В България руският език се изучава като втори чужд език, а рускоговорящото малцинство вече е най-голямото в страната ни. От Кремъл бе пусната в употреба фразата „Русия граничи със себе си“. Повече по тази важна тема може да научите от следващия анализ.*
Рускоговорящото малцинство в България бързо се превръща във важен фактор, формиращ обществени нагласи, възприятия както вътре, така и извън страната, оказвайки влияние върху решенията на българското правителство. В едно фрагментирано общество, посветените малцинства са способни да определят темпото и посоката на вътрешната и външната политика на България.
B районите по Черноморското крайбрежие, броят на руските имигранти достигна пикови стойности, което води до рекордно висок 35-процентен дял от населението в някои населени места.
На растящата руската емиграция в ЕС се гледа със смесени чувства. Повечето правителства на ЕС промениха рязко отношението си и приоритетите към твърд и прагматичен подход, и промяна от „искаме Вашите пари“ (характерно за реакцията на Лондон на убийството на Литвиненко), към конфронтация и опозиция, след делото Скрипал и разкритията около Кеймбридж Аналитика. Лидерите на ЕС най-накрая започнаха да разбират, че заедно с руските инвестиции идват и руските агенти, руските тайни служби, криминални кръгове и корупцията, която е най-важната експортна стока.
Осъждането на агентите на ГРУ в процеса по неуспешния опит за преврат в Черна гора през 2016 г. хвърли нова светлина върху начина на действие и ролята, която местната руска диаспора и мрежи на влияние могат да играят в политиката на Кремъл. Скоро след като Черна гора стана независима държава, Русия започна фокусирана политика за икономическо завладяване, чрез бизнес-туризъм, инвестиции и имиграцията, в опит да осуети стремежа на Подгорица към членство в ЕС и НАТО. Олег Дерипаска изсипа милиарди долари в придобиването на основния индустриален актив на страната – крупния алуминиев завод. Броят на руските туристи достигна най-високите си нива, скочиха покупките на имоти и исканията за постоянно и временно местожителство в страна с едва 600 000 граждани.
След опита за преврат, обаче, местните власти не само обвиниха Руската федерация за неуспелия пуч, но промениха и отношението на местното население към рускоговорящите хора.
Не е случайност, че историята с преврата в Черна гора не бе коментирана от властите в България, нито направи големи заглавия в проправитeлствените медии. Така беше и при българския аналог на Скрипал – делото с отравянето на Гебрев, което бе посрещнато хладно от българския главен прокурор.
Етническите рускоговорящи и руски граждани, които се превърнаха в най-голямото етническо малцинство – съпоставимо с това на етническите турци. Това стана възможно благодарение на емиграцията на повече от 2 милиона български граждани, което подкопа традиционните местни малцинства. В допълнение голям брой български турци не подновиха българските си паспорти.
Колко голямо е имигрантското рускоезично малцинство?
От официални източници, сред които министър Ангелкова и изявления от руското посолство, цифрата, която се движеше различно, е надхвърлила 400 000 руски граждани. Странно е съвпадението, че руското посолство, както и министър Ангелкова предполагат, че рускоговорящите са руски граждани. Цифрата в доклад към правителството е още по-голяма – около 500 000 души, което де факто прави рускоговорящите най-голямото малцинство в България.
Безспорната тревога е, че правителството укрива критична информация от обществеността. Последствията от подобен непознат мащаб на руската имиграция у нас могат да бъдат значителни и далеч от еднозначно положителни. Разбирането за движещите сили и последиците от неконтролирана имиграционна вълна от Русия е от решаващо значение за избягване на риска и превръщането му във възможност. Изкуственото държане на темата под радара на обществено внимание и контрол, което оставя впечатление за мълчаливо съдействие на този процес на правителствени служители и партньори от управляващата коалиция, само по себе си е заплаха за националната сигурност на България.
Официалните данни за имиграционните потоци са оскъдни – Националният статистически институт предоставя обобщени данни, които не са специфични за източник на имиграция – от ЕС, извън ЕС и от български произход. Но това не е трудно за разгадаване, да се види че най-значителна е имиграция от страни извън ЕС, включително от Русия. Броят на имигрантите от страни извън ЕС варира през годините – от малко над 5 000 през 2012 г. до 12 200 през 2013 г., след това 15 600 през 2014 г., 13 000+ през 2015 г., 10 000+ през 2016 г., почти 12 000 през 2017 г. и 12 300 през миналата година. Дори да се предположи, обаче, че всички имигранти извън ЕС са рускоговорящи, пак не могат да обяснят цифрата от половин милион души.
Какво се крие зад тези цифри? Постоянно, временно пребиваващи или рускоговорящи с удължен престой на почивка?
Оглушителното мълчание на българските власти може да бъде съзнателно – мотивирано от съображения за „националната етническа сигурност“ – грижа за етническото, расовото, политическото и религиозното равновесие, но също така и в резултат на пленяването на управляващия елит в България от чужди интереси. Но тези процеси променят драстично демографската структура на България, като позволяват на Кремъл да контролира всяко българско правителство оттук нататък.
Използването на имиграцията като инструмент на руската външна политика се оказва значима и дългосрочна стратегия, която бързо се издига нагоре по стълбата на приоритети на Кремъл.
Според данни, публикувани от посолството на Руската федерация в София, по време на последните избори в Русия почти 90% от всички гласове в дипломатическото представителство в България отиват при Владимир Путин.
Ho лесните изводи – да се гледа на всеки руски имигрант като продължение на властта на Путин е едновременно параноично, преждевременно и в крайна сметка – некоректно. Процесът се нуждае от сериозно проучване и задълбочен анализ. Именно поради многообразния му и многопластов характер, процесът на русификация трябва да бъде оценен по най-обективен и безпристрастен начин.
По-голямата част от новата руска имиграция от времето на Путин са пенсионери или възрастни хора. Бежанци от руската действителност, които търсят по-евтин и по-сигурен живот със своите семейства в държава-членка на ЕС. Класическият случай е семейство с един от работещите родители, който редовно пътува до и от Москва през почивните дни до Варна и Бургас, а останалият родител /баби и дядовци/ остават с децата.
Има и примери за релокация на руски фирми и техните служители, заедно със семействата им. Пенсионерите са мнозинството, бягайки от срива на жизнения стандарт, лошия климат, лошата храна и скъпия живот в Русия.
Критичната линия в оценката на риска е да се разбере степента на уважение и съответствие на тези имигранти с основните ценности на българите, включително нашите евроатлантически избори. След това идва още по-трудната задача да се оцени склонността и способността на новата руска имиграция към конструктивна, а не деструктивна интеграция.
За страните със силни институции и традиции в имиграционната политика капсулирането на руските имигрантски общности, макар и проблем, не е нито изненада, нито непреодолимо предизвикателство. Те са достатъчно независими и достатъчно ресурсни, за да могат да абсорбират имиграцията, която се е доказала като проблемна откъм интеграция.
За България, чиито тайни служби и институции са до голяма степен пленени и имат нулев опит в управлението и контрола върху имиграционни потоци, такова устойчиво високо ниво на входяща имиграция от североизток е изключително предизвикателство. Когато тези имигранти имат доказано присъствие и се утвърждават чрез затворени квартали, затворени жилищни курорти и ваканционни комплекси, вероятността да получим най-лошия вариант на руски имигрантски микс е висока. Това може да се окаже изключително рисковано и разрушително както за вътрешните демографски, така и за политическите, етническите и социалните баланси.
България би могла да стане много по-уязвима за агресията на Кремъл.
––––––––––––––––––
* Бел. ред.: Със съкращения. Първата публикация на този анализ, под заглавие «Тихата русификация на България», е в „Bulgaria Analityca“. Автор: Ил. Василев
