Кой стои зад името Пепен?
Лудост, любопитсво или призвание провокират автора?
Пепен казва за себе си, че има различни лудости, една от които е готвенето. Но няма да ти издаде тайните си рецепти, единствено гордо ще си признае колко тигани и тенджери е поразил за боклука, докато се учи от собствените си грешки, заради удоволствието от експеримента.
Първата рецепта – „пиян хляб” – не Ви съветвам да пробвате – намазва хляба с масло, залива го с ракия и го слага във фурната – досещате се какво е станало, дори и тавата не е оцеляла. Той е едва в първи клас, а баща му благородно му прощава изхабената ракия. Ще има още много опити като яйца с месо, където слага първо яйцата. Не знам дали не е заимствал темата от Салвадор Дали с яйцата. Нищо чудно, че майка му не мисли да го поощрява, изхвърляйки поредния тиган на боклука. Казва, че няма предпочитания в кулинарното изкуство. Обича разнообразието – и европейска и средиземноморска кухня.
Негов идол му става Жак Пепен – американец от френски произход, който води кулинарното предаване по един от телевизионните канали. От него си присвоява и кръщелното име Пепен, близко до неговото – Пепи, а иначе казано е Петър Давидков.
Пробвал е различни професии – застрахователен агент, гримьор, свири на китара и даже в метал група. Обожава книгите, особено „Братя Карамазови” на Достоевски, а няма вид на човек, който се взема толкова на сериозно, чете даже и в камиона, и се питам дали не кара камион, за да чете.
Обича да слуша Депеш Мод, Лед Цепелин, Майлс Дейвис и е доволен, че и синовете му слушат същата музика.
На около 34 години Петър започва да рисува, почти на същата възраст като Ван Гог. Това е другата му лудост, както се изразява сам, но по-силната, мисля.
Вглеждам се в картините му, на откриването в Център „Магура“ в Чикаго – третата по ред самостоятелна изложба, откакто рисува, и първата, откакто е в Америка от 2016 г. – и се опитвам да разбера какво се крие зад тази каскада от мощен колорит, без да познавам нито автора, нито творчеството му. Самото заглавие на изложбата подсказва какво трябва да видим – „Червено и Синьо”. Не ни е подвел художникът. Залата вибрира от контрастни цветове, които могат да разбудят и най-заспалите сетива. Темите са толкова неочаквано противоположни, че докато се любуваш на червения облак от пейзажа с къщи, заставаш пред настръхнали петли в победна схватка или се отнасяш по музиканта в зелено. Не липсват картини и с битови мотиви: „На Чешмата”, „Розова долина”.
Залата е пълна с хора, облечени елегантно, както подобава на такова парти; освен неговото семейство, има много приятели и почитатели, не само от български произход.
Забелязах, че някои от картините започнаха да напускат обичайното си място на стената, което подсказваше, че са намерили нови собственици. Да, картините наистина бързо се разпродаваха, което не ме учуди, защото темата с музиканти и цветната палитра предизвикваше сетивата и желание да ги притежаваш.
Правеше впечатление смелостта, с която художникът излага своето усещане за света, който го заобикаля и вълнува. По един недвусмислен и категоричен начин, който не търпи възражение, но без да е агресивен, а по-скоро по детски витален и предизвикателен.
Това разнообразие от жанрове и колорит засили любопитството ми и след няколко обиколки атакувах художника с въпроси:
– Почитател си на Генко Генков, с тези червени дървета? И като него ли си директен?
– Обожавам Генко, бих го копирал, ако можех, или по-точно не искам, за да не загубя себе си – отвърна Пепен. Генко е много чувствителна душа.
– Как започна да рисуваш?
– Доколкото си спомням, беше една цветна фотография на цигани във вестник и цветовете ме предизвикаха. Много ми хареса и продължих да рисувам като терапия; и вече не мога да спра, все нещо ме провокира. Като картината „На чешмата”, която нарисувах от черно-бяла снимка, защото ми харесаха силуетите, или „Бой с петли”, много популярно зрелище в нашия град.
– Как дойде в Чикаго?
– Моите родители са тук, сестра ми, братовчеди, даже целият ни клас от Дупница е тук. Винаги съм мечтал да дойда в Америка и през 2016-та това се случи. Жена ми и трите ми деца са също с мен. Големият ми син рисува страхотно и се занимава професионално с анимация в университета. Завършил е Художествената гимназия в София.
– Учил ли си изобразително изкуство? От кои художници се учиш?
– При мен са важни импресионистите, от там започва изкуството за мен – Сезан, Моне, Ван Гог, също Модиляни и Пикасо. Изчел съм всички поредици за импресионистите. Участвам в различни групи във Фейсбук, където контактувам с художници. Не искам да се уча на техники, за да съм си АЗ. Изкуството за мен е едно непрекъснато възхищение, като при децата, затова харесвам силни и контрастни цветове, разнообразни стилове; ако другите художници постигат нещо с таланта си, аз го постигам с 99% труд. Обичам Едвард Хупър, Анди Уорхъл, но и провокативния Баскиат, защото е като децата.
Когато пътувам и гледам пейзажите, ми напомнят на Хупър, запаметявам някои, за да ги нарисувам. Обичам да рисувам лица и женски тела, търся контраст в цветовете.
Сигурно това е причината Пепен да се чувства в Америка непрекъснато в приповдигнато настроение, да се радва на живота, като неговите петли-борци. Картината е нарисувана като на един дъх, а петлите сякаш казват – може да сме уморени, но не и победени.
Пепен сподели, че „Слънчогледите” са рисувани от натура, но други от темите са вдъхновени от черно-бяла снимка или просто са измислени.
Разказа, че има две книги, написани и издадени от Евгени Минчев, едната – за Емил Димитров, с нарисуван портрет от него, другата – с поезия от Евгени Минчев и негови илюстрации.
Колкото повече разговарях с художника, толкова повече намирах оправдание и логика в неговото многообразно, еклектично творчество. И оправдавах неговата теза, че не иска да учи в учебно заведение за изкуствата, за да не убият неговия първичен усет от неподправеното изживяване. Затова той намира общ език с художници като Росен Марковски и Кольо Карамфилов. Според Росен, когато се опитваме да рисуваме реалистично, ние правим само едно по-лошо копие на природата от нейния Създател, Имитация. Техниката може да се научи, но не и усета.
Пикасо също е казал, че когато излезем от Академията, трябва да забравим всичко, което сме научили там. Известният изкуствовед и преподавател в Арт Института В Чикаго, Джеймс Елкинс, в книгата си ”Защо изкуството не може да се учи” обяснява също този парадокс, че за краткото време в Академията ти не можеш да се научиш например на литография или маслена техника, защото технологичният процес изисква много време. Самото обучение е един много по-дълъг процес, който преминава през собствен опит и експерименти. Ренесансовите художници се обучават по десет-петнайсет години в ателиетата на големите майстори, докато добият умения да нарисуват ангелче в някоя от картините на учителите си.
Пепен е човекът, който мрази глупостта и величае интелекта, той е художникът, който ще рисува винаги, още щом се събуди, дори и да няма идея в главата, започва с боите, защото това го прави щастлив. Но също мечтае да отвори ресторант – и то с галерия, и с пиано бар – три в едно.
И ще прави още нови изложби, защото са стимул за нови, интересни запознанства.
Това, от което се страхува, е да не е скучен, обожава импровизациите, както децата – играта, затова обича американския художник Баскиат. А Баскиат казва: „Аз не мисля за изкуство, когато работя, аз се опитвам да мисля за живота.” И още: „Аз не слушам какво казват арт критиците. Аз не познавам някого, който има нужда от критика, за да намери какво е изкуство.”
Успех, Пепин, не слушай критиците.
.
Текст и снимки:
Кина Бъговска
