Разказ от Людмила Андровска
Баба Ката успешно бе прогонила две снахи. Беше родила сина си, за да я гледа, а тия двете се намърдаха наготово, една след друга. Едва завършил университета, и първата наду корема и му надяна хомота. След четири-пет месеца са роди внучката й. И докато Иво черпеше за щерката, баба Ката съскаше: „Хм, момиче…“. После се сети, че това си има предимство – щом не е момче, наследник, снахата беше уязвима… Така смятаха в нейното село.
Баба Ката беше от Горно Усойно. Усойно, защото се намираше в ниско, сенчесто място, оградено от храсталаци, в които се виеха усойници. В горещо време змиите изпълзяваха и търсеха храна дори в дворовете. Хората не се страхуваха от тях, само внимаваха да не ги настъпват. Селяните бяха нарекли селото Горно, макар да се намираше в ниското, а горната махала кръстиха Долно. И като всички проклети хора, бяха изключително устойчиви и дълголетни.
Снахата беше софиянка. Истинска – и бабите, и дядовците й бяха софиянци… Не като баба Ката – за да стане софиянка, трябваше да работи в строителството години наред, да живее по общежития… Не можа да се омъжи за софиянец, та да вземе жителство. Беше дребна, много дребна, очичките й бяха малки и раздалечени, а устните – тънки и хлътнали. И се събра с единствения, който я канеше да излизат. Христо също бе от село, зидаро-мазач, и живееше в съседна стая в общежитието. След два месеца ходене на кино и на сладкарница Ката, която се казваше Катерина, му заяви, че ако иска да продължат, трябва да се оженят. И Христо кимна примирено. След година Ката роди момченце и с бебето в ръце се разшета по всякакви институции. След месеци тичане, молби, висене пред кабинети, хленчене и сълзи, празнуваха първата годинка на Ивчо в просторна панелка с две отделни спални, голям хол и малка кухничка с балконче, което по-късно остъклиха. Тогава Ката остави мъжа си в едната стая, а тя в другата спеше заедно с момчето. „Това е синът ти, наследникът ти, трябва да го пазя да не се задуши в съня си… знаеш ли колко често се случва при бебетата…“ – обясняваше тя.
Когато Иво доведе бъдещата си жена и обяви, че чакат бебе, Ката настръхна. Христо каза, че след сватбата те ще се върнат на село и ще оставят апартамента на младите. Бяха пенсионери и според него нямаха работа повече в София, а селските им къщи пустееха празни.
– Ти заминавай, където щеш, аз от дома си не мърдам! – заяви през зъби Ката.
И все пак, за първи път в живота им, Христо успя да се наложи. Тогава се разбра, че няма къде другаде да отидат, освен в нейното село. Той тайно от нея бе дарил своята част от бащиния дом на сестра си вдовица.
На сватбата на Иво тя плака неутешимо, като че го оплакваше. Намери подходящ момент, когато останаха насаме със снахата, и й просъска:
– С Ивчо никога не сме се делили… Ние сме едно цяло…
Малката Кати беше вече на годинка, когато Иво доведе за първи път семейството си в Горно Усойно. Още докато слизаха от колата, жена му видя как една змия бързо се шмугна в близкия храсталак. Изпищя и се качи обратно в колата. Заминаха си веднага, а на другия ден Иво донесе няколко таралежа. След месец нямаше и помен от змиите, но пък навсякъде започнаха да се появяват мишки. Иво реши и този проблем с пет котки – три женски и два котарака. Мишките постепенно изчезнаха, а трите котки родиха по няколко котенца.
Баба Ката ненавиждаше животни, които не даваха мляко, вълна или месо. Тя по цял ден гонеше котките и ги замеряше с каквото й попадне. И караше Иво при всяко идване да й носи отрова за мишки.
Малките котенца измряха бързо, котараците изчезнаха, останаха само трите котки, които бягаха далече от баба Ката и не ядяха нищо, дадено от нея. А тя заяви, че не издържа вече на село и накара Иво да я прибере в София. Остана до средата на следващото лято, когато синът й настоя да я закара обратно в Горно Усойно. Усещаше, че бракът му виси на косъм, който ще се скъса всеки миг, ако майка му остане още малко при тях. Само след седмица тя се върна, а жена му си събра багажа, взе детето и отиде при родителите си.
– Всички са кучки, момчето ми – радостно пърхаше баба Ката около сина си. – Ще видиш колко добре ще ни е да сме си двамата…
Не мина много време и Иво се появи с изрусена до бяло девойка. Баба Ката изтръпна, интуицията й подсказа този път да пипа внимателно. Тя разтегна тънките си хлътнали устни в широка усмивка и тръгна към момичето с протегнати ръце.
– Дъще моя – прегърна я и сълзи на щастие потекоха по широкото й лице.
– Благодаря ти, майко – прошепна девойчето и се притисна към нея.
Иво ги наблюдаваше отстрани и се успокояваше, че този път всичко ще е наред.
Ицето се роди след по-малко от година.
– Ето, това е твоят наследник – каза русокоската, когато се прибраха от родилния дом. – Той е продължителят на фамилията ти…
И тя уморено се отпусна на дивана, като му подаде ревящото вързопче. Той го подържа предпазливо и накрая го сложи в ръцете на майка си.
– Трябва да се преповие… – промърмори сънливо родилката. И нареди бебето да спи при баба си, за да се възстанови тя самата след раждането.
Иво трябваше да се настани на дивана в хола. Баба Ката сменяше памперсите, къпеше детето и го даваше на майка му само да го накърми. Перхидролката се отпускаше уморено на леглото, а свекървата взимаше бебето на ръце и мърмореше, че отдавна е отгледала своя син и не й е работа да се грижи за други деца.
Една вечер Иво се прибра от работа и се стъписа. Синът му ревеше с все сила в хола, а наоколо не се мяркаше никой. Взе детенцето и се опита да го успокои. Запъти се към двете спални. Първо отвори вратата на жена си. Тя спеше и той тихо притвори. Майка му също похъркваше в стаята си, обърнала гръб. На другия ден я закара на село. Преди да тръгнат тя бе успяла да пошушне на снахата:
– Скоро ще си дойда…
Когато се върна, жена му беше стегнала багажа си, заедно с нещата на бебето. Иво не каза нищо, натовари всичко в колата и я закара в нейното село.
Дните преминаха в седмици, седмиците – в месеци, а месеците в година… Всяка събота Иво отиваше в Горно Усойно, качваше в багажника тенекии със сирене, пити кашкавал и пресни яйца, и заминаваше при сина си. Дядо Христо бе купил две крави и няколко кокошки. Правеше сирене и кашкавал, квасеше мляко и ги пазеше за внуците. Баба Ката му помагаше и мърмореше, че селската работа не е за нея. Риташе и гонеше котките, пъдеше съседските котараци, тровеше малките котенца и не спираше да се оплаква от съдбата си.
Когато Ицето навърши осем годинки, Иво беше на четирийсет. Баба Ката през зимата беше при него, той я водеше на санаториум, разхождаше я из България, няколко пъти я заведе да види внука си. За такъв живот бе мечтала тя. И през ум не й минаваше, че той отново ще има жена. За какво му е, вече има деца, има наследник…
Тогава се появи Дария.
Баба Ката дълго я оглежда, разпитва я, но не разбра нищо. Жената беше друг вид, такива не бе срещала, не знаеше как да разговаря с нея. Затова вирна глава, изгледа я високомерно и излезе, като промърмори презрително под носа си: „Хм, интелектуалка!“. Иво въздъхна и накара майка си да замине на село.
– Искаш да ме махнеш, за да се нанесе оная… – просъска тя.
– Дария има голям апартамент в центъра, майко – отвърна Иво.
– И откъде пари? – запита баба Ката, след като се опомни от изненадата.
– Реституирали са им голяма кооперация – обясни той. – Прадядо й е бил царски министър, много богат…
Баба Ката замълча, само след време промърмори злобно: „И името й префърцунено…“.
Дядо Христо западаше. Иво отказваше на майка си да я взима в София без него. Молеше баща си да ги прибере и двамата, да продадат кравите, но старецът не искаше и да чуе. Баба Ката се разплакваше: „Никой не ме обича… Защо Господ ме захвърли обратно на село, ох, ако не беше Христо, веднага щях да се върна в София…“
Иво идваше всяка събота и неделя заедно с Дария, а през ваканциите взимаше и децата. Страхуваше се от змиите и ги беше предупредил да внимават и да се оглеждат. Таралежите бяха изчезнали, веднъж бе намерил подпухналото телце на един, а дядо Христо му каза, че изглежда е умрял от отрова… Нямаше ги и котките.
Един ден Дария гледаше как дядо Христо се мъчи да събере изпражненията от кравата, отиде и взе лопатата от ръцете му.
– Недей, чедо, ти си гражданка, не е за теб селският труд… – рече й старецът, но уморено се запъти към къщата. Той харесваше бъдещата снаха.
– Нищо няма да й стане – подвикна баба Ката и добави тихо, като се приближи: – Лайнарка такава! – и се врътна доволно.
Катето, вече тинейджърка, идваше да помогне на Дария и я чу.
– Знаеш ли майка ми как я нарича? – кимна към баба си. – Свекурвата…
Двете се разсмяха силно. Баба Ката спря до вратата, обърна се и ги изгледа с недоумение. После сви тънките си устни и влезе вътре.
Дария и Катето сложиха отвън масата за обяд и Ицето – около десетгодишен дебеланко – побърза да се настани на централното място – нали беше наследникът. Иво се върна от близкото градче и донесе хляб и зеленчуци за салата. Подаде на майка си няколко пакетчета.
– Ето отровата, майко. Но не разбирам, никъде не се виждат мишки…
– Не се виждат, щото ги тровя – сопна се баба Ката и се обърна към Дария: – А ти защо не ядеш, не ти ли харесва пилешката ми яхния?
– Не ям хвъркати – рече Дария. – Извинявай, че ще попитам, но как е цялото ти име? Не знам как да те наричам…
– Катерина – отвърна баба Ката.
– О, като Катерина Медичи… Може ли да ти викам Катерина?
Баба Ката я погледна подозрително.
– Коя е тая… Ме… Меди…
– Френска кралица. От най-големия италиански род – на Медичите.
– Може да ми викаш така – кимна доволно баба Ката.
„И е тровела враговете си…“ – добави на ум Дария и се сепна – за какво всъщност старицата непрекъснато искаше отрова за мишки…? И когато си тръгнаха с Иво, в колата го попита:
– Не ти ли е хрумвало, че майка ти може да трови котенцата? – не продължи, защото я тревожеше и дядо Христо – по време на обяда не хапна почти нищо, коремът го болеше и Иво му помогна да си легне. – Как е баща ти? – попита.
– Докато му обличах пижамата, видях, че където го пипна, остават морави следи… Като че ли се разпада…
След седмица старецът почина.
На другия ден след погребението баба Ката сготви пиле. Иво влезе в кухнята и я завари да пържи и кюфтета. Посегна към едно, но майка му го спря:
– Те са за Дарето, тя нали не обича хвъркати…
– Благодаря, майко! – възкликна изненадан Иво и я целуна по бузата. – После да си стегнеш багажа, че утре си тръгваме за София.
– Оооох – въздъхна баба Ката и избърса една сълзичка. – То и това не е работа, Ивче, ти нали сега живееш при Дарето, а аз ще си седя самичка… Но не ме мислѝ, ще се оправя…
Тя изключи печката, захлупи тенджерката с готовите кюфтета и излезе. Иво не издържа, повдигна капака и взе едно. Излапа го, хареса му и посегна за второ. „Дари и без това яде малко…“ – помисли и грабна трето.
Дария метеше двора, когато Иво излезе с пребеляло лице, сложил ръка на корема си и превит на две. Тя се втурна към него и го подхвана, за да не падне на земята. Веднага се обади на 112.
Докато линейката ги откарваше към болницата в близкия град, баба Ката седна на пейката да чака полицията. Изглеждаше мъничка и безпомощна… След малко сълзите потекоха по лицето й. Тя плачеше и си представяше как разказва на полицаите за лошата снаха, сипала отрова в храната. Да, снахата иска да я отрови, за да не дели Ивчо с нея – неговата майка.
Очите й се премрежиха и тя не забеляза усойницата, която пълзеше към крака й…
––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
Toзи хубав разказ само добра снаха може да го измисли 🙂