Сега, когато вече излязоха предварителните данни от изборите
(и аз се опитвам да науча нещо за скъпия на сърцето ми Перник, където, докато кинжалите не ме отлюспиха, аз и моите съмишленици и приятели нямахме загуба като СДС срещу БСП),
съзерцавам в стрес и ступор безумната битка между десните и десните… Само ако имаше такава енергия в борбата срещу левите и партията на властта (и властта на партията)!! Но, както десни могат да се самоизяждат, никой друг не може. Така ни тръгна демокрацията, така тя свърши, така е и при постдемокрацията – все така и още по.
За мен София бе предизвестен резултат. Статуквото игра с две карти, заложи на две участнички. И спечели. Десните дано осъзнаят, че не единият кандидат отне шанса от другия, а ММ отне шанса изборите на балотажа да са по формулата Всички срещу ББ. Сега ще са ММ срещу ЙФ.
ММ за мен бе „куцото пате“, активното мероприятие, размиването на мобилизацията, резервната карта на ББ. Независимо какво си е мислила тя, независимо какви свестни хора я подкрепиха.
Статуквото е живо – все още. То знае как да се брани. В началото на своето установяване то благополучно свали от пистата възможните силни играчи и остави Георги Първанов срещу Волен Сидеров.
Статуквото винаги играе на много сигурно. Писах за това може би още преди месец. И да я нямаше ММ, Статуквото щеше да я измисли. След паднали знакови столици, ББ нямаше да допусне да падне и София. В столицата винаги губи не кандидатът на Партията, а Лидерът на Партията.
Десните – а това за мен означава не-БСП, не-ГЕРБ, либерално-демократични, пазарно-ориентирани, социално-чувствителни, проевропейски хора – не сполучиха в момента не толкова, защото имаха двама кандидати. Сигурен съм, че и един да беше, Статуквото щеше да даде иширет, да вземе мерки, да удари рамо, да си опече нещата, така че пак да е този балотаж.
Десните могат да победят Статуквото, като постигнат следните четири неща:
1. Да докажат, че са алтернатива на Статуквото. Няма как личности, били заедно със Статуквото, да са негова алтернатива в очите и сърцата на десните избиратели. Няма как да си алтернатива на Статуквото, ако не разкажеш, покажеш, докажеш в какво се състои тази алтернатива.
2. Да се борят не за подялбата на един и същи електорат, а да създават и умножават своя електорат. Иначе на парламентарните избори ще са винаги около статистическата грешка – ако са малко над 4%, ББ ще ги удуши със съблазни и постове, ако са малко под 4%, ще гледат отстрани. Проблемът не са толкова кандидатите на десните, проблемът са техните избиратели – проблем като количество, проблем като качество.
3. Да заложат на младите – и като политици, и като гласоподаватели, за да не излъчват минало, да не са като призрака на бащата на Хамлет, който непрекъснато се завръща и не носи бъдеще. Да, знам, не може да се слагат изкуствени възрастови граници, но 35-40, максимум 45-годишните – това е днес политическото настояще, което може да се бори за такова бъдеще на България, в което то иска да живее, а не да доживява в него. По-възрастните вече са бити, бити, та пребити, те са лошо послание, те са амортизирани, те са полезни със съвети, но не и с дела. Те излъчват скука, те като че се борят за себе си в политиката. Аз и по тази причина отдавна вече нямам политически амбиции – никакви. Тези като мен и десетина години по-младите от мен (по-малко старите от мен) наистина сме лошо послание за Промяната.
4. Да излязат от крайностите, радикалните позиции, черно-бялото, фило-фобско, „или-или“ мислене, и да осъзнаят, че днес ние преминаваме, ако не сме и преминали, от Модерното в Постмодерното общество. А ако Модерното общество беше „èдно“ общество – общество на единия избор, едната роля, едните ценности, на „или-или“ мисленето, то Постмодерното общество е първото „много“ общество – общество на многото избори, многото роли, многото ценности, на „и-и“ мисленето, когато индивидът не е ин-дивид – неделим, а дивид, много-дивид, мулти-дивид – той сърфира между избори, роли, ценности. Той постоянно мени визиите си, плановете си, стратегиите си, целите си, общностите си. Днес с крайни позиции – „фили-фоби“, „за-против“, „да-не“, „победа-загуба“ – човек може само да стресира останалите, да ги плаши и… отблъсква. В „много“ обществото има само един Въпрос – Колко „много“ да е това „много“? Колко много да си демократ, че да си демократ, но да не си фанатик; колко много да си либерал, че да си либерал, но да не си радикал; колко много да си патриот, че да си патриот, но да не си шовинист; колко много да си европеец, че да си европеец, но да си и българин; колко много да си толерантен, че да си толерантен, но да не си без ясни граници и принципи в тази си толерантност, да не е тя всеядна и вседопустима толерантността. Продължат ли всичко да виждат през призмата „или-или“, да лепят на всеки, който не е съвсем като тях, клейма – русофил, еврофоб, нацист, комунист и т.н., те ще са в рамките на 10-12% максимум – в София (30% от 40% гласували са 12%), 6-8% в градовете, 2-4% в селата…
Така си мисля аз. Но дали съм поне мъничко близо до истината – кой, кой ще ми каже?
Проф. Николай Слатински
