Събуди ме шумът от шевната машина на мама. Май че никой в къщата не спеше, освен татко. Ние със сестра ми бърборехме до късно, нали е лято, после тя заспиваше първа и се събуждаше първа. Аз се въртях и се опитвах да си представя новия си живот в София, бях приета в Художествената гимназия. Щом получихме съобщението, майка стоеше до късни нощи, за да ме приготви. Вечер шиеше до късно, а сутрин ставаше и тичаше все в последната минута, недоспала и незакусила за гимназията, където беше счетоводител. Уши ми ново костюмче – „за официални случаи“, една тъмно – синя пола и бяла блуза – такава беше наредбата, с униформа в гимназията, никакви цветни дрехи.
Откакто си купи шевната машина, майка престана да ни води по шивачки, а се научи сама да ни шие дрехите – на мен, на сестра ми, на нея, даже и на някоя приятелка. Купуваше модни списания, особено популярна беше тогава немската „Бурда“, изваждаше всякакви кройки и правеше невероятни комбинации от всякакви десени с вроденото си чувство за естетика. ЦУМ-ът беше далече от нас, а през 60–те и 70–те години конфекцията не беше много разнообразна в провинцията. В малкото градче рискуваш, ако си купиш рокля, до вечерта да срещнеш на улицата и други със същата. Затова почти не носехме конфекция и за всеки празник, аз и сестра ми имахме нови дрехи, винаги в крак с модата. Чакахме с нетърпение 1 май и 24 май, когато излизаше целият град на манифестация и малкото ни градче се оживяваше. Всеки искаше да си покаже новите дрехи. Майка избираше такива комбинации, че вземаха модела от нея.
Спомням си като ми уши червена пола на плохи (едри плисета), червен жакет и към него бяла блуза на червени точки, от блузата излизат краища, завързани на панделка, която кацва на сакото като калинка. Любимо ми беше и до днес си обичам точките – класика. Тя ми уши и роклята, с която завърших осми клас: морско синьо с фриз от българска шевица в червено и бяло, толкова модерно сега. Майка нарисува и модела на балната ми рокля, с която се дипломирах в Художествената гимназия в София – розова коприна със светлосиня бродерия, и моделът с орнаменти от зашити гайтани на вълнена зимна пола.
Ще бъде несправедливо да описвам само моя гардероб, не по-малко атрактивен беше и на сестра ми, само че при нея преобладаваха цветове в студена гама – синьо, зелено, подходящо за рибешката й зодия, а и е родена в Айтос, родния край на мама. Тя като по-малка наследяваше и някой тоалет от мен и с него се кипреше в Пловдив, където бе приета в музикалното училище. Майка не само ни шиеше, а и ни плетеше почти всичко – от шапки и шалове до блузи, рокли, даже и плетени манта. Нямаше плетка, която да й се опре и да не я научи. До последно около леглото й имаше кошници с плетива и модни списания. На път, на почивка, на морето – тя е с прежди.
Дори и тук, в Чикаго дойде с кълбенца и плетки. Изплете шапки и вълнени терлици за мен, за сина ми и за всичките ми приятели, даже пуловер за куче. С времето страстта й да твори се прехвърли в изработване на мартеници. С всяка измината година моделите се увеличаваха. Добавяше орнаменти, мъниста, плетени детайли, които изработваше с изключително старание и любов. Нейните ръце не знаеха умора и почивка.
Избрала да създаде семейно гнездо далече от роден край, останала без майка от рано, тя искаше да ни закриля сякаш с невидими криле и запази от бедите, изправяше се смело с крехкия си ръст срещу всяка несправедливост и нечестност в живота. Воюваше за нас дори с татко, че трябва да потърсим бъдещето извън роден край и семейство, там, където ни зове призванието – сестра ми да свири, а аз да рисувам. Тя вярваше, че любовта й към нас е достатъчно голяма, за да устои и на това предизвикателство – да напуснем дома на 14 години – сестра ми в Пловдив, а аз в София, за да учим. Тя не броеше нощите, в които не е спала, за да ни приготвя колети с домашни лакомства – първо за едната, после за другата, броеше само дните до завръщането, където ни посрещаше щастлива, че сме заедно. Беше изрядна домакиня и кулинарка, и с типичното й чувство за перфектност, стигащо до педантичност, искаше да имаме дом, където винаги да се завръщаме с любов.
Дори китениците в родопската ни къща са изпредени от мама. Но не по-малка страст бяха книгите за нея, затова няколко години преди да се пенсионира реши да стане библиотекар в гимназията и освен, че превърна библиотеката в литературен оазис, знаеше много стихотворения наизуст. Изчиташе всичко, щом се появи на книжния пазар. С това успя да зарази и нас. Затова и в къщата ни през 60-те нямаше мебели, освен пианото на сестра ми и огромна библиотека с „Избрани романи“ на световни писатели, включително и Стайнбек. Преди две години като ми гостува в Чикаго, на празника на училището в Сарасота рецитираше с патос стихове на Димчо Дебелянов.
Това е тя – нашата майка и баба на четирима внуци, които отгледа с безкрайна любов и всеотдайност, но най-силното чувство, което ще остане в нас от нея, са нейните песни и нейният глас. Още като деца, когато се събирахме по празници с цялата рода на татко – той имаше двама братя и една сестра – ставаше цяла хорова капела, всички пееха. Един от братята, чичо Кольо, освен че беше художник, свиреше перфектно на акордеон. И татко пееше, но гласът на майка беше уникален, тя знаеше сигурно повече от 300 песни.
Още като ученичка са й предлагали да й направят записи и да продължи професионално да се занимава, но еснафските разбирания на родителите й не са позволили. Така с времето мама пееше в самодейни състави към читалището и самата тя ръководеше и организираше музикални групи с народни песни и градски шлагери. Колко хубаво, че нейни записи сега се пазят в Златния фонд на БНР, и песните и гласът й ще са живи.
Текст и снимки:
Кина Бъговска
–––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Запис на интервю с Надя Бъговска за БНР, направено през есента на 2018 г., на фестивал в родопското село Момчиловци, може да се чуе ТУК. Интервюто е озаглавено „Това, за което мечтаех, го постигнаха децата ми“. Надя участва в този фестивал като ръководител на фолклорен певчески състав от село Славейно.
