Далечната 1980-та…
Годината, в която за първи път прекрачих прага на родното училище.
Да, селско, може би не толкова шикозно, но голямо, изпълнено с детска глъч и по трите етажа, носещо името на Атонския монах – Паисий Хилендарски.
Дворът беше препълнен – деца, родители, баби и дядовци, стрини, вуйни и всякакви любопитни съселяни.
Събитие беше – от национален мащаб!
Строени на „блокове“ – по няколко паралелки.
Оживление като на парад – знамена, знаменосци със снежнобели ризи и ръкавици, които бяха изтренирали походка, стоеж и придвижване многократно, и бяха изпипали детайлите до най-малка подробност.
Събитието се откриваше точно в 9.00 часа.
Нямаше микрофони или поне аз не си спомням да е имало. Но знамето и знаменосците се съпровождаха с фанфари и барабани – реквизит на училищния кабинет по музика.
Деца, без да са имали достъп до музикален специалист кой знае от какво високо естество, че да ги научи да свирят, но въпреки това всичко беше уникално!
В мига, когато знаменният състав излезеше от входа, всички притаяваха дъх в чест на величието на образоваността, на училището като институция, към учителите, към Нейно Величество Просветата!
Ние, онова поколение, имахме морал, принципи, респект и устои, които за съжаление днес се изгубиха някъде по пътя към „демокрацията“…
И нямаше етнос, вяра или религия, които биха могли да променят тази чест!
Аз бях на крехките осем години – плаха, неориентирана, незнаеща, но имаща желание, люпитство и детски мечти…
Стоях на първия ред в строя, както винаги, все на първия ред.
Спомням си, че дойде един мъж, така съм го запомнила и до днес. Ухаеше на нещо непознато за мен…
Млад, строен и хубав. С осанка на сигурност…
Подавайки ръка и снижавайки ръст, колкото моя, рече:
– Здравей! Как се казваш? – и топлината на гласа му ме погали нежно…
А очите му се вляха в моите..
– Вехлиджан – отговорих някак плахо и несигурно.
– Значи ще ти викам Вели, Вели – Вехлиджан… – Така ме и наричаше до края, дори години, след като го видях пак, така си спомни за мен. – Аз съм твоят учител, ще бъдем заедно от днес в класната стая. Казвам се Георги Иванов Киров. Като първия български космонавт – Георги Иванов. Ти знаеш ли го? – продължи, усмихвайки се, той.
Не знаех кой е първият български космонавт, даже не знаех какво значи думата „космонавт“…
Кой беше, какъв? Какво правеше този космонавт – ореше ли, сееше, ли, жънеше ли?
Аз знаех само какво се правеше в ТКЗС-то. Нали бях селско дете…
Знаех полето, на което ходех с мама и баба, знаех тютюна, царевицата, животните в двора, селския бит.
Оттогава се мина много време, дати не помня, имена – също. Такава е моята природа.
Но запомних черната дъска.
А даже не знам защо я наричаха „черна“ (след като тя беше масленозелена), с начертаните червени тесни и широки редове по нея, по които впоследствие щяха да се редят като лястовички по жици разни „бастунчета“, „лулички“, „чертички“, и които щяха да се свържат в букви, както и широките квадратчета, чакащи цифрите, с които щях да смятам.
Запомних годината, написана горе в левия ъгъл, а тя винаги изплува в съзнанието ми – свежа, сякаш беше вчера – 1980-та; запомних и името – Георги Иванов Киров – моят първи учител!
Тогава не знаех, че един ден щях да бъда на неговото място – кой може да знае къде ще го заведе пътеката на живота?!
Днес бях там, откъдето съм тръгнала – в класната стая…
Много би ми се искало някой ден някой да си спомни за мен с добро, за годината 2019-та, написана на бялата дъска, горе в левия ъгъл…
Дали ще успея, не знам, защото времената са други – някак „различни“, жестоки, с по-малко достойнства, хората – също…
А аз залагам прекалено много надежди и нагазвам в „дълбоки води“, въпреки че не мога да плувам…
Ще се удавя или ще изплувам?
Повярвайте, не знам…
Но знам, че трябва да опитам…
А да, днес дъските в класната стая са бели, а не черни, както по моето време…
За разлика от душите ни…
Вехлиджан Ахмедова
16.09.2019 г.
