Лечебница за носталгия. Струва ми се, че българското училище в Амстердам (Първо българско училище „АБВ“ Амстердам, Холандия) е преди всичко това – и едва тогава онова важно място, на което доверих детето си, за да може не само да не забрави българския език, а да се научи да пише и чете на него.
Защото езикът е онова, което ме определя като българка – повече от всички други, често ненужни символи и ритуали. Езикът е онова, което изразява идентичността и културата, емоциите и да, носталгията ми. А тя е всепроникваща, тлееща, неустоима. Единственото, което можех да направя незабавно срещу нея, когато преди две седмици се преместихме в Холандия, е да потърся възможност да останем свързани с езика.
Първият учебен ден в АБВ, който тук няма нищо общо с унилото замъкване до училище, а е обещание за споделен свят, умни игри и весело знание, беше и още един урок. Че е възможно взаимното присъствие на хора, които може би в реалния външен свят никога не биха общували, поради своите социални и други различия. Да, дори нашият малък свят, далеч от България, е твърде шарен. Но децата ни са чисти дъсчици за дълго писане.
И някак под звука на „Пиленце любаво“ и онези детски гласчета, които ентусиазирано рецитират с чаровното си, едва доловимо акцентче, разминаванията стават невъзможни, а обичта и копнежът по дома вече нямат нищо общо с грозните домогвания на патриотарщината. Всичко това, благодарение на хора като Елица Йорданова и екипа й, отгледал един малък български оазис насред Амстердам.
.
Антония Апостолова
