Шефът на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ) Пламен Георгиев подаде оставка. Това съобщи председателят на Народното събрание Цвета Караянчева в пленарната зала, по време на днешното заседание. Караянчева предложи оставката да бъде гласувана днес и предложението влезе в дневния ред на НС.
Коментар по темата на проф. Николай Слатински:
Това не е подаване на оставка. Подаване на оставка е да направиш това, когато те спипат в прегрешение. Даже в нормалните държави оставка се подава дори, ако се хвърли сянка върху порядъчността ти – подаваш оставката и си изчистваш, ако можеш, името.
Даже тапирите и броненосците нямат такова дебелокожие, каквото някои мутации на нормалността проявяват.
Това не е подаване на оставка. Това е български реотан, който загрява след почти безкрайно време, вместо веднага или поне след известно време.
Това не е подаване на оставка. Времето за подаването й отдавна изтече.
Това е късане на опашката.
Само че опашките си късат гущерите. А не хамелеоните.
Това не е подаване на оставка. Това е прегризване на лапата.
Само че лапите се прегризват в капана не чакалите, а вълците.
Все пак, макар да не е подаване на оставка като в нормалните държави, случилото се е с една положителна страна.
Следващият дебелокож ще знае, че и най-дебелата кожа понякога не е достатъчно дебела, за да удържи на всеки срам и позор.
Ето защо преди няколко дни писах, че в България все още има надежда. А някои решиха, че е защото толкова много хора са протестирали срещу гешефтите в България.
Има надежда, защото номерата на самозабравилите се не могат да минават винаги и всякога. На лъжите и злините краката са къси, а носовете – дълги. И затова им личи отдалеч. Виждат ги даже тези, които правят всичко, за да не ги видят. Започне ли едно общество да проглежда, то започва и да се оглежда наоколо – как живее, в какво го превръщат. А започне ли да се оглежда, няма начин да не види – как живее, в какво го превръщат.
А види ли, със сигурност ще се опита да промени нещо. За да не бъде упрекнато от децата и внуците ни, че не е направило нищо, за да промени нещо. Поне нещо.
Промени ли поне нещо, то ще повярва, че може да промени и всичко.
.
