“В България никога нищо не се променя” – казва емигрантът с разочарование след завръщането си от поредното посещение на бащиния дом. “В България нищо никога не се променя” – отвръща му като ехо брат му, останал у дома. “България си е България” – въздъхва старият им баща.
Някой дали знае откога са завили чакали в Троянския Балкан? Чух ги с ушите си. Вият и се кикотят цяла нощ. Бетер хиени.
Циганите – забранена тема. Тема табу. И все пак, с когото и да седнеш на приказка, рано или късно ще ги спомене. Крадяли били, обирали били, продавали гласовете си, мръсни, шумни, тъпи…
Чакалите вият в Троянския Балкан. Чакалът виновен ли е, че е чакал? Чакалът и той трябва да яде. Какво става със старите лъвове? Лъвът виновен ли е, че е остарял?
“Не сме народ, а мърша!” – бил казал в яда си един писател. Те, писателите, много неща казват и някои като ги кажат, и после съжаляват. Отдавна е казано това. Оттогава все я ръфат чакалите тази мърша и все остава още за ръфане. От трийсет години са заръфали с нови сили чакалите мършата българска. Угоиха се и се умножиха. Вият и се кикотят по цели нощи, и ехото на дяволския им смях отеква в стените на Троянския манастир.
Там зидовете са дебели, покривите покрити с каменни плочи, дворовете калдъръмени. Пълни се манастирът с туристи всеки ден. Влизат, ходят навсякъде, снимат се, хвърлят стотинки на плочите на покрива, палят свещи в църквата, купуват сувенири, ядат, пият. Помежду туристите става и по някое кръщене, и по някоя сватба. Модерно е да се ходи по манастири в България. Българска история, православие, патриотизъм.
Ай, цвай, драй, а през нощта чакалите вият.
Дали броди духът на Левски някъде из Троянския Балкан? Чува ли смеха на чакалите? Стиска ли отново дръжката на камата?
Има плоча. Паметна плоча на Дякона. На мястото, където са погребани мощите му. Млък, чакали! Там е мястото, където са костите на Апостола! Там са в „Света Петка“, в центъра на столицата. Не сме ги изгубили, не сме го забравили. Там са. Отведох там детето си. Да даде Господ ще отведа и внуците! Тази скромна надгробна плоча от черен мрамор заглушава с мълчанието си воя на чакалите. Забелязали ли сте, че мълчанието е винаги по-силно и от най-страшния вой? Мълчаливият човек е уверен в правотата си. Времето за приказки е минало. Той няма нужда на никого нищо да обяснява.
Чакалите вият, за да заглушат страха си. Колкото ги е по-страх, толкова по-силно вият. И смехът им е един истеричен – нещо средно между смях и плач. Плач на душата, раздирана от грехове.
Левски мълчи и мълчанието му заглушава шума на софийските тълпи, тътнежа на колите, имама от Софийската джамия и камбаните на „Света Неделя“. Отшумя европейското председателство, отшумя и вечното болярско предателство, шумят Зелените, родителите, сестрите, майките, но над свичко това кънти мълчанието на една черна мраморна плоча.
Слушайте мълчанието. България се променя. Иде Времетресение. Пластовете на времето се разместват. Нещо ще пропадне в бездната на забвението, друго ще се извиси от дълбините и ще засияе под слънцето на България. Лицата на хората ще се променят, езикът им ще се промени, религията може би също, ще има нови светии и милиони нови начини да се отдаваме на седемте смъртни гряха. Всичко ще е различно, но две неща ще останат същите. Мълчанието на Апостола и Буквите, с които е изписана плочата му.
– Ей, хора на бъдещето! Някога Ние бяхме тук!
Прав си, тате. България си е България.
Виктор Хинов
Индианалопис, САЩ
