и трябва да ти призная, доста е привлекателен, ама го забелязвам едва сега, къде са ми били очите преди? Може пък и той да се е попроменил, източил се е, възмъжал е някак, лицето му е ведро и вдъхва доверие, я се завърти в магазина, може и да си падне по тебе, я каква си ми хубавелка, ама и ти нещо си засветила отвътре…

Продължаваше да бъбри, разказваше й за вечерта при бай Ставри и…

– Ако не си ходила при него да отидеш, ще те нагости богато, нали си българка, а и той си е, нищо че се гърчее, коренът му си е наш. – И я погледна изпитателно. – Стига само учене и лекции, научи се да взимаш от благините на живота, я каква си се стопила! Ама другия път ще дойда специално заради теб, да ти покажа всичко красиво на тоя град, и историята му ще ти разкажа, тя така е преплетена с нашата, то и градът е пълен с българи, не може в него да си самотна. Виждам, че нямаш приятелки, а ние имахме много, трите сме като сестри, така са ни запомнили всички. И как все пресмятаме какво можем да си разрешим. Ъх, ще трябва вече да тръгвам, изпратихме Йована, но Марчела ще дойде с мен в София, иска да види Вики, да я запозная с Митко, да се види и с мама. Че тя мама, ако знаеш, що кошници с лакомства ни е принасяла. Ама ти дума не казваш. Има ли нещо, което да не знам? И да има… другия път, само ти ще говориш, ще ми кажеш всичко. Чао, сестрице! Слизам, бягай и ти на твоите лекции.

И срещата им приключи с разменени целувки и прегръдки.

– Как беше? – запитаха се двамата едновременно и едновременно се разсмяха. Разказаха си набързо – при мен така, при мен иначе.

– Накупиха сума неща, като че ли да се оправдаят за времето, в което не можеха да си купят нищо. Направо изпразниха магазина, особено румънката. И също сръбкинята – като не видяла хубави дрехи. А сестра ти, скромничко, за мама, за себе си, едва я удържах да не купи и за теб. На нея й направих отстъпки, заради покупките на другите две.

– Тя се кани да дойде отново само при мен – прекъсна го Мая, – тогава ще трябва да й кажа за нас, за да не ме търси в общежитието, но се надявам да не е в близките две-три години. През лятото ще се прибера, ще ми се радват два-три месеца. И по Коледа ще се прибера, да не ме мислят.

– Не може ли по Коледа поне да сме заедно, там или тук?

– И ти ще зарежеш коледните обороти? Ще отида само за ден-два, не повече. И аз не искам да те оставям за по-дълго сам. Че току-виж някоя ми е заела мястото.

Никос се разсмя, а и самата Мая го каза доста закачливо.

– Би ли могла да живееш тук? – стана изведнъж сериозен Никос. Да или не? – Гледаше я и чакаше изтръпнал отговора й.

– Че защо да не живея тук? – учуди се тя. – Градът си го чувствам като свой. А и с теб навсякъде ще се чувствам добре.

– Какъв хубав ден! – възкликнаха и двамата едновременно. И се спогледаха.

– Нищо, че си византиец – каза тя. – А и… не е съвсем сигурно.

– Нищо, че си българка – засмя се той. – А и… съвсем не е сигурно…

– Но, че съм самодива, е сигурно, нали?

Той не отговори, а я грабна в прегръдката си и я разцелува, където завари, по косите, по шията, по голите рамене, по ръцете, по голите нозе, опря до сандалите, пое си най-сетне дъх и зашепна:

– Магия си, магия си, магия си, а това е сигурно!

––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка – вж. тук.

.