На четвърти май тази година ни напусна политическият емигрант, радетел за свободата на България, писателят и журналистът ТОНЧО КАРАБУЛКОВ.
Той е роден ден е през далечната 1927 г. в село (днес град) Българово, Бургаска област, в средно земеделско семейство. Учи в Търговската гимназия в Бургас. Участва в опозиционната дейност на Земеделската младежка организация. През 1946 г., в последния клас, е изключен – “по политически причини”, но все пак с право да се запише в друга гимназия. След няколко опита, единствено Търговската гимназия в тогавашния Михайловград (днес Монтана) го приема, там завършва учебната година. Арестуван е в края на календарната година. Заболява от туберкулоза. Кратък престой в санаториума в Лъджене, първа операция.
В началото на 1949 г. преминава нелегално в Турция, където се свързва с българската политическа емиграция. Включва се в дейността на Българския национален комитет „Свободна и Независима България“, председателстван от д-р Г. М. Димитров. През септември 1949 г. е прехвърлен заедно с повече от двеста български политически емигранти в Италия. Престоява няколко месеца в емигрантски лагери. Отказва предложенията да емигрира в Америка или Австралия; иска да остане в Европа, по-близо до народа и страната си. Прави несполучливи опити да мине нелегално във Франция. Връщат го в Италия, кратък престой в затвора в Торино. Освободен, отново е в лагера. С приятели от лагера опитва отново да мине нелегално във Франция. През юни успява.
От 1950 г. живее във Франция – с кратко прекъсване, когато се връща в България и е назначен за директор на в. ”Земеделско знаме“ (1991-1992 г.).
Пише още като ученик. Публикува най-напред в Ученическия албум на Търговската гимназия в Бургас. От 1949 г. сътрудничи на изданията на Българския Национален комитет (БНК):
Вестник „Свободна и Независима България“ излиза от 1949 г. в САЩ. Редактор д-р Г. М. Димитров; Сп. „Освобождение“ излиза от 1949 г. в Париж. Редактор Васил Юруков. От 1957 г. Тончо Карабулков е член на Редакционния комитет на същото списание. Главен редактор на в. „Младежка борба“, орган на Младежката секция на БНК, който излиза в Париж от 1956 г. до 1961 г. Член на Редакционния комитет на сп. “Бъдеще” (1973-1991 г.).Член е на ръководството на Българското Освободително движение.
През годините 1950-1957 престоява на няколко пъти в санаториуми във Франция. Нови операции. От 1952 г. е външен сътрудник в Българската секция на Френското радио. Редактира поредицата книги, издадени от библиотека „Народна борба“, както и тези на Българското Освободително движение. Сътрудничи на френски език в други издания (български и чуждестранни).
Издал е следните книги:
– Камбаните бият – стихотворения, Париж, 1953 г.
– Черни години – стихотворения, Париж, 1955 г.
– Съвременен герой, Фантастичната стена – новели, Париж, 1957 г.
– La conscience d’Emanouïl. Roman. Flammarion, Paris, 1957. (Съвестта на Емануил. Роман за пробуждащата се съвест на един комунистически апаратчик)
– Под знака на социалистическия реализъм – беседи, изнесени пред българската емиграция, Париж 1958 г.
– Баща и син, роман, Париж, 1959.
– Майка – роман. Отпечатан в сп. „Освобождение“, Париж, 1960-1961 г.
– Cammarade secrétaire général. Roman. Paris 1987, édit. Le monde de demain. (Другарю Генерален секретар. Роман. Действието се развива в измислената „социалистическа“ република Балкания, която много прилича на България.)
– Песни за Никола Петков. Стихотворения. Изд. ”Светът утре“, София-Париж, 1997.
– Аз няма да бъда жив, но България ще бъде свободна. Пиеса. Последните часове на Никола Петков в затвора. Изд. „Светът утре“, София-Париж, 1997 г.
– Сто години от аферата Драйфус. Изд. ”Светът утре“, София-Париж, 1998 г.
– За да не изчезне нашият свят с нас. Спомени на един политически емигрант. Изд. “Светът утре”, София-Париж, 1999 г.
– Païssi le Bulgare. Roman. éditions l’Harmattan, Paris, 1999. (Паисий Български. Роман за живота на Паисий Хилендарски).
– Mon dossier de traïtre à la Patrie (Моето досие на „изменник на Родината“).
– От Черно море до Париж. Записки на един изгнаник. Изд. “Светът утре”, София-Париж, 2000 г.
През цялото време е във връзка с политически емигранти от другите соцстрани. Дълги години е подпредседател на Съюза на свободните журналисти. През 1990 г. възстановява, заедно с Юлия Кръстева и други българи във Франция, Френско-българския институт, на който е секретар. Издава от името на Института списание на френски език, Revue Périodique (“Периодично списание”). Участва в конференции на българската емиграция, на Събранието на поробените европейски народи, на Европейското движение.
Бил е във връзка с “Амнести интърнешънъл” и Френската лига за правата на човека. След 1989 г. установява първите контакти със зараждащата се опозиция в България и нейните ръководители: д-р Тренчев, д-р Желю Желев, д-р Петър Берон, Петко Симеонов, Милан Дренчев и др.
Макар и от Париж, продължава да бъде в течение на политическите събития и на обществения развой в страната. Сътрудничи на редица медии.
През 2005 г. Тончо Карабулков посещава България, съпровожда го испанецът Еузебио Серано, съпруг на едната от дъщерите му. Той записва и заснема всички срещи и разговори, които стават основа по-късно на документалния филм „Справка“.
Запазил съм голяма част от интервютата ми с Тончо Карабулков. Един от разговорите ми с него отпреди осем години, част от който съм публикувал в книгата «Поглед отвън», изцяло се отнася и за сегашното положение в България. Предлагам го със съкращения на читателите на Еврочикаго.
„– Наближават отново избори. Оттук нататък какво предстои?
– Отново големи обещания за нови, още по-големи успехи. И отново вероятно нищо няма да излезе.
Защото при нас всичко е временно – от днес за утре. Години наред спим, а когато се събудим – бре, то се съмнало вече! Давай сега на юруш! Ще счупим няколко прозореца, ще напсуваме един-двама полицаи, ще ни ударят може би един-два шамара. И ще се върнем в къщи с новата си биография на герои от Двадесет и първия век.
И така – до следващите избори. До следващото търсене на спасители и роптаене срещу външните сили.
Оправяха ни русите векове наред, оправяха ни германците, чакахме да ни оправят и американците. Добре, че американците не дойдоха – за тяхно и за наше добро. Сега чакаме Европа – бре, защо Европа не сложи ред в тая калпава страна?! А щом пък Европа не иска да сложи ред при нас, ние също не искаме Европа. Все другите са ни виновни. Наш Ганю е винаги чист герой.
И все искаме другите да ни дадат. А ние какво сме готови да дадем? Къде се крият нашите кусури, дявол да го вземе?
Не сме по-мързеливи от другите, нито крадем по-малко от тях. Ясно ни е също, че няма идеални хора, както няма идеални режими. Но защо някои у нас продължават да се вайкат, че, видите ли, – такава ни е била съдбата!
Няма предопределение, няма съдба. Съдбата е такава, каквато човек сам си я създаде. Но като че ли нашата съдба ни е научила и да се опитваме да шмекеруваме. На дребно. Да прецакваме другите. Нашата съдба ни е научила и да се избиваме един друг. При всяка смяна на режима, когато едните слязат от власт и другите се качат на тяхното място. Тогава щедрите обещания бързо се забравят. И понеже политикът знае, че неговото място във властта е временно, той бърза, бърза да се налапа. Дотолкова, че понякога се задавя.
А българите можеха да имат днес по-спокоен и малко по-осигурен живот. Кой се е надявал, че след падането на комунистическия режим, затънал в собствените си престъпления и корупция, България ще преживее времето на цяло едно поколение в нова корупция и престъпност? Време, в което властта ще гангреняса още от главата и водачите на престъпните групировки ще се избиват по улиците, пред очите на целия свят. А бедният и гладен българин, забравил лагерите и затворите, ще обръща с носталгия поглед назад и ще бленува незнайно за какво.
Българските управници след 1990 г. носят историческа вина за днешното трагично положение в страната. Какво се получи? Основно загниване на цялата система – политическа, съдебна, полиция, висши институции. Корупция от горе до долу. Живот ден за ден. И отвратени от съществуващата действителност и от мизерията, младите избягаха от страната. Отидоха да слугуват на другите, в други страни. С надеждата, че там ще изкарат някой лев повече.
– Значи всичко е безнадеждно загубено?
– Не е. България не трябва да загине. Историята е пълна с мъртви народи. България трябва да живее. И може да живее. Но само ако българите си дадат сметка, че не трябва да изпускат и последния влак.
И не с дребно шмекеруване, не със заставане зад гърба на другия. А като излязат смело и гласуват на следващите избори. Без да се оправдават, че било без полза. Има полза!
Режимът при демокрацията зависи от всеки избирател. Българите имат днес това право. Те трябва да го упражнят. И да изберат онези, които считат за най-достойни и най-годни да редят държавните съдбини през следващите години.
И не с бялата бюлетина пред урните. Не пренебрегвайте това свещено право, за което толкова милиони жертви са дадени през вековете. Иначе ставаме съюзници и покровители на престъпниците, които критикуваме. И още по-страшно: отваряме пътя на бъдещи диктатори!
И ако и този път се покажем нехайни, тогава вече нямаме никакво право да се сърдим на другите. А само на себе си.“
Николай Тома
Париж, октомври 2019
