Влизам в селската кръчма. Неколцина пияници седят в септемврийската жега, жулят разреден и ароматизиран спирт с лъскав етикет, и замезват със салам, дето едно време му викахме „кучешка радост“.
Кучешка радост, ама сега и кучетата не го ядат. Хвърлям парченце на моя Зоро, а той, помирише, помирише, пък после се изпикае отгоре му. Още не знае да си вдига крака, защото е пале, но кое е месо и кое не е, разпознава перфектно. Ей, тези всичките служби, дето лапат на поразия… Да сложа моя Захари ще им върши работата перфектно, а те… Не знаят кое е месо, кое, не е, ама свинете на хората трепят.
Гледам, в един ъгъл седи чичо. Поздравявам и после присядам до него.
– Чичо, една биричка? – питам го.
Той отначало ме гледа дълго, сякаш се опитва да се сети кой съм. После, навярно познал ме, отвръща:
– Като си рекъл… Защо не?
– Каква искаш?
– Все лайна, моето момче. Да не мислиш, че е бира.
– Да ти извикам нещо друго?
– Че то, другото… Няма ли да е лайно?
– Ми, лайно ще е.
– Тогава какво значение има, какво лайно ще ми извикаш?
– Тогава да не ти викам нищо, чичо?
– Е, как така няма да ми викаш? Къде без лайна в този живот?
Идва кръчмарят.
– А, докторе, здравей – усмихва ми се. – Добре дошъл. Какво ще желаеш?
– Дай две лайна.
Без да казва нищо, се връща до тезгяха, отваря две бири и ни ги носи. Значи, добре знае какво продава, ама продава. Няма чаши, няма маши… Който иска чаши, да ходи на ресторант! Тук, в селската кръчма, има само лайна, ама всички са доволни. Какви са тия чаши, маши? А бе, гевезълъци.
Пуснат е телевизорът. Дават за някакви…
– Виждаш ли ги тия лайна? – пита чичо, след като надига бутилката.
– Да…
Повече не казва нищо.
– Ми, пак лайна… – мърмори, след като се смени кадърът. – Накъдето и да погледнеш, все…
– Ми, ти какво правиш, чичо? – питам след настанилата се тишина.
– Ми, ей на… Чакам повиквателна сред лайната… – отвръща той. – Ей на, гледай… Баш лайното…
– Ми, що не се махнеш? – засичам го.
– Да се махна, моето момче, ама…
– Какво?
– Да има свестен ходжа, а то все…
– Какво?
– Как да тръгнеш след такъв? Нали го гледам…
– Ще ти доведа от Истанбул. Там е пълно с истински ходжи. Ти само си направи добрината.
– А бе, все… – отвръща нашият и надига чашата.
Тръгвам да се прибирам, а навсякъде виждам все…
Хасан Ефраимов
