Демокрацията ненапразно е измислила мандатите. Тя си е дала сметка, че заседяването във властта променя оптиката, изкривява разбиранията, деформира убежденията, постепенно пренася властника в паралелна реалност. Ако той е предразположен към мании за непогрешимост, нарцисизми, самовъзвеличавания и свръх-себеоценки, не просто може да създава паралелна реалност, за да манипулира обществото в своя полза, но и да започне да вярва в тази паралелна реалност – и с мека сила (пропаганда, PRопаганда, преувеличавания, измишльотини), а не дай Боже и с твърда (груба) сила – да принуждава обществото да живее в тази паралелна реалност и по нейните норми.
Заседяването във властта никому не е простило – нито на тоталитарчиците (да си спомним жалките персони на стареещите Пиночет и Брежнев), нито на демократичните лидери (как ни бе жал за големите лидери Кол и Тачър в техния заник).
Така се случва при нас, че с донякъде демократични избори в условията на донякъде фасадна демокрация, Човекът Първо лице, Единствено число в политиката ни, навъртя 10 години на власт, заседя се – по демократичните мандатни канони и закони – във властта.
Съвсем логично и на него заседяването във властта влияе – все повече и с все по-зрима сила. Виждаме изчерпване, занижен контрол в изказа, понякога да се чудим откъде и как му хрумват неща, които изобщо не отговарят на действителността, и, казани от всеки друг, биха били веднага наречени – за мое голямо съжаление – дори лъжи или даже глупости. С невъоръжено око се забелязват умора, забавена мисъл, липса на идеи, лениви рефлекси, наедряла физика, та понякога се питам дали Той държи властта или властта държи Него, като онзи ловец, дето викал, че бил хванал мечката, а мечката всъщност хванала него.
Тази амортизираност на поведението, на посланията, на харизмата, на външността, на излъчването, на убеждаването, че трябва именно Той да е на власт, могат да бъдат по-скоро личен проблем на Човек Първо лице, Единствено число в политиката ни, а не толкова обществен проблем, ако те не се вписваха в една картина, която е в моите мисли и сетива – това е картина, която аз не натрапвам като свое схващане на когото и да било.
И тази картина е, че Статуквото, в което сме заклещени и което е символ на управлението на този Човек, вече не може да продължава!
Всеобщо е усещането за необходимост от Промяна. И въпросът на предстоящите избори е именно
Статуквото vs. Промяната
Статуквото, което не може, но иска да продължава (искат то да продължава онези, които печелят неимоверно от него), и Промяната, която не е ясна, не е избистрена, не е изкристализирала, не е подредена в дела и документи (по-скоро – в документи сега и в дела после)…
Още в книгата „Третата вълна“ на Самюъл Хънтингтън (не, не греша, освен Алвин Тофлър, книга „Третата вълна“ има и Хънтингтън) е описано, как в едно общество дали ще победи Промяната или Статуквото ще удържи позициите си, се определя не от онези, които твърдо са за Промяната или са твърдо за Статуквото, а от тези in-between, между, помежду. Това са главно хората, които в началото са за Промяната, после изпадат в колебание, разколебават се. Ако те въпреки колебанията си останат верни на Промяната, тя побеждава, ако те се отдръпнат, ако се върнат по домовете си, т.е. откажат подкрепата си за Промяната, побеждава Статуквото. Помня как милиони тръгнаха с нас, със СДС, после изведнъж се оказахме в изкуствена засада, една част от тези милиони се отдръпнаха, върнаха се по домовете. Да, ние също допринесохме за това, но по-скоро отдръпващите се винаги първо искат нещо по-добро, а после си викат: „Ах, преди поне имахме нещо, а ако загубим и него!?“. И вместо за Доброто, за по-Доброто за обществото, те предпочитат да си дадат гласа и подкрепата за по-малкото Зло в техните очи, без да си дават сметка, че дори по-малко Зло, то си е Зло.
Човекът Първо лице, Единствено число в нашата политика, дали съзнателно, дали несъзнателно, дали безсъзнателно, но е изоставил в поведението и посланията си, както онези, които са твърдо за Статуквото (те са му в кърпа вързани), така и тези, които са твърдо за Промяната (те вече не могат да го понасят и Той им отвръща със същото). Той апелира за разбиране и подкрепа към масата хора in-between, между, помежду. Към всички, които в един момент могат да се отдръпнат от Промяната и ще си поискат Статуквото, защото за тях то ще е по-малкото Зло.
Той цèли и целѝ точно тях, те са му важните, те са му спасението. А те не искат партийни платформи, обещания, големи думи, предизборни обещания. Те в един момент могат да действат и най-вече да мислят като човека в калъф на Чехов – „Как бы чего не вышло!„, т.е. „Да не вземе да се случи нещо!“. Те са склонни да се разколебаят и да се откажат от търсенето на нещо по-добро, ами ще си предпочетат онова, което според тях е най-малкото зло.
Ето защо Той постоянно се опитва да ги накара да им става жал за него, да го съжаляват, да му влизат в положението, да му съчувстват, да му състрадават, да си казват: „Как само се измъчи, как се състари от грижи, как не спира да прави добрини, колко му е тежко!“. Да им става жал, да го съжаляват, да го ожалят – това е цялата предизборна стратегия. Подбужда се чувството им, че не е справедливо да падне от власт след толкова видими дела. Играе се на тънката струна на познатото, привичното, това, с което сме свикнали.
Човекът е странно същество – той може да търпи, да стиска зъби, да я кара дълго време в състояние, което не му харесва особено, само защото го е страх да не загуби и това, което има, защото се бои да не вземе да се случи нещо!
Колко любовни връзки са останали без съдържание, продължават по инерция, по навик, действат като Баба Костенурка на гърба с къщурка – свикнала съм с нея, никак не ми пречи, с нея си живея сто години вече…
Колко хора търпят гнета на работата, която имат, само от страх, че ако се махнат, може да стане по-зле, да вземе да се случи нещо! „Имам къшей хляб, а ако остана и без него!?“
Така едно куче пъшкало, стенело, охкало постоянно. Като го попитали защо, казало, че лежи върху един пирон и той го убива, боде го. „Ами помести се, премести се“ – посъветвали го. А то отговорило: „Ееее, не ме убива чак пък толкова!“.
Ето това е кампанията на Човека Първо лице, Единствено число в политиката ни днес – като падане за дузпа, като футболист, който се търкаля по терена с ужасна болка, изписана по лицето при държането за коляното, а всъщност основното за него е да бави играта, да печели време или да изкара червен картон на противника.
Наблюдаваме кампания, която да демотивира хората, колебаещи се относно позитивността и полезността на Промяната; кампания под мотото „Аз съм най-малкото зло!“. Сиреч по-добре аз, че да не стане още по-зле. Това не е кампания с принципи, с идеи, с планове, с визия. Ако беше такава, Статуквото (неговият властови контингент) щеше да участва в дебати, в спорове, в сравняване на програми, в чертаене на перспективи. Вместо това имаме кампания, в която Статуквото (неговият властови контингент) бяга от дебатите и се предпочитат монолозите, пред удобно държащи микрофона правилни журналисти в още по-правилни медии.
Все пак макар и донякъде, изборите у нас са горе-долу честни.
Все пак, макар и фасадна, политическата ни система е горе-долу, донякъде демокрация.
Но в донякъде честните избори, в донякъде честната демокрация – при цялата деструктивна и изкривяваща действителността роля на медиите и при жестоката асиметрия на влаганите в кампанията ресурси, все пак решаваща е думата на избирателите, на обществото, на народа. А „Глас народен – глас Божи!“.
Само че аз си спомням какво ми казваше някога, в началото на Прехода, един наш малко странен симпатизант, чичо Гришата, за когото често съм разказвал във Фейсбук и на моя сайт. Той ми казваше следното: „Глас народен – бич Божи!“.
Ще видим. Ще видим… То и слепият така казвал: „Ще поживеем – ще видим.“
При все това продължавам да смятам, че Статуквото повече не може да продължава. Не, че не може – може, но не бива да продължава. Време е за Промяна. За Промяна към по-добро. Изпуснем ли момента за Промяна към по-добро, някой ден бихме могли да се окажем в ситуация, в която Промяната ще стане неизбежна, когато вече всички ще искат Промяна. Но тогава не се знае каква ще се окаже Промяната. И дали ще е към по-добро.
Опасявам се, че може и да не е.
Проф. Николай Слатински
