Разказ от Златимир Коларов
В началото на дейността си членовете на комисията по изписване на скъпоструващи лекарства, в която бях десет и повече години, преглеждахме едновременно деца и възрастни, болни от артрит. На едно от първите й заседания бащата го въведе – ниско, слабо дете, с изкривени от артрита ръце и подути колене, високо не повече от метър.
– На колко си години, моето момче? – попитах.
– На деветнайсет – отговори то.
С усилие прикрих изненадата си – синът ми, тогава на десет години, беше по-висок от него.
– От кортизона е, докторе – отгатна учудването ми бащата.
Разбира се знаех, че кортизонът, приложен в най-млада възраст, забавя растежа на децата, но за първи път се сблъсквах с толкова фрапантен случай – все пак съм интернист, който лекува възрастни, а не деца.
Бащата го вдигна на ръце, сложи го на кушетката и му помогна да се съблече. С педиатъра го прегледахме, изписахме нужното лекарство и двамата излязоха от кабинета. Бащата го водеше за ръката като дете.
Така се запознах с Мирослав.
След това го преглеждах още много пъти. Артритът се обостряше и затихваше. Появяваха се усложнения от болестта и лечението, овладявахме ги с моите колеги. За седем-осем години Мирослав не порасна и сантиметър. Остана си нисичкото дете на около пет-шест години, с буден поглед, немутирал детски глас и тънки, изкривени пръсти, непроменен от времето, когато го прегледах за първи път. Винаги спретнат, винаги добре облечен – с дънки, яке и маратонки, винаги усмихнат, с уморената усмивка на страдалците.
Всеки път на преглед го водеше бащата – среден на ръст, изпит мъж на около петдесет. Със сини очи, скулесто лице и прошарени коси. И той спретнато облечен като сина си – с дънки, яке и маратонки. Сдържан, мълчалив, готов всеки момент да помогне на сина си да се качи на стола или на болничната кушетка. И после да го свали и да го изведе от стаята за ръка, като внимава залетелите се по коридора да не видят сина му и да го блъснат. Попитах го какво работи. Каза, че е домашен асистент на сина си. За тази дейност получаваше сто и няколко лева, след това увеличиха социалните помощи и, може би, заплатата му стигна двеста лева. Със социалната пенсия на сина приходите им стигаха до триста и няколко лева. За цял месец, за двама души, от които единият се нуждае от лекарства, нестандартна помощ, грижи… Недоумявах как се справя.
– Справям се, докторе – лаконично отговори той. Повече и не питах – явно не искаше да обсъжда темата. В поведението му почувствах гордостта на мъж, който не иска да обсъжда живота си, за да не натоварва другите със своите проблеми. Но не и на примирен със съдбата си човек.
За времето, през което лекувах Мирослав, нито веднъж не видях майката. Това ме озадачи и попитах доцент Михайлова, която го лекуваше от едногодишната му възраст, защо майката не идва. Тя ми каза, че майката напуснала семейството неизвестно защо, другите им две деца били по-големи от Мирослав, работели някъде из София, живеели отделно и сега бащата живеел с Мирослав във фургон. Зиме, лете – там, в жега, в пек и мраз, във виелици и летни бури – пак там – във фургона, някъде в покрайнините на града. Майката не се интересувала от най-малкия си син, не плащала издръжка. Бащата отгледал сина си от най-ранна възраст – във фургона, без да търси от жена си полагащите му се пари. Бях удивен – през целия си професионален живот не съм срещал подобно нещо. Всъщност – още един път. Може би ще разкажа и за Зевса – моят съученик от гимназията и за тримата му сина?…
В продължение на няколко години доцент Михайлова писала писма до всички възможни социални инстанции и институции за лошите условия, в които расте дететоq и за ниските приходи на сина и на бащата. Накрая от Столична община им отпуснали гарсониера някъде в крайните квартали. Мирослав и баща му изоставили фургона и заживели като нормални хора – с триста и няколко лева на месец… Това станало някъде около деветнайсетата година на Мирослав – времето, когато го срещнах за първи път.
След няколко години артритът позатихна, междувременно Мирослав завърши гимназия, кандидатства и го приеха студент в Икономическия институт. Всеки ден бащата го водеше за ръка до института и го връщаше след лекциите. Колкото и банално за звучи – той нямаше личен живот, беше се посветил на сина си, всяка минута, всеки ден, двайсет и няколко години. Целият му ден минаваше в грижи за Мирослав – от събуждането сутрин, обличането и закуската до слагането в леглото вечер и изгасяне на лампата в стаята. Пране, чистене, пазаруване, готвене – всичко той.
Срещнах ги преди седмица във фоайето на клиниката – бащата водеше сина си да мине на поредната комисия за скъпоструващите лекарства. Мирослав чакаше реда си, прилепен до стената – беше му станал рефлекс да се пази от забързаните високи хора, които не гледат в краката си като вървят. Пак спретнат, пак добре облечен – в дънки, яке и маратонки, пак усмихнат.
– Как си, Мирославе? – подадох му ръка и се приведох, за да стисна леко неговата.
– Добре съм – показа ми той тънките си, изкривени пръсти.
– Завърши ли? – попитах аз.
– Да – в един глас отговориха той и баща му.
Бащата се усмихна със сдържаната усмивка на отруден, но щастлив човек.
– Бакалавър? – продължих да питам.
– Защитих магистърска степен – гордо ме погледна в очите Мирослав.
Бащата отново се усмихна – със същата усмивка.
– Честито! Супер! Каква специалност?
– Мениджмънт и бизнес отношения – отговори той.
– Жив и здрав да си! И баща ти… – допълних и излязох бързо, за да не види, че очите ми се навлажниха. Не можех да определя какво изпитвах – състрадание, преклонение или катарзис. И трите, всъщност…
.
––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същия автор – вж. тук.
.
