100 години Ньойският призрак над България

В навечерието на 100-годишнината от разправата с България в Ньой – страх, безсилие, безразличие, забрава

На Българския парламент, президентство, правителство, политически партии, на Православната църква, университетите, интелектуалните среди им предстои скоро тежко публично и международно изпитание – отбелязването на 100-годишнината от подписването на Ньойския диктат – 27 ноември 1919 г. За разлика отпреди 100 години, сега – след около три месеца – няма да има заседания и декларация на парламента, няма да има обръщение към нацията на президента или министър-председателя, няма да има всенароден молебен и камбанен звън, няма да има изложби, филми, конференции, издаване на книги, няма да има общонароден митинг, в който всички партийни лидери да държат речи по този повод, няма да има спуснати черни знамена. Къщата на Иван Вазов ще си стои незабелязана и невзрачна, макар че именно тя бе символ на народната мъка, нещастие, протест и упование за справедливост в онзи злокобен миг.

Страх и безпомощност до днес

Премълчаването на идващата 100-годишнина от тази жестока дата в нашата съдба ще се извърши така рутинно и ритуално, както обикновено през последните десетилетия – тук-там някоя невзрачна статийка, кратки предъвкани думи в новините, които не могат да бъдат възприети пълноценно в съзнанието на зрителя или слушателя, и нищо повече! Да не се връщаме още по-назад във времето, когато бе забранена всякаква обществена проява на протест срещу Ньойския диктат – режимите на превратаджиите и комунистите, превърнали се в слуги на чужди държави.

А от другата страна на бездната – където се намира народът (тази дума съзнателно не се използва в общественото пространство), вследствие тежкото промиване на мозъци, за голяма част от хората, тази дата не означава нищо или се отнасят с безразличие. Ето защо и в училищата, и в общините, и в битовото ежедневие едва ли ще се намерят сили за споделяне, обсъждане и прозрение към това събитие, което нанесе една от най-жестоките обществени рани в съвременната ни история. Отсъствието дори и на семейна памет ни пречи поне да се приобщим за миг с живота на нашите предци, за да станем съпричастни и да си спомним със съчувствие и болка за техните унижения, страдания, лишения и жертви, заради амбициите на нашите безумни и слепи политици от началото на ХХ век, които първо ни забъркаха в Балканската касапница, а след това пожертваха без всякаква политическа отговорност и войската, и нацията в огъня на Първата световна война. Тази каста, която и до ден-днешен брани своето право на ненаказаност, както и тогава, налагайки го със средствата на машинациите, пропагандата или диктатурата, и в нашето съвремие ще се прикрие и сниши, защото Ньойският въпрос не е по нейната лъжица.

В хода на десетилетия постепенно е направено всичко, което вече е поразило успешно общественото съзнание и национална идентичност – тоталната забрава и пренебрежение към тъмните дела на „миротворците“ в Ньой. Гласът „Долу Ньой!“ вече е така заглъхнал, че предизвиква недоумение, пренебрежение или отвращение. Така, в светлината на прожекторите всички са доволни – и господарите на днешните управници, и колониалните властелини, наричащи себе си политически елит, техните медийни слуги и разбира се интелектуализиращият се в абстрактни извънобществени измерения духовен и културен елит. А гражданинът, залисан в своите ежедневни проблеми, и с изкоренена емоционална и нравствена връзка с онези времена, намира утеха в изкушенията на консуматорската култура на живота ден за ден.

Безразличието към това сложно за обяснение и трудно за формиране на политика събитие явно ни пречи да си дадем сметка за палачите в Ньой и по-важното – за всичко, което стои в изграждането на технология на хулителство, унижение и отрицание на България и нашия народ в онези далечни години. Пречи ни да си дадем сметка, че тогавашната политика и технология на сатанизиране на България като ехо намира все още изяви в съвременността, по един или друг перфиден начин, чрез умелите хватки на медийната пропаганда както на запад, така и на изток. Конструкторите на Ньойския диктат вече напълно са забравени, но за жалост останки от нагласите на тази епоха се появиха през последните години, за да покажат, че делото на Клемансо, Пашич и Лойд Джордж живее и днес. Че все още има хора, останали под робството и хулите на Ньойския процес.

100-годишнината от процеса срещу България в Ньой бе уместно да бъде повод за фундаментален, необременен от политически и международни зависимости анализ и изследвания на тази смъртоносна машина, която бе създадена в името на мира. Би било редно да отхвърлим аксиоматичното безкритично и безусловно приемане на Ньойския диктат като даденост, като легитимна в правно, нравствено и хуманно отношение присъда срещу България. Именно възможностите на нашето общество и дистанцията от времето ни позволяват да дадем гласност на тези институционални механизми, на международните взаимоотношения, странно наричани „международно право“ (със значение на правда, справедливост), които в Париж умело използваха всички интриги, манипулации, шпионство и продажничеството на част от нашия елит, за да изковат със садистична амбиция такъв тип наказания, записани в Ньойския диктат, които Европейската цивилизация и ценности би трябвало ясно да отрекат. Така, както са заклеймени нацизмът и комунизмът, и фашизмът. Не, защото можем да променим миналото, а защото можем да докажем несправедливостта и да опазим достойнството и честта на България и нейния народ от онази епоха. Можехме, но вече е твърде късно.

Да, бунтът срещу Ньой, започващ от покрусата и нещастието на нашия народ, след като разбира замисъла на нашите палачи в Париж, вече е овладян и умъртвен. Българското общество след 100 години вече е пренебрегнало и историческото, и политическото, дори и нравствено хуманното измерение на една неправда. Безропотно възприемане на очевидните несъответствия и нарушения, извършени в Ньой срещу България, е само израз на нашата духовна слабост и прекършено национално недостойнство. Приемането и премълчаването пред неправдата, освен всички морални опустошения, ни лишава и от правото да отстояваме човешките принципи, а от там и справедливостта, независимо, че България е една от загубилите войната държави. И ако и до днес все още се повтарят като ехо квалификации към България от онази епоха, то ние сме си виновни, че не смеем, не можем, а по-страшното е, че и нямаме волята да ги разобличим. Защото за това е необходимо достойнството на едно общество, което, въпреки наложените му политически забрани, няма да се откаже от правото на истината и справедливостта, които бяха потъпкани в Ньой през 1919 г.

27 ноември винаги е бил голямо притеснение за Българските власти, защото, от една страна, те нямат силата да поставят и отстояват една аргументирана морална и исторически вярна позиция на протест срещу криминалния характер на присъдата над България в Ньой. От друга страна, мимолетните политически интереси и тежки външнополитически зависимости налагат върху нашите политически функционери и държавни чиновници мярката на послушание и сервилност, която е необходим белег за тяхната колониална снишеност по тази парлива тема, за да не се дразнят „големите“ с приказки за правда и морал. Това бездушно отношение е завладяло почти навсякъде общественото съзнание. Последиците са налице, пораждащи естествено дезориентация, политически инфантилизъм, безкултурие и липса на обществено разбиране за същността на това зло, което вече 100 години като някаква сянка на демон съсипва нашето пълноценно национално развитие.

Криминалният характер на събитията в Ньой

Ньойският диктат не е нито мирен, нито договор, макар че е направено всичко възможно той да бъде представен като перфектен документ в международно правно отношение. Всъщност става дума за един криминален международен акт, чиито последици трайно увреждат съдбата на няколко поколения Българи. Въз основа на това, този криминален акт трябва да бъде нравствено и хуманно осъден от цялото ни общество, защото за подобен тип престъпления няма давност.

Кои са най-значимите аргументи за такава квалификация, която дава ново измерение и основателна аргументация на отдавна съществуващите протести срещу този документ?

Най-напред е необходимо да се изтъкне, че самата конференция в Париж, свикана през 1919 г., се легитимира въз основава на общоприетите принципи на Удроу Уилсън, чрез които и победители, и победени възприемат рамките на конференцията в търсене на справедливо и взаимно съгласно разрешение на ужасните последици от войната, както и отстраняването на причините за тези антагонизми. Но всичко, което е свързано с уреждането на Българския въпрос, е в пълно противоречие и нарушение на тези принципи. Т.1 „Мирни съглашения, сключени открито: дипломацията да работи искрено и публично.“;  т. 3 „Премахване, доколкото е възможно, на всички стопански прегради и уреждане на еднакви търговски условия за всички народи, които са за мира.“; т. 11 „Възстановяване на Румъния, Сърбия и Черна гора. На Сърбия да се даде свободен излаз на море и отношенията между балканските държави да се определят приятелски под влиянието на силите, като им се създадат условия за политическа и национална независимост, и териториална цялост.“

Ето защо, от разстоянието на времето не може да не се приеме и тезата, че принципите на Уилсън по-скоро представляват едно от класическите оръжия във войната – духовното въздействие върху противника. (Неслучайно апелът за мир и основните принципи на Уилсън за справедливото, макар и идеалистическо разрешение на Първата световна война, са декларирани през януари 1918 г. Те послужиха като много могъща примамка и психологическо оръжие за прекършване боеспособността на Българската войска. Като прибавим към това и на практика неконтролирана болшевишка пропаганда и шпионските дейности, развивани в софийските партийни централи и на Южния фронт от една част на офицерството и войниците, е лесно обяснимо как се достига до плачевното материално състояние на войската и загубата на всякакви обществени и национални ценности сред войнството, довело до самоубийствените събития от Добро поле до Владая. В това окаяно състояние България нямаше никакви ресурси за своята защита в Ньой.)

На второ място, в Ньой няма нито конференция, нито преговори, нито заседания за установяване на един бъдещ мир. Това, на което и до днес не се обръща внимание, е че в Ньой се провежда фактически съдебен процес. България е съдена за нарушения на Хагската конвенция за водене на война в обвинения за геноцид, осъществен по време на Българската окупация в Сърбия от 1915 до 1918 г. Съдебният процес срещу България, по своя механизъм, по нищо не се отличава от средновековните практики на Инквизицията и показните съдебни процеси от Сталиновата епоха – едни и същи източници повдигат обвиненията, представят доказателствата, определят присъдата и изпълнението на наказанията. Разбира се, без право на защита (както е известно, Българската делегация е била фактически в условията на домашен арест, без право на никакви действия).

И, на трето място, но с огромно морално, политическо и правно значение, трябва да се изтъкне, че обвиненията срещу България са основани на системно подготвени фалшификации.

От чисто хуманна гледна точка, постановленията на присъдата в Ньой изразяват една последователна безчовечност и жестокост, които не само водят до невъзможността да функционират държавните институции, но и умишлено са насочени към увреждане на социалното и икономически развитие, функциите на държавата в международен план и може би това, което се изпуска най-много – нанасянето на цялостна и дълготрайна психологическа и духовна травма върху обществения живот.

Какви са конкретните обвинения в Ньой срещу България?

Материалите по обвиненията срещу България са подготвени в Генералния щаб-бюрото за информация на Сръбската армия, след което са предоставени на т.нар. Анкетна комисия за проучване на зверствата, извършени от Българската армия в Сърбия по време на окупацията. Откритите документи за работата на тази комисия от архивите в Станфордския университет доказват безусловна необективност, некомпетентност, липса на професионализъм и неспазване на елементарни правила за разследване и документиране на престъпления. В тези документи се установява, че всъщност няма никаква международна комисия. Анкетната комисия е създадена и финансирана от държавата на Сърби, Хървати и Словенци (в края на 1918 г. има неустановен статут на Кралство Сърбия и другите новосъздадени образувания).

Съставът на комисията на пръв поглед създава убеждението за обективност, неутралност и международно участие – Уилям Драйтън, Коста Кумануди, Милета Новакович. Но американецът Уилям Драйтън пет години е сръбски офицер от артилерията по време на войната и с яростно антибългарски нагласи. Коста Кумануди наистина има гръцко фамилно име, защото прадедите му са се преселили от Одринско в Белград, но самият той има изцяло сръбско национално съзнание и манталитет, бил е председател на градския съвет (кмет) на Белград и министър на финансите на Кралство Сърбия. А Милета Новакович е професор в Белградския университет – син на Стоян Новакович, най-успешния противник на България в Македония – автора на македонистичната доктрина. Фактически материалите на т.нар. Анкетна комисия са повторение на изготвените документи и материали от Сръбското правителство и фрагменти от тях са публикувани в пресата, но чрез тази комисия те придобиват псевдо легитимитет на неутрален и експертен документ с международен авторитет.

На самия процес в Ньой тези материали се внасят като „Доклад на Съюзническа комисия по нарушенията на Хагската конвенция и международното право от България в Сърбия по време на окупацията 1915-1918 г.“. Само че с тази бележка, че нито един член от тази комисия не е извършвал проучвания, не е посетил областите, които са предмет на доклада, а пряко се ползват сведенията от Анкетната „международна“ комисия, която се оказва, че е организирана и финансирана от Сръбското правителство. Докладът всъщност представлява обвинителен акт, който се позовава на документи, събрани в тритомника „Синята книга“, с общ обем от 983 страници, с над 450 първични документи, един фотографски албум с 54 фотографии (за които след съвременен анализ се установява, че една голяма част от тях са фалшификати). Събраните документални материали са дело на информационната служба на Сръбския генерален щаб, в който ключова роля по работата с България има сръбския офицер Рудолф Райс (немец с швейцарско гражданство), който заедно с Уилям Драйтън са представяни като най-голямото доказателство за обективността и верността на събраните документи. Източниците на „Синята книга“ са главно от разпити на дезертьори и пленници от Българската армия, на сведения, придобити документи чрез разузнаване от щаба на Българската армия, свидетелства на чужденци, пребиваващи в България, разкази на местни жители и др.

От събраните и създадени първични документи, обвинението срещу България, в размер на 57 стр., се подразделя, както следва:

1. Убийства, мъчения, грабежи и зверства над пленници и ранени войници.
a. Унищожаване на болници
b. Бомбардиране на Битоля с цел унищожение на местното население и материалните ценности
2. Убийства без съд на беззащитно мирно население в Сърбия и Стара Сърбия/Македония.
3. Повсеместно провеждане на жестокости и мъчения сред населението.
4. Масови изнасилвания на жени и малолетни момичета, продаване на 8000 девойки в Османската империя.
5. Поголовно интерниране на населението.
6. Реквизиция, данъци и ангарии.
7. Грабежи.
8. Принудителен труд за населението.
9. Разрушения и грабежи в населени места – запалени над 50 000 села.
10. Насилствена асимилация и българизиране на сръбското население.
11. Унищожаване на Сръбския държавен суверенитет.

Съдържанието на всеки раздел включва такива описания, които са потресаващи за човешкото въображение и естествени възприятия за човечност. Зловещите разкази надминават мащабите и размерите на каквато и да било реалност и истина, и с могъща психологическа сила автоматично предизвикват асоциация с най-отвратителни и зловещи измерения при употребата на думата Българин, Българско. Но поради това, че до сега Българската държава нито веднъж не е поискала проверка и експертиза за автентичността на представените документи, за критически анализ на фактическия материал, описан в документите, което е напълно изпълнимо с възможностите на съвременната наука, то списъкът от обвинения веднага оказва така нужното психологическо въздействие за виновност и унижение у всеки, който го прочете безкритично, дори и от всеки наш сънародник от тогава до днес. А как ли е въздействало това зловещо четиво, отпечатано на френски и английски език в Белград от Сръбското правителство и раздадено надлежно на всички представители на 37-те страни победителки от Индия, Канада, Сенегал и много други, и какво би било тяхното убеждение и поведение на конференцията – не се нуждае от предположения. За доказателство, което би дало възможност на днешния човек да си направи равносметка колко ефективни са законите на човешката манипулация, независимо от средствата и времето, в които се прилагат, е уместно да се даде поне един кратък текст от заключението на този толкова важен документ, чрез който се оправдават всички безчовечни клаузи в текстовете и членовете на Ньойския диктат:

„Антисръбската политика на Българската държава произлизаща от нейните компетентни власти е една животинска бруталност, е едно рафинирано зверство, което граничи със садизъм. Всички ужаси от най-страшните периоди на човешката история, за които се мислеше, че никога няма да се върнат, оживяха отново в тази част на Сърбия, в която преминаха Българите. Тук те не само са убивали хората и са изнасилвали жените, но също така са използвани най-разнообразни насилия, както и всички варианти на садизъм, започвайки с турското набиване на кол и стигайки до канибалско печене на огън – започвайки от изнасилване на майките в присъствието на дъщерите им и дъщерите в присъствието на майките им, до насъскване на кучета срещу жените и нараняване на половите им органи.

В своите прояви, най-важното е, че те не са единични. Зверствата са правени не само от Българските комити и Българските войници, но и от Български офицери. Не само Български офицери, но и Българската полиция. Това показва, че у Българите има не само една дива злосторна омраза спрямо Сърбите, но и въобще за такъв тип омраза. цивилизования свят не може да остани при това равнодушен. Един народ, способен да мрази по такъв начин, и така необуздан в бесовското излияние на своята омраза, представлява опасност за всички свои съседи, а е и срам за съвремието, в което живее. Той е заслужил една примерна присъда и то колкото е по-строга, толкова това може да го освести, за да няма подобни жестокости и безчовечност, да не се проявяват в днешното време.

Председател на Съюзната комисия Л. Стоянович
Членове:
Бонасие
П. Гаврилович, пълномощен министър
Х. Мейн, британски делегат
Слободан Йованович, професор от Белградския университет“

Много съществен детайл, за който трябва да си даваме сметка и днес, е ограничението, което се дава на Българската делегация да се запознае с обвинителните документи и с произтичащия от това проект за присъда, наричан странно договор. Нашата делегация, държана в пълна изолация и без право на какъвто и да било достъп до сведения, материали, информация и контакти, е трябвало да представи писмен отговор-становище в рамките на 25 дни, без да има право да провежда собствени проучвания, да ползва документи, да има връзка със страната и т.н. А е известно, че въпреки огромните усилия, направени от членовете на делегацията, представения от България отговор, дори пренебрежително, не е взет под внимание.

Главната аргументация за жестоките постановления на присъдата срещу страната ни в Ньой 1919 г. са обвиненията в геноцид, извършвани от Българската армия и окупационна власт спрямо Сърбия в периода 1915-18 г. Но истинските причини за определянето на тази присъда е стремежът за фактическото разрушаване на Българската държавност от страна на Съюзените сили и най-вече на Франция и Сърбия, с което тя да се превърне в лесна плячка за последващо анексиране, в отговор на окупацията от страна на България на Македония и Моравската област по време на войната. Редно е, в този смисъл, да дадем една изключително висока оценка за доблест и крайна проява на политическа отговорност и принципност на тогавашния министър-председател Теодор Теодоров, който, виждайки рафинираната манипулация и чудовищния замисъл зад кулисите, отказва да стане палач на собствения си народ, на безличен участник и марионетка в целия фарс, и демонстративно отказва да подпише смъртната присъда на България в Ньой. Разбира се, обаче, подобна фигура веднага много бързо се намира. Веднага в България се предизвиква „политическа криза“, правят се „правилни избори“ и изгрява звездата на спонсорирания с френски капитали участник в Деклозиеровата афера (подготвяща изнасянето на целия зърнен резерв на страната чрез подкупи и машинации) – Александър Стамболийски. Той, къде от невежество, къде от зависимости, къде от неясна представа що е държавност, изпълнява „международно правната“ поръчка срещу собствената си държава и народ.

Какви са последиците от Ньойския диктат?

Постановленията на този документ фактически довежда до катастрофални последици, които са добре известни. Но най-жестоките са две – умишленото поробване на 100 000 Българи в Западните покрайнини и унищожението на социалния имунитет, породил нихилизма, социалния антагонизъм, разпад на морала, създаването на всички предпоставки за могъщи външни идеологически и политически въздействия, довели до жестоките събития в страната от 20-те и 30-те години на ХХ век (болшевишкия метеж, терористичното движение и взаимоизтреблението сред македонското движение), които най-добре може да се определят като необявена гражданска война. Психологическата и нравствена травма от Ньой, както и предизвиканите от разкъсването на България процеси, обезкървява духовния и социален потенциал на нацията, чрез радикализирането на създадения в миналото социален антагонизъм. В новите условия, на мястото на сблъсъка между русофили и русофоби, се изгражда сблъсъкът между интернационалисти/комунисти и националисти.

Историците и коментаторите в медиите съзнателно или поради недостатъчно познания не представят истината публично, че в Ньой България е съдена въз основата на обвинения в престъпления против човечеството – геноцид. Ние само споменаваме присъдата, а не си даваме сметка за какво сме съдени и дали това е вярно. А каква е истината, трябва най-напред ние да я изявим и представим. Съвсем ясно е, че обвиненията в геноцид са манипулирани. Това се признава и сред част от делегатите в Ньой, а Американската делегация именно за това напуска Париж. А тези машинации дълбоко се прикриват и до днес, защото няма как толкова дълго време да се поддържа мита за заслуженото наказание на България в Ньой. Разбираемо е, че ако нашето общество осъзнае същината на обвиненията в геноцид, няма как това да не доведе до остра социална полемика, най-малкото заради националната ни идентичност – дали наистина Българския народ – неговата армия и правителство по време на Първата световна война е практикувала геноцид или не. Това е съществен въпрос, който засяга не само честта, но държавната и национална репутация. В този въпрос се корени и се фокусира впоследствие идеологемата за генетично увредения Български народ, способен единствено на зверства и разрушения, каквато се разпространява безконтролно в продължение на няколко десетилетия, без България да има възможност дори и да се защити от подобна пропаганда. Именно и това е големият ни недъг и слабост, които пораждат всички последици, свързани с Ньойското наследство – мълчанието, породено от страха, раболепието, незнанието и безотговорността на елита.

България е осъдена за геноцид в Ньой чрез позоваване на Хагските конвенции от 1899 г. и 1907 г. Ето защо, разглеждането и отношението ни към процеса в Ньой 1919 г., 100 години по-късно, не може да бъде деликатно подминато от държавническите фактори, от многобройните институти, архиви, учени и медии. Ако пак панически мълчим от страх, това е мълчаливо признание и съгласие с постоянно налаганите морално-психологически обвинения и квалификации срещу страната ни. Ако имаме достойнство, то поне трябва справедливо и честно да изучим отново всичко и да кажем истината на обществото и на Европа, на света. Най-малкото, за да се извиним и поискаме прошка, ако е така, или ако не, то ние да поискаме извинение и прошка от Стара Европа и Сърбия за 100-годишните несправедливи обвинения, обиди, страдания и жертви. Но най-важното е коректното проучване в правно и историческо отношение на всички детайли по процеса срещу България в Ньой, както и тези криминални престъпления, извършени от победителите по време на процеса в Ньой, подготвяйки с измами нашето разпятие.

Има ли място за обществено и национално обсъждане на тази парлива тема – Ньойския диктат днес? Дали 100-годишната давност вече не е довела до неадекватност и безсмислие от такава дискусия? Може би, за да се отговори на този въпрос, трябва да се вгледаме не само в това, дали ние сме наистина приемници и следовници на това общество и тази политическа реалност, която е изживяла жестоката драма и трагедия през ХХ век, или ние нямаме нищо общо с всичко това. На второ място, трябва да си зададем въпроса, как постъпват в подобни случаи цивилизованите народи, които тачат историята си, как постъпват включително и нашите съседи и бивши противници, с които днес ние откровено си подаваме ръка за едно безкористно и добросъседско сътрудничество. И в двата случая, Българското поведение се различава коренно от това на всички близки и далечни народи, които са имали подобни изпитания и драми през ХХ век. Нито в Гърция забравят Смирна, нито в Армения забравят 1915 г., нито в Унгария забравят 1956 г., нито в Израел забравят за Холокоста, нито в Сърбия забравят за „Бугарския геноцид“ (особено мащабно през 2017 г. сръбското общество, начело с висшите представители на властта, почетоха 100-годишнината от Топличкото въстание).

Унизителното положение, в което бе поставена България преди 100 години, се нуждае от нравствена, културна, правна и хуманитарна ревизия от гледната точка на съвременната Европейска философия и ценностна система, обявила създаването на съюз на еднакво достойни народи и култури. Ценностна система, която се основава на правото, законността и справедливостта – все принципи, които неотменно не само ни позволяват, но и ни задължават морално да поискаме повече светлина и истина за Ньой, за да осъдим нравствено и хуманно неговите създатели. Така, както всеки цивилизован народ пази ревностно всяка брънка от своята слава и трагедия. Ето защо, няма как друг да постави вместо нас този въпрос. Време е Българското общество да прояви необходимото мъжество, за да излекува тази жестока рана в нашата национална история.

Проф. Лозан Митев,

Граждански комитет „Западни покрайнини“