С ОБИЧ И ПРЕКЛОНЕНИЕ!
НАЦИОНАЛНА ИНИЦИАТИВА–ЕКСПЕДИЦИЯ
„ПО ОБРАТНИЯ ПЪТ НА ДЕДИТЕ“
10-14 юли 2019 г.
ОБРАТНИЯТ ПЪТ
Пуста младост, мале, пуста младост.
Пуста младост, милай мале, не се стига.
Младост тече, мале, младост тече.
Младост тече, милай мале, като вода.
Старост дебне, мале, старост дебне.
Старост дебне, милай мале, като сянка.
Дай му сила, мале, дай му сила!
Да си найда дома, мале, път да найда!
Веке тръгва, мале, веке тръгва.
Дома тръгва, милай мале, пак у БОГА!
Ех, прозорлив е нашият народ български! Мъдър! Какви песни е изпял, как благо е редил думите. За всяко и щастие, и нещастие е намерил слова, изстискани от сърцето. А тази песен сякаш е изпята за тракийските бежанци. Я се вслушайте:
…Дай ми сила, мале, дай ми сила!
Да си найда дома, мале, път да найда!…
Ще помоля своите нови приятели от Ивайловград и Свирачи /и те внуци на бежанци/ да я запеят на два гласа – ще звучи невероятно, ще погали слуха ни тази извечна българска песен. Сякаш вече чувам Митко с мощния си бас и Милен Пехливанов с нежния тенор да подемат, а отсреща Нели и Любка да отпяват с лиричните си сопранови гласове.
За да помним какво е било. За да не забравяме миналото. За да ни е як коренът български. И да не отмъщаваме.
Било е отколе. Кервани, кервани, кервани… Но не от тези с камилите, натоварени с чуждоземни изкушения, сръчквани от бедуините, крачещи безмълвно през пустинята. Не! А кервани от волски коли, натоварени с плачещи деца, виещи жени и мъже, и старци със стискащи до болка зъби от гняв. Кервани от бежанци, с изпокъсани дрехи, наранени крака, изнурени лица и очи – пълни със ужас от преживяното. Очи – обръщащи се назад към родната, плодородната Тракия, търсещи познатите картини от майчино и татино място.
Това е, свърши се нашата. БОЖЕ, как ще се живее от тук насетне, без покрив над главите, без залък хляб, с невръстни дечица и празни гърла. Господи, ти си милостив, оставяме се в твоите ръце. Води ни към майчицата България.
А река Ергене удря водите си в каменния мост, бие яките му стени, бунтува се срещу неправдата.
Ех, минало, отминало, но незабравено!
Днес група тракийци, потомци на бежанците, запалили свещички рано сутринта в Одринските български светини „Свети Георги“ и „Св. св. Константин и Елена“, за упокой душите на мъртвите си деди, стоят притихнали до каменния мост край Узункьопрю. Река Ергене и сега е луда и непокорна, както някога, в ония страшни години, но не е отмила миналото. Нашепва ни за ония трагични дни. Тук е и Игнат със своето внуче Йордан. Там отсреща е родното Узункьопрю. Навели са смирено глави, вперили са погледи, а ушите им долавят дядовите завети: „Да оцелеете, да не се изгуби семката българска!“. Игнат, този двуметров як българин, стиснал за ръка внучето, знае, че водата помни и ще пренесе във времето думите му, затова шепнешком разказва как много от бежанците от Узункьопрю са оцелели, намерили са пристан пак край буйни извори в България. Слуша реката. Тя ще да запомни и пак ще разказва.
Надига глава Игнат и същите думи повтаря към небето, та да чуят покойните деди и да найдат успокоение, че българщината е жива. Отправя и молитва към загиналите, защото мнозина от бежанците намират смъртта си из тесните клисури на планините. Божичко, колко пеленачета бяха изоставени под бориките на завет, а майките над тях, с празни очи, попиваха за последно милите личица. Казват, че много от изоставените деца били спасени от местните, не устояли на сърцераздирателните вопли.
Казват още, че видиш ли днес в Булгаркьой или Ейлягюню руси хора със сини очи, във вените им май блика и българска кръвчица. Кой знае?
Неведоми са пътищата Божии…
И редят се картини…
Ето я Марина пред останките на Божия храм в родното Чопкьой….
Чувам прочувствените слова на Божана Богданова пред дуварите на родния дом в Булгаркьой. После – после тя ни води пред кладенеца, ням свидетел на страшните дни на 1913 година. Залък питка, за Бог да прости и упокои душите на избитите деди.
Виждам Елена Великова пред оцелялата каменна чешма в Янурен, да пали свещица и прелива с донесеното вино от България, а молитвата „Отче наш“ се възнася към небесата…
Звъни в ушите ми училищната камбана, пренесена от Одринската църква. Дърпа въженцето Николай от Айтос, ехти камбанката и разказва за новото чудо – как с Иван Станчов, 81-годишен, създател на Тракийския хор към Тракийското дружество в Ивайловград, са от един и същи корен, братовчеди далечни….
Настръхвам. Само песента за Капитан Петко войвода, изпята пред руините на дома му в Доганхисар, може да ни разплаче и ни разплаква….
И още, и още…
Мили приятели от великолепната експедиция! Чудо, преображение, невероятни преживявания и незаличими спомени за идното сътвори за нас г-жа Богданова Божана! Поклон от мое и Ваше име – да даде БОГ сили и здраве на тази тракийска българка, да дерзае за тази кауза, а всички ние да се радваме и да не забравяме, че трябва да пренасяме във времето Българщината!
Приятели, с обич Ви казвам – До нови, вълнуващи срещи!
Нека пазим Българщината!
Стоян Панчовски
