На Невин Хюнерел
Спиралата на металното стълбище се вие нагоре като изковано възклицание. Сякаш стъпвам върху клавиши, които откънтяват вълнението ми в извисена тоналност. Преливам в нетърпение да срещна света с детинския егоизъм на прогледнал слепец, без да знам как да назова Творението – само образи, цветове и осезание, от първото, нажежено в сумрака на очакването, стъпало, чак до палещата слънчева зеница в безначалния и безкраен поглед на Бог. Може да изгоря или да оживея. Какво значение има, когато само след секунди няма да бъда същата? Сама ще изпреваря себе си, смирената там, в равното, обузданата в учтивостта и правилата, обучената в умението да се смалява, човешка точка, след която няма как да се продължа, понеже точките слагат край на всякакъв смисъл. С цялото си същество усещам, че единственото спасение е да се превърна и извися във възклицание. В моя случай – кованото възклицание на стълбищната спирала в железния шедьовър, църквата „Свети Стефан“ в Истанбул. Вече съм над себе си. На самия й покрив.
Оммм… и вселенските звуци нахлуват с болезнено пропукване в мислите ми, мислите пораждат думи, думите се обагрят в цветове, цветовете се вливат в очертания и очертанията проговарят на български. Така е повелено да се случи въведението в битие на новородената ми душа. Първо, да назове предметите – лято, църква, град, метох, градина, гроб, свещ. После, по невидимите нишки на неистовата си потребност за споделеност и разбиране, да им придаде свое неповторимо значение, което да се извие като златен рог край личната летопис на наивния й, човешки възторг: В лето Господне 2019-то, дойдох и изкачих Желязната църква “Свети Стефан“ в Цариград, дето ся извишава над Метоха, и той като градината й, дарен на ползу роду от блаженопочившего Княза Стефана Богориди. И по Божия Милост, подтикната от любовта на добрата ми майка, ся поклоних пред гробовете на духовните ни Отци, мир и светъл помен за душите им, и свещ запалих за кроткия си покоен баща, който жела, но не смогна да стигне приживе до сего место. На памят!
Долу, в железния покой на църковния кораб, сред синьозлатното обитание на иконите, търпелива, мъдра и озарена, ме очаква Невин. Тя е причината за Големия ми Духовен Взрив тук и сега, след петдесет години инат да не стъпя в Истанбул, за да не срутя в себе си кръвната – стръвна мечта по Константинопол. Така се получава понякога. Складираните знания в ума блокират верните пориви на сърцето. И бидейки сам в себе си, човек има нужда от друг човек, да го преведе през собствените му призраци. На светло. За да намери пътека и да я насели със своя и чужда история, която се е трупала, въпреки и заради него. В църквата звучи любимият ми Възкресенски тропар – „Христос възкресе из мертвих. Смертиу смерть поправ. И сущий во гробе, живот дарува…“. Навън животът пулсира в жаркия прилив на лятото, цветен и многоезичен като Сътворение, сред което драконовото дихание на Истанбул смесва жега, бриз и посоки…
„По стечение на обстоятелствата дойдох в този огромен град, с който някога нямах нищо общо“ – споделя Невин. И аз така. Ако някой, в началото на лятото, ми беше предсказал, че ще се озова до Босфора, върху каменния гръб на две споени от неумолимото време империи, щях да се изсмея с цялото безгрижие, присъщо на живите, уверени в непогрешимостта на късогледите си намерения. Но ето ме сега, в ярката светлина на августовския следобед, стъпка в стъпките на християнските и българските светини в Истанбул. Стръмните улички на квартал Балат ни поглъщат в лабиринтите си.
Толкова сила се изисква, за да задържат на калдъръмените си плещи стълпените къщи, миниатюрните кафенета, битието, с избликналата му менлива непроходимост, мощната тежест на гръцката Кървава църква, сега превърната в лицей, Вселенската Патриаршия, обгърнала с космически покой цялото упование на Православието, че Христос е навсякъде, и всред сребърните звуци на камбанния звън и в златистия повей от молитвата на мюезина. От време на време хващам ръката на Невин. Тя живее между Истанбул и Търговище от тридесет години. Признава, че когато е тук, жадува за Балкана, а когато е там, няма търпение да се върне на Босфора. И аз съм като нея. Ние сме междинни хора. Всички ние, номадите на 21-ви век. Лондон – Велико Търново. Турция – България. Насам-натам. Между наказанието и наградата да бъдеш глобален.
„Трябва да видиш Българската Екзархия“ – казва Невин и, сред въртопа от коли, хлътваме в първото такси, което ни среща в подножието на Балат, за да ни откара в квартал Шишли по засмукващите артерии на мегаполиса. Скоростта и адреналинът ужасяващо ни поглъщат на милиметри в хаоса на движението, в острите зигзаги на неизвестните посоки, сред страхотното струпване на хора и сгради, покрай ленивото змейско тяло на Босфора, в невидимото, източено като минаре, неистово желание и надежда на всички да оцелеят, да получат свое пространство, да бъдат. Искам да видя Екзархията! Когато застанах пред стената й, иззидана като крепост, и вратата й се отвори, за да ме пропусне вътре, усетих с кожата си, че съм успяла да надвикам тълпата. Личната ми, различна от писъка за обикновено съществуване, молитва, беше чута. Късметлийка съм. Благодаря.
Никога не съм се чувствала толкова приютена и обгърната от български рай! Пием чай, а зелената благодат на оазисната градина наоколо ме свестява със своя подреден, недокоснат от хаоса на живеенето, оптимизъм. Тук времето е спряло на точното място, в точния час. Леката архитектурна конструкция на централната сграда, опасана с дървени дантели и цветя, кокетните класни стаи на българското училище „Св. св. Кирил и Методий“, прекрасната малка църква “Св. Иван Рилски“, гостоприемната столова, с масите, застлани с наши си, битови покривки, залата за концерти, обширното спортно игрище за децата на цариградските българи. Имот от души, прегърнали своята безценна България, дарена на хората си в сърцето на Истанбул. В крайчеца на окото ми пропълзява сълза. Видя я само мраморният образ на Екзарх Йосиф.
Невин е ръководител на българското училище. „Общността ни, исторически, е доста стара и се топи“ – казва тя. Останали сме около петстотин души. Заедно с колегите учим децата на български традиции и обичаи, празнуваме Коледа, оцветяваме яйца за Великден. Това „ние“ ме зарежда с енергия. Чувствам се приобщена, обгрижена и загрижена. „Родителите на децата знаят ли български“ – питам с надежда. „Да“ – отговаря Невин – тукашните българи поддържат езика чрез курсовете, които водя, за да не забравят да четат и пишат“. Отново хващам ръката й. В грандиозния хаос на Истанбул и домашния порядък на Екзархията, тази добра ръка ме води уверено към самата мен.
„Искам да седнеш на стола на Екзарх Йосиф“ – настоява Невин. – Обзавеждането на кабинета му и повечето предмети в Екзархията са запазени в оригинал“. „Не съм достойна“ – отговарям аз. „Глупости“ – смее се тя. – Всеки в този живот е достоен за всичко хубаво и добро!“ Присядам с благоговение. До мен, на бюрото, писмените принадлежности на Екзарха блещукат като материализирано благословение, за да продължавам да пиша…
Толкова много от всичкото има в Истанбул. Някак отдалечена от дивия си стремеж да открия Константинопол и само Константинопол по тези географски ширини, преминавам през площад „Таксим“, смесвам се с хилядната тълпа, обядвам с Невин народна храна на терасата на живописен ресторант, замирам в умиротворение пред танца на белоснежен в одеждите си дервиш, пия еспресо в модерната чупка от главната пешеходна артерия.
Градът ме успокоява, въпреки милионното си човешко стълпяване, въпреки залязващия ден, въпреки приканващите провиквания на търговците или предупредителното подрънкване на трамвая. Въпреки мъхнатите зидове на някогашната византийска столица, в които вградена, съвременността иска, настоява и живее. Истанбунопол или Константинобул? Изгубена в превода на преплетените му смисли, вървя с Невин след бурката на смрачаването, докоснала спокойната повърхност на площад „Султан Ахмед“, усещам под настилката му Хиподрума на византийските императори, снимам колоните, останали след тях, а златната половина на месеца, увисва като обеца върху централното кубе на Синята Джамия.
„Трябва само да си събуеш обувките и да покриеш главата си с шал – прошепва Невин. – Разбира се, че можеш да влезеш вътре, всеки е добре дошъл.“ Спокойствието на храма, орнаментиран по стените и купола с изящни растителни арабески, ме обгръща с друга гледна точка към Творението. Да бъдеш част от него е достатъчно. Бог е един и всички сме Негови. Усещам го и на другия ден, когато прекрачвам грандиозния праг на „Света София“ и срещам погледа на Иисус от оцелелия фрагмент на мозайката „Страшния съд“, под който хора от всички религии се редят на опашка, за да снимат или помълчат. Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас, грешните, но ни дай вярната посока, за да намерим себе си и да бъдем достойни за всичко хубаво и добро!
Нали така каза и Невин – и, окуражена, се спускам в посоките на многоликия град, потъвам в пъстрите му, изкусителни пазари, опитвам се да го живея. Не става без пазарлък и локуми, но се получава с Невин до рамото ми, разхождам се край тържествуващата ярка синева на Босфора, пристъпвам като султанка по мраморите на Топ Капъ Сарай, умирам си за чаша студена бира, но смирено приемам порция чипс и леден айран от сервитьора – двойник на Къванч Татлъту. Сигурен ли е, че турчин – питам през смях – с тази руса коса и босфорово сини очи? „За Вас, бих бил всякакъв, Мадам – отвръща той. – Осъзнавате ли, че сте най-русата жена в Истанбул? Тук всички сме забъркани в такъв компот от гени, но всички сме хора, всички сме хора, нали?“
Всички сме хора – мисля затънала в седемчасовото задръстване на границата, поставила на коленете си кръгъл и пухкав бял хляб, толкова вкусен и толкова много, че бих могла да нахраня с него и душата си. „Невииин“ – провиква се загрижена майка и протяга ръка към залутано в колоната момиченце.
Къде бях? Зад спуснатите ми клепачи се смиват цветовете на Града, за който вече нямам име, а само знам, че някога е бил столица на Византия, а днес е най-мегаполисът на Турция. Бях при Невин. И за мен това е името на този град, в който можеш да проникнеш само лично. Само дотам, докъдето те отпрати най-горещият и най-точен удар на лишеното ти от назубрена история и човешки предразсъдъци сърце!
Здравка Владова-Момчева
Снимки: Фейсбук профил на авторката
