Разказ от Маруся Николова
Настроението на бъбривеца Костас бе значително по-добро от вчера, когато по погрешка навлезе в чужда маслинова гора и окастри десетина дръвчетата. Очакваше заплащане от собственика-съсед, но не го получи. Ала сърденето му премина бързо, защото той го покани на обяд, а след това предложи да приседнат на сянка под маслиновите дръвчета в двора му.
Костас не спираше да бъбри, както винаги, но изнасяше проверена информация за всичко, което ставаше в населените места Мараполи и Гаргаляни. Кой какъв беше и откъде произхожда. Самият той имаше здрав български корен. Предците му се бяха преселили в земите без зими след войните, когато недоимъкът и гладът в родината станали непоносими. Но само три от българските семейства били приканени в маслиновите масиви, за да берат ценния плод – заради мъжете здравеняци. С тях работели жените и децата им. Тяхната надница била далеч по-ниска, защото трудно крепели щайгите, а от височината на дърветата им се завивал свят. Заробването било пълно. Нямало как да се върнат, нито с какво. Отдали живота си на грижата за маслините. И така поколения наред.
С Яни, заможния грък, бяха приятели от деца. В училището всяка обида към малкия Яни бе заплащана от Бъбривеца, както го наричаха всички. Той бдеше над него и дори не позволяваше да носи тежката си чанта. Когато Яни се влюби в Зое, нежно русо създание с големи тъмни очи, Бъбривеца се обезпокои. Тя бе твърде различна от закръглените гъркини, под чиито стъпки пясъкът хрущеше, а тревата заспиваше. Твърде много съперници имаше приятелят му. Зое рисуваше, пишеше стихове и танцуваше като нимфа на брега. Едва му я опази и бе горд с намесата си, защото на два пъти размаха юмруци. Но гъркът така и не го попита защо е толкова самоотвержен. Приемаше го за даденост. Но всяко напускане на селището от Костас му се отразяваше зле. Жените им бяха поразени от факта, че двамата се разбират с поглед и усещат състоянията си. Повдигаха рамене в недоумение и раздразнено коментираха, че това приятелство излиза извън рамките на нормалното. Но, въпреки това, с интерес наблюдаваха радостните им изблици след раздяла. Унилите до преди миг стъпки се ускоряваха и се превръщаха в скок един към друг. Срещите се ознаменуваха с узо, под сянката на сребристите листа на дърветата на Минерва, божествен дар от Юпитър. И още с първата глътка, нещата се наместваха и ставаха такива, каквито трябваше да бъдат – небето синееше с копринена мекота, а кристално чистите води на морето блестяха, позлатени от слънцето, и се къдреха по пясъка. Лимоните ухаеха и изобилието им заплашваше да прекърши клоните. Армията от котки дремеха под тях в очакване на рибарите, за да получат своя дял – най-дребните рибки. Тръстиките калами, високи по 4-5 метра, игриво шумяха под пръстите на нестихващия вятър и напомняха за детството. Това караше приятелите да мечтаят. Животът им се оцветяваше и ставаше вълнуващо мил и привлекателен. Такъв, че не ти се искаше да свършва.
Разказвано им беше, че под маслиновите сенки си е почивал цар Давид и е свирел на лютня. Те вярваха в това и се съсредоточаваха, за да чуят музиката. За тях маслините бяха препитание – лек, храна, благосъстояние. Живееха и градяха света около себе си благодарение на плода, който боготворяха. Около горите имаше пътеки, които ги отвеждаха към красивите кътчета на плажа. Гмуркаха се в солените води и плуваха успоредно с рибите. А когато тъмнината на нощта забулеше море и дървета, те се прибираха у дома. Отпускаха отмалели тела в леглата и, с втренчен през прозорците поглед, наблюдаваха как звездите се роят и трепкат в муден танц. Съзерцаваха тъмносинята небесна лента, докато не ги унесеше дълбок и блажен сън.
Но този следобеден разговорът бе много по-различен от всички, проведени досега. Когато Зое погледна през прозореца, не повярва на очите си. Видя, че приятелите не се смеят, а плачат. Раменете им се тресяха, а сълзите се лееха по застаряващите едри лица. Тя грабна подноса с дъхави портокали и смокини, за да има предлог да отиде, и дочу част от разговора им:
– Не си Яни, нали разбра! Иван си, а аз съм Коста. Взел съм името на онзи прадядо, който е повел семейството си към Гърция, за да оцелее. Над тайната тежеше забрана. Ако разкриехме истината за твоята самоличност, щяха да те отрекат като наследник. Днес, когато твоите осиновители не са сред живите, забраната отпада…
Хубавото лице на Зое пребледня. Не знаеше как да реагира, но накрая прецени, че това бе разговор между двамата и не бива да се намесва. Най-странното бе, че Яни не продумваше и дума. Беше притворил очи, но под клепачите му проблясваха сълзи. Това смущаващо обстоятелство разтревожи и Бъбривеца. Привикнал да не спира да говори, той подзе:
– Пред очите ми оживява картината, когато ти почти на годинка спеше в щайга, увит в шала на мама. Възкресявах този миг безброй пъти… Тя и татко беряха маслини. Чудех се как се провират между клоните с торби на врата. Сестра ни се катереше, по-ловко и от тях, а нямаше дванадесет години. Моята задача бе да се грижа за теб. Мама умираше от тревога да не ти се случи нещо лошо, защото наоколо гъмжеше от змии. Не биваше да отделям поглед от теб. Затова веднага забелязах жената на чорбаджията, която се стрелна към щайгата. Тя те отви и те сграбчи. И двамата едновременно наддадохме писък. След секунди мама долетя, след нея и татко. Плитката на сестра ми се закачила на клон и това я забави. Но и тя дотърча. И стана, каквото стана! Чорбаджиите те отнесоха със себе си. На следващия ден се върнаха за мен, защото не си спирал да плачеш. Останах, докато посвикна… Защо мълчиш? Искам да ти кажа, че те обичам като син, като брат, повече и от себе си.
Изтекоха няколко минути преди Иван да проговори:
– Отглеждаха ме, но без милост, без чувства и загриженост. Молех се за всяка пара, дори за учебници. Никога не ме попитаха какво обичам и какво искам… Нямал съм право да зная, но знаех. Един ден те търсех в дома ти и чух истинската ми майка да казва на баща ни: „Нашият син Иван расте слабичък и това не ми харесва. Дали не е болен, а може би гладен? Не постъпихме правилно, че го дадохме на тия сметкаджии?”. Когато ме видя на прага, се сепна и ме прегърна през сълзи, а аз се отпуснах в любящите й ръце. Защо, защо са ме дали? За теб и сестра ми е имало хляб. Толкова ли не намериха залъче и за мен?
От сърцето и душата му се изтръгна сърцераздирателен и изтощителен плач, който прочисти душата му от огорчението, че е бил предаден като предмет от едни хора, за да послужи на други хора за техните цели. И в този миг бе сам. По-сам от всякога.
––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук.
.
