Стихове от Георги Гълъбов
.
ЛЕГЕНДА ЗА БОЯНСКИЯ ВОДОПАД
Старинна легенда нашепва гората
за рицар безстрашен и смел като лъв.
В огнени битки калил си ръката,
щом рогът отекнел – бил винаги пръв.
В трудни моменти той царя си пазил,
с тяло засланял от вражия меч.
В кървава кал и по трупове газил,
врагът ужасен се разбягвал далеч.
С похвали и почести обсипал го вожда –
Боил го нарекъл и крепост му дал,
подарък направил му златна одежда,
приказен кон, меч и кинжал.
На пиршество шумно в двореца поканен,
в негова чест обявили турнир.
Болярите мразели рицаря страшен –
народът го тачел: за тях бил кумир.
В общата врява, музика, песни,
седял той бледен и с поглед унил –
едва се допирал до гозби чудесни,
от руйното вино дори не отпил.
Повикал го Царят и рекъл му благо:
– Кажи ми, Боиле, що тъй те мори?
Не свиди се мене, ни мило, ни драго,
ни врача ми личен, де всичко цери!
Цветът на войската ми – моята гордост,
не искам да бъдеш без битка пребит.
Измами те някой с някаква подлост –
ще бъде наказан: на кола побит.
– О, мой Господарю, пред теб коленича
и верен ще бъда, доклето съм жив,
че тъжен съм днеска, това не отричам,
от сън се събудих жесток и горчив!
Боянската твърд, що лани получих,
с горите над нея и бял водопад:
за него аз нещо в съня си научих –
тълкува го Вещер превит – белобрад.
В съня си видях аз красива девойка,
изящна и нежна – същинска сърна.
След нея пристъпваше вярната дойка –
защото девица не ходи сама.
Таз прелестна фея сърцето плени ми
и влюбени лудо ний свихме гнездо.
Не мина година с близнаци сдоби ни –
момче и момиче с коси от злато.
Но някои злодеи, що трона ти искат,
решили от мене да почнат със зло.
Близнаците с камък във вира затискат,
а майка им вкупом сквернили! Било…
От срам и от мъка по рожбите свидни
в гората се скрила кървяща и луда!
Демони се кискат, зловещи, ехидни,
в тоз миг на безкрайна тъга и възбуда!
До бял водопад се намерила в здрача
и долу съзряла две малки телца.
От болка и обич в бездната скача –
в смъртта си да бъде със свойте деца!
Щом рицарят свърши, неловко мълчание
в тронната зала настъпи за миг
и само от факлите меко сияние
проблясваше в шлема на някой войник.
Пръв Царят съвзе се и тропна с меча:
– Я, вино налейте във всеки бокал.
Достатъчно чухме за сънища вече,
Боила ще женим – тъй дума съм дал.
И там появи се красива девойка,
изящна и нежна – същинска сърна.
След нея пристъпяше царската дойка,
защото княгиня не ходи сама.
И днеска, когато замръкнеш в гората
и сенки се спуснат над бял водопад,
сякаш че някой ти хваща ръката
и кани те долу в бучащата хлад.
.
.
ПИРИН
Пътеката се губи сред скалите,
а после свива в гъстия лещак,
дочувам радостния жужел на пчелите
и влюбеният славей пее пак.
Вървя сред борове вековни,
що шепнат за хайдути и за бран,
за люде всеотдайни и бунтовни,
де бранели народа от тиран.
Излизам на поляна, сред която
ромоли ручей ледено студен.
Поспирам да погледам езерата,
разстлани в ниското под мен.
Величествени се издигат върховете,
подпрели небесата с рамене,
где еделвайс – туй чудно, нежно цвете
по острите им зъбери расте.
Дълбоко вдишвам аромата,
на боровете свежия упой
и сякаш диаманти по земята
росата е разхвърлила безброй.
Притихнал сред вълшебната омая,
като че ли с природата се слял –
за мен това е на земята Рая,
живота аз за него бих си дал.
.
.
ДВА СВЯТА
Прасето станало танцьор,
старало се, в туй няма спор.
Танцувало пред пълна зала,
бленувало дебют в ”Ла скала”.
За него крякали пет гъски,
що имали солидни връзки.
В тамошната телевизия
тъкмели го за Евровизия.
Настъпил паметният ден
и Праско важен, пременен,
се смесил с другите танцьори,
комуто искал да говори.
„Мои мили братя и сестри –
започнал реч да им държи. –
За мен е туй голяма чест
сред вас да се намирам днес.
Но трябва да ви кажа честно,
не ще ви бъде с мене лесно.
Аз имам опит, ерудиция
и идвам от место с традиция.“
От срам червели се сърните
с нежна влага в очите.
Величествен и горд елен
след тез слова мълчал смутен.
На сцената излезли всички:
елени, лебеди, сърнички.
Паун с корона на главата
и мантия като дъгата.
Тя, публиката, занемяла,
с възторжени очи следяла
възторжения танц, додето
на сцената се втурнало Прасето.
В шеметния пирует
понесло се с корем напред,
размахало уши, копита,
опашка щръкнала – навита.
Крачета къси, равно в кръста
тресяло то гърбина тлъста.
Колосаното бяло туту
пращяло с толкоз зор обуто!
Затропали в залата с крака,
разхълцали се, свирили с уста.
Фучала “Лоената топка”:
„Простаци… подготвили ми клопка!“
Обратно в своя вилает
за него вдигнали банкет.
И както там бил обичаят –
на шиш опекли го накрая.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук.
.
