Разказ от Георги Гълъбов
Горяха къщите на Долната махала, чуваха се изстрели, но след пладне всичко затихна. В селото настъпи суматоха, хората се събираха на малки групи, шептяха изплашени. Никой не знаеше причината, поради която днес се бе изсипал турският гняв. Едва късно след полунощ по пътчето се чу шум от идваща каруца и подобен на далечна гръмотевица лай. Само едно куче можеше да лае така – това на Джукела, овчаря на Долната, а то не се отделяше никога от стопанина си. Някои от по-нетърпеливите, събрани на мегдана, се затичаха да посрещнат идващите.
В бледата светлина на фенерите бавно се появи впрягът на Джукела и, сгушено до него, петгодишното му внуче Ясен. И двамата бяха много мръсни и почернели от сажди. По посърналото личице на детето имаше бразди от засъхнали сълзи.
Докато воловете пиеха жадно вода, Джукела разправи какво се бе случило. Бил до пазара да продава общото масло и сирене, когато две турчета заварили момиче да пере само на реката. Насилили я, след това я удавили и побегнали. Някой ги видял и вдигнал тревога. Баща й Гатьо, заедно с двамата й братя, ги застигнали и посекли със секирите. Телата им покрили с клонаци в едно дере. Дошли турци с кучета, намерили труповете, подпалили махалата и избили всички. Ясен се скрил в бунара, откъдето го извадил дядо му. Впрочем, за детето му казал един от турците, когато се разминали по пътя. Явно не всички бяха клали.
Новината за толкова невинни жертви – близки, роднини и приятели, накара жените да писнат, пък и много от мъжете не скриваха сълзите си. Скупчиха се около Джукела и детето, всеки искаше да ги докосне, да вземе малко от мъката им.
Ангел Ковача пред всички се закле да се грижи за детето като за свое и ги отведе у дома си. Никой не затвори очи тази нощ.
Щом изкъпа детето, Джукела хвана баира. Отиде да премести овцете в по-близък егрек. Ясен, победен от умората, заспа едва призори, когато жената на Ангел го прегърна и му зашепна нежно, както бе приспивала децата си.
Около пладне го събуди приглушен детски смях и гъдел по носа. До постелята му бе застанало мъничко момиченце, което го гъделичкаше с една тревичка. Щом срещна погледа му, тя прихна неудържимо, остави една малка плетена кукла до главата му и побягна навън. Чу я как разправя на някого за случилото се, задавяйки се от смях. В одаята нахълтаха братята й, ухилени и със същите палави пламъчета в очите, заприказваха един през друг, от което той само разбра, че се радват да имат нов “брат“. На трикракото столче в ъгъла оставиха грижливо сгънати дрехи, с които майка им бе поръчала да се облече. Имаше и чифт чортови опинци, за каквито си бе мечтал, откакто се помнеше.
Облече се набързо и излезе на двора, където цялото семейство на Ангел го чакаше. Настаниха го да седне на софрата до един огромен мъж, към когото се отнасяха с голяма почит. Когато заговореше, всички млъкваха и го изслушваха внимателно. Наричаха го “Даскала”. Разбра, че Ангел ще го учи на занаят, а Даскала на четмо и писмо, заедно с Калоян и Иван – новите му братя.
Тъгата по близките, които бе изгубил, го караше да се чувства като в някакъв лош сън, от който искаше да се събуди, да се озове отново вкъщи. Вечер си лягаше с надеждата да го събуди нежният глас на майка му, да чуе познатите шумове на родния дом. Но някак си с времето споменът помътня, залисан в ковачницата и учението.
Отначало му беше трудно, защото Калоян и Иван знаеха доста добре ковашката работа, но те му помагаха да научи всичко, което баща им беше позволил да правят. Стана му интересно да учи този занаят и да се надпреварва с братята си, кой по-добре ще може да се справи с работата. Същата надпревара беше и, когато ходеха при Даскала, всеки искаше да бъде по-прилежен, да получи похвалата му. А той, освен на четмо и писмо, често ги водеше и на преходи в планината, където ги учеше да се борят, да стрелят с пушка или лък. Понякога дори оставаха да преспят в гората, завити в ямурлуците си. Тогава Даскала им показваше различни съзвездия, по които не след дълго и те можеха да се ориентират. А на сутринта Джукела винаги се появяваше отнякъде с прясно издоено овче мляко, сирене и погача.
Времето летеше бързо и неусетно, залисани в учение и игри, и Ясен, най-малкият на години от тримата, скоро се извиси над братята си, та дори и над Даскала, който обикновено стърчеше с цяла глава над всички. Годините, прекарани в ковачницата, и борбите го бяха направили необикновено силен, и от време на време слисваше селяните, смачквайки една, а понякога и две конски подкови с десницата си.
Веднъж се случи нещо, което накара очевидците да онемеят от почуда. Съби Хитреца, както винаги, беше повел воловете си към кладенчето на баира над селото, вместо да чака ред на голямата чешма на мегдана. Единият от воловете му затъна със задния си крак в някакво коренище и Хитреца започна да го налага с остена, опитвайки се да го извади. Животното изплашено мучеше, но не можа да се измъкне. Това още повече вбеси Хитреца и псувните му ехтяха надалеч.
– Не бий животното бе, Хитрец – подвикваха насъбралите се от виковете му хора. – И то душа носи… грехота е!
– Ще го убия, пущината – крещеше онзи, удряйки вола още по-ожесточено.
– Спри се, бре! – чу се басов глас. И тежката ръка на Ясен ковача стисна рамото му. Онзи замръзна, срещайки ледения поглед на осемнадесетгодишния великан.
Ясен приклекна до вола, пъхна глава под корема му и го вдигна от земята на раменете си, като да беше агне. Пристъпи така няколко крачки и го остави на земята пред смаяния Хитрец.
– Ей така се вади вол от коренище! – този път в басовия глас се долови и весела нотка.
Насъбралите се хора го гледаха с възторг, смаяни от току-що видяното “чудо”! При подобни случаи обикновено поне четири човека подлагаха пръти под добичето и го повдигаха. Скоро цялото село знаеше за случилото се. Гордееха се с него, ергените се стремяха да му бъдат приятели, а момите се надпреварваха коя да се хване до него на хорото, да поиска “помощ” на някоя седянка. Скришом се надяваха да им напие от менците на връщане от чешмата! Някои от по-смелите “случайно” си изпускаха китката в краката му, надявайки се да се закичи с нея.
Калоян и Иван, които вече си имаха изгори, често го поднасяха задето си няма избраница, а той се червеше, защото сърцето му бе отдавна пленено от Иглика, сестричето им, което го беше закачало още през първия ден в дома им. Черните й детски очички сега го изгаряха като въглени от огнището в ковачницата. Често я следеше с поглед, когато пристъпяше грациозно с кобилица на рамо. С болка очакваше някой ерген да й напие от менците или да посегне за китката, която небрежно бе затъкнала под забрадката си. Защото малкото палаво момиченце се бе превърнало в едно прелестно създание, което изцяло бе пленило съзнанието му. Тя винаги беше в мислите му, в сънищата му, в мечтите му! Живееха под един покрив, хранеха се на една софра, а изгаряше по нея, опитвайки се да бъде привидно безразличен. Надяваше се никой да не разбере тайната му, но за жалост бе единственият, който вярваше това. Всички в селото виждаха любовта му към Иглика, а и тя самата не беше никак равнодушна към него, и примираше при мисълта, да не би някоя друга мома да плени сърцето му.
Ангел Ковача и Дешка, жена му, много се радваха на тази любов, заедно с Джукела крояха планове как да устроят младите, когато се задомят. Решиха да купят два съседски имота и на тяхно място да вдигнат къщи за момчетата. Сватбата на Иглика и Ясен мислеха да стане на Гергьовден, по време на събора.
Предизвестиха и местния бей, който, получавайки десятъка си навреме, беше доволен от раята и не им създаваше излишни неприятности. Клането преди тринадесет години в Долната махала бе станало без неговото знание, но се чувстваше отговорен за него. Грижата му не беше толкова за избитите хора, колкото за собствената му репутация пред валията. За събора всяка година му изпращаха две дузини конни заптиета, които той държеше в конака си “за всеки случай”.
И този път заптиетата пристигнаха няколко дена преди събора, но с тях дойде и Баязид – много добър пехливан и галеник на валията. Сърцето на бея се сви, когато го видя как разглежда с бинокъл момите, скупчени с менците си около чешмата на мегдана. Нищо хубаво не очакваше да излезе от това, защото онзи бе известен с похожденията си сред гяурските жени.
– Машалла, машалла! – гласът на Баязид се бе превърнал в шепот. – Ама ти тук си имал едно малко съкровище, Мурат бей, пък да не кажеш! Ей онова сърне с червените чорапи!
– Какво да ти кажа, Баязид, синко, това са гяурски моми, друга вяра са, друг народ, друг живот имат. Стой далеч от тях – отговори Мурад бей, предчувствайки надвиснала над главата му опасност. Защото, ако онзи посегне на някоя мома, беше повече от сигурно, че българите ще отмъщават. Щеше да се пролее кръв, а от това само неговото благополучие можеше да пострада. А нещата тъкмо се бяха закрепили напоследък. Откъде се взе точно сега този безделник!
– Ще видим, ще видим! – Очите на Баязид светнаха хитро. – Тази сами ще ми я дадат!
След като поразпита ратаите за “тази”, Мурат бей разбра, че става дума за щерката на Ангел Ковача, Иглика. Облаците взеха да се сгъстяват!
Съборът започваше в деня, предхождащ Гергьовден, като на празника беят награждаваше победителя – пехливанин и завършваше с голямо хоро на мегдана.
За празника идваха от близките села и легеруваха на поляната накрай село, правейки един, а понякога и двоен кръг с каруците. В този кръг се бореха пехливаните. Добитъка пояха направо от реката, но момите не пропускаха възможността да налеят от чешмата на мегдана и се скупчваха там привечер с менците, всяка нагиздена с най-хубавата носия, която имаше у дома си. Там, на малки групи, се събираха и момците, люпейки слънчогледово семе, оглеждайки момите, като всеки се стремеше да каже нещо “забележително”, да напие от менците на избраницата си, с надеждата да получи китка. Всеки беше забелязал Иглика, която се открояваше сред другите моми с изключителната си хубост, но щом научеха на кого е дала сърцето си, гледаха да стоят настрана, да не би да развалят дружбата си с Ясен.
Баязид бе спасил валията в една кървава битка със сарацините и оттогава се ползваше с неговото благоволение. На палавите му “приключения” с гяурските жени, за които му докладваха често, валията само свиваше рамене:
– Нека им подобри породата… лошо няма!
Баязид беше чувал на няколко пъти за изключително красиво гяурско момиче в това село и нарочно бе дошъл, използвайки събора и борбите за прикритие. Иначе гяурите криеха момите си и ставаше все по-трудно да си намира жени за удоволствия. Но тази, която видя през бинокъла си, надмина очакванията му. Повика две заптиета, яхнаха конете и се отправиха към мегдана.
Иглика и три съседски момичета, тъкмо напълнили менците, внимателно, с малки крачки, без да разсипват вода, вървяха към къщи.
Тук ги застигна Баязид и застана с коня си пред Иглика. Тя разтревожено повдигна очи от земята и замря от страх, срещайки острия поглед на турчина. Онзи с жест й нареди да остави менците на земята, поглъщайки всяко нейно движение с похотлив поглед. Извади една сребърна чашка от пояса си и отново с жест я накара да му даде да пие. След това от менците пи вода и коня му. Без да кажат нито дума, Баязид и заптиетата се отдалечиха бавно, яздейки по посока на конака. Иглика и дружките й стояха, замръзнали в очакване турчинът да се върне за чашката си. На мегдана се бе възцарила гробна тишина и само шумът от шуртящата в пълните менци вода я нарушаваше. След като турчинът не се върна, Иглика разля водата, грабна менците, кобилицата и побягна към къщи. Не след дълго там се събраха мъжете. Случилото се разтревожи всички, защото знаеха репутацията на Баязид. Решиха Джукела да отнесе чашката на Мурат бей, защото се познаваха от годините на тяхната младост и той беше човекът, от когото беят приемаше десятъка си, без съмнение за хитруване.
Ясен се метна на един кон и отиде да доведе дядо си.
След около час пред портата на Ангел Ковача се чу тропот от копита и някой зачука припряно. Зарадвани от бързата поява на Джукела, отвориха портата, но за тяхна изненада там стояха шест от заптиета на Баязид, които поискаха Иглика да отиде в конака, защото била “откраднала” някаква сребърна чаша. Абсурдността на обвинението беше шокираща за всички. Пред вече разтрепераното момиче се изправиха Калоян, Иван, баща й Ангел и Даскала. Заптиетата, изненадани от липсата на страх в очите на тези мъже, понечиха да изтеглят ятаганите, но в този момент зад тях се появиха Джукела и Ясен, заедно с няколко приятели овчари, дошли да помагат. Всеки носеше кривак, а заптиетата знаеха колко опасно оръжие бяха тези сопи в опитни ръце. Затова се съгласиха да не връзват момичето, а тя да дойде с тях до конака, придружена от близките си.
На мегдана се бяха събрали много хора, научили за случилото се, които тръгнаха след тях. Когато стигнаха конака, тълпата наброяваше повече от сто души.
– Защо ти трябваше да правиш това Баязид, синко? Посягаш на дъщерята на най-видния в селото ми гяур. – Мурад бей едва сдържаше неприязънта си.
– Ще ги избия, ще ги избия! Аз имам две дузини аскери тук… Онези са само рая!
– За тебе, Баязид, синко, те може да са само рая, но това за мен са тези, които ми работят нивите, пасат добитъка и плащат десятъка. Това са мирни хора и не искам да стреляш по тях, чу ли! – с тези думи Мурат бей слезе от чардака и се приближи до селяните, които стояха с калпаци в ръце. Единствен Джукела пристъпи крачка напред, подавайки сребърната чашка на бея.
– Мурат бей, момичето не е откраднало….
– Знам, Джукел, станала е грешка. Вървете си по живо, по здраво! Готови ли сте за събора утре?
– Благодарим ти, Мурат бей! Готови сме, както винаги! – По напрегнатото лице н Джукела се разля благодушна усмивка – лошото се бе разминало.
Хората си тръгнаха, налагайки калпаците, едва когато излязоха извън конака. Всички бяха доволни от развръзката… можеше и кръв да се пролее, ако не беше се намесил беят!
През цялото време, докато Мурат бей се беше разправял със селяните, Баязид остана неподвижен на чардака, вперил острия си поглед в Иглика – сега изплашена и пребледняла, но още по-красива. Желанието му да я притежава започна да замъглява съзнанието му.
Дори му се стори странно как една гяурка може да го завладее толкова силно. Прибра се в собата си и повика най-доверения измежду заптиетата. Нареди му да уреди среща надолу край реката с някой местен човек, от когото искаше да научи подробности за тази гяурка. Едва около полунощ на уговореното място като сянка се прокрадна Съби Хитреца. Баязид, който владееше много добре български, остави довереното му заптие да превежда, защото така извличаше много по-подробна информация. Интересуваше го семейството на гяурката, кой е баща й, братята й, с какво се занимаваха. Научи и за Ясен, за предстоящата сватба, за новата им къща. Колкото до необикновената му сила, не повярва… не можеше един гяур да бъде толкова силен. Научи за Даскала и походите в планината, откъдето се чували изстрели. Съби Хитреца получи една жълтица и обеща да докладва веднага, ако научи нещо ново.
На събора, както винаги, бяха дошли много хора от съседните села. Гайди ечаха, певци се надпяваха, вино се лееше, чевермета се въртяха на шишовете. Ергени с грейнали очи задиряха поруменелите моми. Ухилени деца се гонеха из тълпата. В средата на тази весела суматоха се намираше тепихът на пехливаните. С бръснати глави, обути само в кожени гащи, намазаните им със зехтин тела лъщяха като метални на слънцето. Особен интерес будеха ушите на някои от тях, деформирани от многобройните борби и напомнящи карфиол.
За Мурат бей бяха издигнали малък подиум до тепиха, откъдето той, седнал върху кръстосаните под себе си крака, наблюдаваше борбите, захапал любимото си наргиле. Сянка му пазеше един чудесен персийски килим, с който накрая той даряваше победителя.
За разлика от други години, Баязид седеше до него, а заптиетата му се бяха наредили в полумесец зад тях. Конете им също, вързани наблизо, будеха любопитството на селяните с присъствието си. Едно от животните привличаше погледите на всички: гарваново черно, с лебедова шия и малка глава, тънки, дълги крака с мощни мускули – издаваха арабския му произход.
Глашатаят Гьоре, чийто глас ехтеше над общата врява, обяви нова награда: арабският кон, гордостта на Баязид, щеше да бъде собственост на онзи, който го пребори.
Мина повече от час, но никой пехливан не изяви желание да се бори с турчина. Онзи, изгубил търпение, извади един пищов и стреля във въздуха. Сред многолюдната тълпа се възцари тишина.
– Какво те прихвана, Баязид, синко? – в гласа на Мурад бей имаше зле скрита неприязън. – Защо плашиш раята?
– Как какво? Как какво? Това не са пехливани, а някакви жалки мърши. Никой не смее да се бори с мен. Давам им коня си, ако някой ме надвие!
– Но те са само рая, Баязид, синко, не знаят каква ще е твоята награда, ако надвиеш на техния пехливанин. – Мурат бей усещаше накъде ще доведе това негово желание за борба и отговорът не го изненада.
– Като им надвия, като им надвия, искам онази гяурка, дето ми открадна сребърната чаша вчера. Ако не се борят с мен, ще я взема със сила за харема ми! И не се опитвай да ми попречиш! – Ръката на Баязид нервно галеше дръжката на ятагана.
Сърцето на Мурад бей се сви – мирът и спокойствието, на които се бе радвал през последните години, се разбиваха на пух и прах. И все пак опита да придаде весел тон на гласа си:
– А ако не надвиеш на техния пехливанин?
– Какво? Какво говориш? Гяур да ме победи? Ти шегуваш ли се с мен, Мурад бей?
Не след дълго всички в селото научиха за намерението на Баязид да вземе Иглика в харема си, ако никой не го победи на тепиха. Хората знаеха колко безсилни са, когато влиятелен турчин пожелае някоя българска девойка. Ангел Ковача реши да се бори, но всички знаеха колко малък е шансът му да спечели срещу един толкова опитен пехливанин, който на всичко отгоре беше и на половината на годините му.
– Аз ще се боря за Иглика, тате! Без нея няма живот за мен – обади се Ясен, който досега бе мълчал, от уважение към по-възрастните. Даскала и Джукела се съгласиха с него.
Според традициите, го обръснаха, обуха го в кожени гащи, намазаха тялото му със зехтин. Пред слисаните селяни стоеше един исполин с огромни, подобни на въжета мускули, които играеха по тялото му при всяко негово движение. Децата възторжени гледаха със зяпнали уста. Иглика, превъзмогнала срама си, го целуна пред всички.
Баязид, който се приготвяше за борбата в копринената си палатка и наблюдаваше всичко през една пролука, потрепери от ревност, като видя нежността й към него. Тази гяурка го подлудяваше, трябваше да я притежава, да му ражда деца. “Слава на Аллаха, той ще му я даде!”
Мурат бей се намести по-удобно на възглавницата под себе си, смукна дълбоко от наргилето, примижал от удоволствие. “Този млад гяур гаче ще натрие носа на валиовия нехранимайко!” Вдигнатата му ръка даде знак на музикантите да започнат. Големият тупан заби бавно, тържествено, след него писнаха и зурлите.
Двамата мъже се изправиха един срещу друг в очакване на музиката да спре, което беше началото на борбата. Баязид беше едър мъж на около тридесет години. Веднага биеха на очи изключително масивните му, подобни на дънери крака, с които, разказваха очевидци, могъл да строши ребрата на коня, когато яздел. С тях обикновено постигал и победите си в борбите, стискайки противника в смъртоносна хватка. Главата му сякаш излизаше направо от раменете, закрепена върху много къс и мускулест врат. Очите му, жълти на цвят, гледаха остро изпод една рунтава вежда над гърбав нос, който напомняше клюн на орел. На гърдите си сякаш бе сложил две плочи, под които на корема му изпъкваха мускули, подобни на шест костенурки. По раменете и гърба си имаше множество белези от рани, получени по време на битките му със сарацините. Често само видът му беше достатъчен да всее страх в опонента. Не би се учудил да види как очите на онзи млад гяур избягват погледа му, впит в тях. Нищо подобно нямаше сега. От другата страна на тепиха го гледаха две сини, ледени очи, в които нямаше дори следа от вълнение или страх. За негово учудване, в тях видя само насмешка.
Музиката спря изведнъж. Макар да имаше няколкостотин души около тепиха, се възцари абсолютна тишина. Баязид пристъпи бавно, с лекотата на котка към центъра на тепиха, леко приведен в кръста, очите му – впити в очите на противника. Това го бе правил хиляди пъти преди, нищо не беше по-различно и сега. Внимателно посегна да сложи дясната си ръка на врата на гяура, след което щеше да хване дясната му китка с лявата си ръка и светкавично да го повдигне на раменете си, преместил дясната си ръка в чатала на противника, в онази хватка, която наричаха “Мелницата”. След това щеше да го стовари на тепиха изненадан и изнемощял, заклещен между краката му, победен и скимтящ от болка. Така си представяше Баязид следващите няколко секунди, в които той обикновено побеждаваше със светкавичната си бързина и ловкост. Внимателно посегнал към врата на гяура, беше и последното нещо, което помнеше от тази борба, защото в следващия миг се почувства повдигнат, летящ във въздуха и тряснат по гръб на тепиха, откъдето няколко от заптиетата му го изнесоха в безсъзнание.
– Машалла! Машалла! Машалла! – Мурад бей се плескаше по колената, не вярвайки на очите си. Заптиетата се гледаха слисани, а тълпата около тях ликуваше, селяните бяха щастливи и горди от току-що случилото се. Иглика бе прегърнала майка си, онемяла от радост. Сълзи се стичаха по лицето й!
Мурат бей се изправи, вдигнатата му ръка въдвори тишина. Свали персийския килим, покри с него арабския кон на Баязид и подаде юздата на новия им собственик. Ясен пое юздата, поклони се на бея и целуна ръката му. Макар да беше гяур, този млад великан се хареса на Мурад бей и някак си го караше да се гордее с него.
Сега, след като борбите бяха завършили, победителят награден, Мурат бей се прибра в конака си, където бяха занесли контузения Баязид. Колкото и да му беше неприятен проклетия нехранимайко, все пак е гост в дома му, пък и галеник на валията, и беше длъжен да се грижи за него. Когато влезе в собата, онзи вече бе дошъл в съзнание и най-приближеното заптие шепнеше нещо на ухото му. След това стана, поклони се на бея и излезе от собата заднешком, както повеляваше традицията.
– Съжалявам за загубата, Баязид, синко. Но виждам, добре си вече, слава на Аллаха, защото много се бях притеснил. – Гласът му звучеше толкова искрено и за самия него, та едва не прихна да се смее. Онзи само изръмжа нещо и се обърна към стената.
Мурат бей се настани на чардака с любимото си наргиле, посръбвайки салеп. Оттук като на длан се виждаше селото, мегданът и поляната, с наредените в кръг каруци, където в момента женеха “неговия” пехливанин.
Не убягна от погледа му и онова доверено на Баязид заптие, което препусна по посока на града. Нещо бяха намислили нехранимайковците.
След като получи наградите си от бея, Ясен се натопи в реката, изми зехтина от тялото си, облече нови потури, прихванати под коленете с бели навуща, чортови опинци, снежнобяла риза с широки ръкави, везан елек върху й, ален пояс, в който затъкна подарената от дядо му за сватбата кама със сребърна дръжка, изобразяваща озъбена меча паст, с два малки огнени рубина за очи. Обръснатата си заради борбата глава покри с едно накривено калпаче.
Върху снежнобялата си, дълга везана риза Иглика бе пременена с един чудесен черен сукман, извезан със сърма и коприна, в който се бяха венчали майка й и баба й преди нея. На челото, над везаната бяла кърпа, покриваща главата й, имаше наниз от жълтици – подарък от Джукела. Сребърните пафти на колана й бяха подарък от Иван и Калоян. Сватбеното облекло завършваше с везана престилка, огнено червени чорапки и чортови опинци.
От Ангел и Дешка младоженците получиха една от трите нови къщи.
От Джукела каруца с два вола, тридесет и пет овце, четири ниви, двете порутени семейни къщи в Долната махала.
Много бяха и подаръците от родини и приятели.
За венчавката Даскала бе поканил стария си приятел Пенко от рода Банов, с когото на младини се бяха учили заедно в Хилендарския манастир. Там игумен бе един от по-големите му братя.
Събор като този, пък и венчавката, бяха повод за монаха да разпространи своето писание “История Славянобългарская”, на което се подписваше с псевдонима Паисий Хилендарски. Книгата му бе преписвана многократно от Даскала и верни монаси през последните няколко години, и бе ценена като светиня от всеки, който я притежаваше, защото разказваше за славната държава България и нейните царе, преди да бъде поробена от османските турци.
Венчавката бе кратка, но изненадваща за всички. Този бледен монах с протрита, избеляла власеница и пробити свински опинци, запя на български – нещо, което никога досега хората не бяха чували на родния си език.
– Боже милостиви, доживяхме го! – Кръстеха се просълзени жените, с треперещи от вълнение пръсти. Мъжете, изправили отрудени гърбини, но с блестящи от гордост очи, си намигаха хитро, засуквайки мустак. Някой трясна калпака си на земята и гайдите подеха кръшна ръченица. Първи заиграха момците, след тях и нагиздените моми, децата се гонеха в тълпата, майките се опитваха да ги усмирят, бабите измъкнаха отнякъде трикраки столчета, не изпускаха от очи зрелището, а дядовците по навик оглеждаха булките.
Завъртя се едно весело хоро и с гощавката щеше да трае поне до полунощ, ако не бяха се чули викове:
– Пожар! Пожар!
И наистина нещо гореше съвсем наблизо. Мъжете оставиха хорото и се втурнаха да гасят. Сайвантът на младоженците беше в пламъци. Направиха синджир от хора, черпеха вода с менци от реката и я подаваха бързо от ръка на ръка. След около час, тъкмо надвиха на пламъците, когато, запъхтян и окървавен, дотича монахът Паисий:
– Ясене, Даскале, онзи неверник отвлече Иглика! В конака я отведе!
Сега вече на всички стана ясно защо беше подпален сайвантът.
На Хитреца му бяха платили две жълтици да подпали новата къща на младоженците, но понеже целият имот бе ограден с висок дувар, можа да се добере едва до задната стена на сайванта. После се нареди заедно с другите да гаси.
Баязид, бесен от злоба, използва момента и, заедно с две от най-верните си заптиета, се втурна на мегдана да грабне невестата. Жените се разпищяха от ужас, стъписани. Иглика, разбрала веднага какво значеше появата на турчина, понечи да се скрие между хората, но онзи я забеляза и я догони, прегазвайки с коня си една от старите жени, която не можа да стане бързо от трикракото си столче. Между него и булката се изправи някакъв гяурски монах, който с разперените си ръце се мъчеше да му попречи. Ятаганът на Баязид изсвистя във въздуха, само железният кръст, вдигнат от монаха, попречи да бъде обезглавен. Все пак ударът бе нанесен с такава зверска сила, та острието достигна рамото, врязвайки се до костта. Едното от заптиетата грабна булката, метна я на седлото пред себе си и препусна към конака. Баязид го последва, яздейки бавно, с гордо вдигната глава на победител. Когато мина през портата на конака, хората забелязаха вътре строените и готови за бой заптиета.
– Баязид, синко, ти полудя ли, какви ги вършиш? – Мурат бей се развика, слизайки от чардака. – Веднага да върнеш гяурката, такава глупост не очаквах от тебе.
– Мурат бей, това не е твоя работа, не е твоя работа, искам я, взех си я! Няма да я върна, ако се наложи, ще ги избия всичките.
– Какво са ти виновни хората, ти не можа да му надвиеш като мъж на онзи младия, а крадеш жена му насила. Ще изпратя вест на валията, та и на везира в Едрине… Няма да ти позволя да започваш размирици по земите на султана, Аллах здраве да му дава! – Очите на Мурад бей гледаха Баязит с нескрита ненавист. – Върни гяурката още сега на мъжа й или се махай от конака ми.
– Мурат бей, кълна се в брадата на Мохамед, кълна се, ще съжаляваш!
– Аз вече съжалявам, задето те прибрах в дома си, не се съмнявай в това.
Едно от заптиета докладва за голяма тълпа гяури, събрани пред портите. Някой похлопа припряно. Баязид даде знак да отворят. Там бе застанал Ясен, държейки юздите на арабския кон, все още покрит с персийския килим на Мурат бей.
– Пусни го, пусни го да влезе – разпореди се на чист български език Баязид. – За какво си дошъл?
– За булката ми съм дошъл, ефенди Баязид, нося ти подаръците, тя ми е по-скъпа.
– Добре си се сетил да ми върнеш коня, тогава ще ти върна жената! – Баязид се усмихваше приятелски на Ясен. – Изчакай само минута да я доведат.
Мурат бей стоеше слисан, нима се бе лъгал в преценката си, наистина ли онзи щеше да прояви човещина към победилия го млад мъж? Отговорът не закъсня. От чардака върху нищо неподозиращия Ясен се изсипа една мрежа, в която хората на Баязид го омотаха здраво. Сложиха вериги на ръцете и краката му, като допълнително прихванаха ръцете с един синджир през кръста. Отмъкнаха го в подземието на конака, където се намираха килиите. На входа към подземието Баязид постави две заптиета, с изричната заповед никой да не влиза при затворника.
След това заповяда на местния глашатай да разгласи сред насъбралите се пред конака селяни да се разотиват по домовете си, защото в противен случай ще обезглави младоженците. Макар и с нежелание, тълпата започна да се разпръсва.
Един от ратаите на Мурад бей, който разбираше добре турски, му докладва за случайно подслушан разговор между Баязид и приближеното му заптие: момичето ще запази за себе си, а мъжа й ще направи евнух, тръгват за града при първи петли.
За Мурат бей тази чудовищна подлост преля чашата на търпението му. Аллах да му е свидетел, не можеше да позволи това. Трябваше да помогне на този млад гяур, който с нищо не бе се провинил. В гардероба на спалнята му имаше тайна стълба, която водеше в подземието и оттам, през един тунел, се излизаше на няколкостотин метра в скалите зад конака. По тази стълба на младини му бяха водили любовници, оттук ги беше изпращал, без никой да разбере. Спусна се безшумно до подземието – беше го правил стотици пъти преди. Можеше да се ориентира в тъмнината, на подобната на кладенец стълба. Долу мъждееше един газен фенер. Внимавайки да не вдига шум, отмести тежкото резе, което заключваше вратата на килията, и я отвори. Каква беше изненадата му, когато намери Ясен с разкъсани вериги. Със знаци му обясни да го последва. Поведе го по тесния тунел, показа му изхода. Онзи му целуна ръка и, без да каже дума, потъна в нощта. Мурат бей остана на входа на тунела няколко минути, напрегнато вслушвайки се в приглушените шумове от приготвящите се за път заптиета. Бавно и съвсем безшумно се върна към подземието с килиите. Там се намери лице в лице с едно от заптиетата, които пазеха входа към подземието. Беше слязъл да провери затворника и появата на Мурат бей го изненада. Като видя отворената килия и купчината вериги на пода, нададе силен вик, в отговор на който се чуха викове и стъпките на тичащите надолу заптиета. Реакцията на Мурат бей бе светкавична. На бледата светлина на фенера камата му блесна, преди да се забие дълбоко в окото на заптието. Имаше само няколко секунди преди крещящите войници да дойдат. Можа да се скрие зад закачалката, която затулваше входа към тайната стълба. Няколко заптиета нахлуха в подземието и, при вида на празната килия и кървящия труп на пода, закрещяха неистово. Това помогна на Мурат бей да се изкачи незабелязан до спалнята си, а след това да дойде отново в подземието, придавайки си загрижен вид, където обезумелият от злоба Баязид вече бе посякъл втория пазач. Затворникът беше избягъл, по някакъв начин разкъсал веригите, убил единия от пазачите си, но не беше далеч. Баязид реши да отиде колкото се може по-бързо до града, при валията, и на сутринта да се върне с многоброен отряд, за да избие цялото село.
Тръгнаха веднага. Иглика, приспана с разни билки, натовариха на една двуколка. Движеха се бързо и много тихо. Баязид искаше да премине теснините в планината, колкото се може по-незабелязано, защото знаеше колко са опасни гяурите по тези места. Често причакваха кервани със стока, разграбваха ги, а охраната избиваха безпощадно. След това потъваха в горите без следа.
Ясен чу виковете на заптиетата, които бяха открили бягството му. Заобиколи селото, но не отиде в къщи, защото там щяха да го търсят най-напред. Трябваше да се справи сам. В една хралупа си беше скрил оръжието: пушка, два пищова, арбалет, колчан със стрели, ятаган, кремък и прахан, барут, куршуми, конопено въже. Там беше и подарената вчера от дядо му кама със сребърната меча паст… някой беше идвал тук съвсем наскоро! Нарами торбата с оръжието и тичешком, ориентирайки се по звездите, се отправи към прохода горе в планината, където смяташе да причака турците. Сам срещу двадесет и пет човека. Надяваше се на бързината и познанието на гората, но шансът да им надвие бе почти несъществуващ. Нищо, ако трябваше да умре заедно с Иглика… ще са заедно завинаги!
Пристигна в теснината на зазоряване, почти едновременно с Баязид и заптиетата. Залегна в храстите над самия път. Заптиетата яздеха по двама един до друг, преброи ги: двадесет и двама. Там седеше Иглика, все още в сватбената си премяна. Ръцете й бяха вързани, върху главата й бяха сложили някаква торба.
Първата стрела от арбалета на Ясен улучи вярното на Баязид заптие в гърлото и се появи отзад на врата му. Той се строполи от коня, но ботушът му се загнезди в стремето и изплашеното животно го повлече по земята. Последваха два изстрела от пищовите му и други две заптиета се повалиха от конете си. Сред турците настана суматоха, теснината на пътя им пречеше да се престроят или да бягат, конете им се блъскаха един в друг, подплашени от гърмежите и крясъците на изненаданите от засадата ездачи. После нещата се развиха с главозамайваща бързина. Храстите сякаш оживяха, изстрели се чуваха отвсякъде и барутният дим надвисна над прохода като малко сиво облаче. Когато започна стрелбата, Баязид се опита да престрои заптиета за отбрана, но мястото беше изключително тясно и никой не можа да изпълни заповедите му. Само след няколко минути повечето от хората му бяха или мъртви, или се търкаляха ранени по замята. Виждайки безизходното си положение, той се прехвърли в двуколката при Иглика, закривайки тялото си с нейното и притискайки острието на ятагана върху гърлото й.
– Оставете ме да мина или ще й прережа гръцмуля! – гласът на Баязид съскаше от злоба и безсилие.
Около двуколката се събраха излезлите от храстите хора. Джукела, Даскала, Ангел Ковача и синовете му Иван и Калоян, монахът Паисий. Там бяха и верните овчари, които днес носеха пушки вместо криваците си.
– Добре, ефенди, ще те пуснем жив, ако ме победиш с ятагана си.
– Тате, Даскале, направете един кръг, нека видим на какво е способен великият Баязид. – Сарказмът и пренебрежението, с което Ясен се обърна към турчина, го накараха да потрепери от ненавист. Слезе от двуколката и застана в центъра на кръга.
– Ако знаеш колко хора съм изпратил на онзи свят с ятагана си, нямаше да си толкова нагъл, момче. – Баязид пристъпяше с лекотата на котка. Направи няколко бързи движения, при които острието свистеше във въздуха. Ясен се отдръпна светкавично и неговият ятаган срещна острието на Баязид с такава сила, че то се строши, оставяйки само дръжката в ръката му. Онзи посегна да извади пищова от пояса си и не можа да види острието на ясеновия ятаган, който се стовари върху главата му, разрязвайки с хрущене тялото му на две.
Всички се вцепениха, изненадани от току-що случилото се. Дори за тези хора, калени в битки и несгоди, да разсечеш човек на две половини, като да беше буца сирене, ги стресна.
Събраха се около Ясен, тупаха го по раменете, прегръщаха го щастливи от сполучливата развръзка. Натовариха труповете на конете и овчарите ги отведоха неизвестно къде. Ангел Ковача, синовете му и Дасала се прибраха незабелязани от никого в селото. Джукела и овчарите си гледаха стадата. Ясен, Иглика и монахът Паисий се скриха в Орловица – една недостъпна пещера, чийто вход бе на повече от петдесет метра височина над реката.
След като Баязид заедно с двете дузини заптиета не се завърнаха във Филибето, валията изпрати един отряд от сто души, начело с Мустафа бей, да ги дирят. Мурат бей, при когото бяха отседнали Баязид и хората му, ги бе проводил, за което свидетелстваха и другите хора от конака. Пак от Мурат бей научиха за своеволието на Баязид, който бе взел чуждата невеста и стъпкал с коня си една възрастна жена. Много разтревожен, валията предложи двадесет, а след като никой не се обади – и петдесет жълтици на някого, който знае какво се е случило с Баязид и хората му. При Мустафа бей доведоха някой си Съби Хитреца, който им показа Орловица, но му наброиха само пет жълтици. Остатъкът щял да получи, когато открият Баязид. За да стигнат входа на пещерата, хората на Мустафа бей започнаха да строят дървена кула. Но от височините наоколо някой стреляше майсторски с арбалет и всяваше смут сред заптиетата. Когато най-накрая кулата бе готова, седем бяха жертвите на точния стрелец. Горе ги очакваше нова, още по-опасна изненада! Там от тъмнината на пещерата ги посрещнаха с пушечни изстрели и стрели. На няколко метра от входа зееше пропаст и единствено тясната пътечка, прилепена до отвесните скали, бе достъпът до другата страна. Преди векове някой бе поставил там едно мостче, което се контролираше от обитателите и се въртеше около оста си. Всеки нежелан посетител, който стъпеше там, политаше надолу и се разбиваше в скалите на клокочещата подземна река. Тази пещера беше давала убежище на християни, преследвани от римляните, на богомили, преследвани от християните, и на хайдути, преследвани от турците. Имаше още един вход, някъде на километри оттук, известен само на няколко души и скрит в многобройните лабиринти от пещери и коридорите им. Дори доверените хора, които носеха храна за тези вътре, трябваше да изминат огромно разстояние с превързани очи и торбички с лют червен пипер на краката им – така кучетата не можеха да вървят по следите им.
Съби Хитреца бе намерен, висящ от клоните на големия орех при кладенчето над селото. В джоба на потурите му имаше възел с пет жълтици и отрязания му език.
Лятото мина и със студа се охлади и желанието на валията за отмъщение. Освен Баязид и неговите двадесет и четири заптиета, бе загубил общо тридесет и двама души. Самите заптиета подпалиха дървената кула, защото никой вече не искаше да се качва горе на сигурна смърт. Извикаха валията в Едрине при Ридван паша за обяснение и повече никой не го видя. Турците избягваха да замръкват в близост с тази пещера и единствено Мурат бей се движеше необезпокояван навсякъде.
***
Понякога нощем се виждаше светлина горе, на входа на пещерата. И аз, пишещият тези редове, двеста години по-късно, също я видях. Попитах един овчар кой би дръзнал да се качи там, а той ми отговори, хилейки се с беззъбата си уста:
– Как кой бе, Иглика и Ясен са там!
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук и тук.
.
