На 9 август 2019 г., на 48-годишна възраст, от този свят си отиде Нури Джурин – поет, разказвач, публицист, човек с тънка чувствителност, широк кръгозор, голямо сърце и силно гражданско чувство.
Нури Джурин (с литературен псевдоним Габърчето) е роден през 1971 г. в Якоруда, потомък е на стар якорудски род. Завършил е ПГМ „Петко Р. Славейков“ в родния си град, където, с известни прекъсвания, живее до края си. Работил е като барман, сервитьор, масажист, строител. Бил е и гурбетчия.
Автор е на поетичните книги “Когато луната целуне земята” (2006), “Ад и Рай” (2007), на романа “Признателност” (2009). Негови творби са публикувани в EuroChicago.com, „Стихове.БГ“, личния му блог Gabar4eto.blog.bg, литературния сборник „Читател до поискване“ (2018).
В памет на Нури публикуваме тук три от многобройните му текстове.
ОГНЬОВЕ…
Огньове светят там някъде – Подканват ме. Усещам топлината и припламва в мене. Очите заиграват, пълнят се с любовта. Събличат се в мене мислите като огъня. Душата ми в страст пламти – изпепелява ме. Цветове пъстроцветни и нежна ласка. Еликсирът любовен и надпреварата вътре. Огньове замират – идва светлина. Пръскаща живот и ухания нежни. Водопади от ручеите събрани. Земята прелитам със вятъра. Нещо позабравено надига се. И есента, и зимата, и лятото, и пролетта. В безвремието ме отнасяш тъй леко. Запалват се отново огньове. Тъй и в живота нещо повтаря се. Интимно ще ти кажа, без някой да чуе. Пеперудите красиви създания са. Но ти разпалваш всичко в мене…
Нури Джурин – Габърчето, 11.05.2015 г.
НАРОДЕ БЪЛГАРСКИ
(коментар във връзка с Деня на Съединението 6 септември)
Ех, Народе Български, къде си, къде си? Като гледах предателите на България как са се изтописали със самозадоволените си физиономии, със скъпите си костюмчета, с егоцентричността си, със самозадоволството си – първо през главата ми мина, на този празник тези срам нямат ли, толкова ли са безочливи? Когато предците ни са давали живота си, за да обединят България, а тези там са разединители. Продадоха красивата ни, милата ни, богатата ни България за жълти стотинки и сега са се изтопонисали там, и със задоволство гледат в пространството, сякаш нищо не се случва.
И второто нещо, което ми мина през ум: запитах се, къде си, Народе Български, къде си? След като винаги си надигал глава и си рязал главата на змията, къде си сега? Защо мълчиш безучастно, след като винаги си изритвал поробителя от пределите ни, не зависимо какви са били угнетителите – такива или онакива.
Но тези са си от нашите и те са по-страшни от всички поробители досега. Те изгониха младите, карат старите хора да тънат в нищета, смучат от кръвта ни. И същевременно си купуват от лъскави по-лъскави апартаменти и коли, продават България на парче – а ние мълчим ли, мълчим, та нали са си наши! Хвърлят ни партенки, живеят по старото правило “Разделяй и владей”, настройват ни едни срещу други. Гнус ме е от тази сган, повръща ми се.
И другото, което ми мина през главата: как може ей тези там, наредили се и изпъкващи, с цялата им “рая”, да не могат за четири години да открият къде се изпариха четири милиарда от КТБ, а за толкова кратко време откриха кой е запалил гората в Кресна? Как ей така един овчар успя да я запали от три страни само с един фас?
Ей, господа, не ви ли омръзна да ни правите на маймуни? Овчар не пали гора, това е все едно да запали родния си дом, овчарят обича планината, както обича душата си, как толкова бързо изчислихте какви са загубите? Как може тези, които го вкараха в тази игра, да са толкова ехидни? Нима мислите, че ви се вярва, вярват ви тези, които вие искате да ви вярват.
Повръща ми се, че успяхте да затриете всичко Българско, че продадохте душите си, че вкарахте Българския народ в този злокобен сценарий. Но бъдете сигурни, че това няма да се търпи дълго и че Българският народ отново ще надигне глава и ще отреже вашата. Срам ме е да ви гледам.
Якоруда, 6.09.2017 г.
ЗА ЯКОРУДА С ЛЮБОВ
Чѐкай се да ти кажа щее пукнѝ субра̀х я сѐ на тоа Велиден. Леее-ле…! Купѝх я̀йца да боедисам, тиа се изпотрошѝя ага ги варѝх. Ми сѐ?! Обух бръ̀же ръпалѐто и отръчѐх да купа друджи. В магазѝне пъ̀но люде – садѐ се врътѐ, та нищо не купу̀ваа. Я се бех стевнила кат Бунтишка, опра̀х им на бръ̀же меса̀ле. Оти не връвѐ по пето̀ко, ми садѐ калабалък напра̀ваа в Гръковия магазин?!
Бѝлетата, що бех брала в Малка̀та рѐка и на Джьерджьевденската цръ̀ква, беа толкова скръна̀ви, в кра̀пе да им е, че от да ги чѝсна вув вода, да се мияа, изгнѝа.
Бех решила да ва̀пцам я̀йцата фрѐзово, нехтѝено, турунджѝево, джюнджелѝено, да е по-шаренко, да има от сичките бои и да е джѝздавко ага ги ту̀ра на масата. Увратех се нещо, обръка̀х боите и садѐ ги разкатрѝх. Ми сѐ…. ка че ги на людѐто по̀дам, чье ме отрасаа?! Разядѝх се и ги блюмна̀х сичките в цръвѐната боя. Стана̀а еднакви. Не беа джѝздави, кеето исках, ама ба̀ре направѝх адѐто за здраве.
И от кузиня̀ко нищо не излезе. Одва̀нка са зацръвѝ, отдолу изгорѐ, а па вътре ич да се не ува̀ри – прелѐгаше на бръкада̀нь. Щее ецѐ расипа̀х, му̀та да ме едѐ! Опука̀х се!!! Фного се разядѝх!!!
Добре, че (ле сам ѝтра), не пѐкох ягне, оти не знам шчьѐше па обръ̀кам. Изпѐкох ко̀мбици, имах и малко остана̀л расо̀лец – Марта беше пръдна̀ла вече в него, ама още стану̀ваше за ядене, та помина̀йме. От срама̀та – шчье река̀ людѐто, оти ме имаа за дузенджийца.
Та така бейме у дома на Велиден.
Коментари след скръбната вест на ФБ стената на Нури:
Ася Цикалова: „Вечно жив си остава човекът, който честно се трудил и скромно живял, тихо минал своята пътека и в сърцето на всеки обич посял. Времето ще лети, но сълзите и мъката, че теб те няма, не ще стихват. Не се забравя човек, раздавал само добрини, топлина и обич. Не можем да те върнем, туй е вярно, смъртта не може никой да възпре, но в паметта ни благодарна навеки няма да умреш. Ще те помним и вечно ще скърбим. Безсилни бяхме да ти помогнем, безсилни сме в скръбта. Но какво е човешката сила пред приумиците на смъртта? Не се изплаква мъката със сълзи, когато плачем повече боли, и все по-безнадеждни стават дните, че никога не ще се върнеш ти. Ще минат дни, месеци, години, но ние никога няма да те забравим! ОБИЧАМЕ ТЕ! Аллах с Иман и Дженнет да те дари, Нури!“
Марио Михайлов: „Един мой побратим го няма на този грешен свят! Ще ми липсваш… брат!“
Вили Бучкова: „Моите най-искрени съболезнования към цялото семейство! Той не беше просто колега, беше наш приятел, беше с нас в хубавите и лошите моменти, подкрепяше ни и ни даваше съвети като на свои деца, той винаги ще остане жив в нашите сърца! Всевишният да го дари с Рахмет и Дженет.“
Светла и Георги Бизеви: „Изказваме съболезнования на близките и семейството на Нури Джурин. Почивай в мир, приятелю! Поклон.“
Редакционният екип на Еврочикаго изразява искрени съболезнования на семейството и приятелите на Нури Джурин.
.
