Разказ от Хасан Ефраимов
– Докторе… Ох, докторе, чакай бе – развика се сутринта баба Гица и се затича към мен.
Тъкмо бях изкарал колелото от гаража и си нахлузвах якетата. Зимата си е предизвикателство на колело и компромиси в това отношение не правя.
– Леко, да не се пребиеш – притесних се и, когато я видях да се тътри по асфалта.
– Ох, ох… докторе, добре че те видях – изрече с тежка въздишка баба Гица, когато най-накрая се домъкна близо до мен. – Викам си, да не те изтърва, че… Докторе, ами, ади честито, бе.
– За какво, бабо Гицо?
– Как за какво? Ми, нали депутат стана.
– Депутат не, бабо Гицо. Само съветник.
– Че то, не е ли същото?
– Почти, ама не съвсем.
– Викам им аз на тези нашите, тука в махалата: „Ако ни оправи, само докторът ще ни оправи, викам. Той, викам, що шафрантии оправи.“
– Бабо Гицо…
– Ми, не е ли тъй, бе докторе? И викам, на моравата ги оправи, а сега кабинет ще си има.
– Бабо Гицо, няма да имам кабинет.
– Че за какво ти е? Ти като решиш да оправяш, навсякъде можеш. Какво му трябва на един мъж? Само… желание да има. Да знаеш, докторе, гласувала съм за теб.
– Благодаря, бабо Гицо. Не съм се и съмнявал в теб. Тръгвам, бабо Гицо.
– Чакай, бе… Ами докторе, ти що пак с туй пусто колело, бе?
– Ми, като няма трамвай в махалата.
– Ти остави трамвая, ами нали видя, че и тролейбусите ги нарязаха. Купи си една хубава кола, докторе. Твоята, гледам, все дъщеря ти я кара. Отначало гледам, някаква женска. „Е, туй то, една кола имаше, горкият, и нея му я прибраха шафрантиите“ – си казах. Ама, после като погледнах… Че то нашето Сисе, бе. А бе, докторе, кога порасна туй дете, бе? Ей, пусти години!
– Годините си вървят! Тръгвам, бабо Гицо.
– Слушай, купи си хубава кола. Като те гледам как си се опаковал като лукова глава… Ей, докторе, виж там нещо…
– Какво?
– Ако се наложи, да пооправиш нещо.
– Какво искаш ти пък да ти оправя?
– А бе, ако падне нещичко… Все пак си депутат вече. Да не забравиш баба си Гица, ей. То, и за какво ми е, ама… Вече съм си за гробищата аз.
– Освен парцел с хубав изглед да ти оправя.
– Ох, поне там да съм с връзки, докторе. Слушай… Сега вече може и жена да си намериш там, най-накрая.
– Къде да си намеря жена?
– Ми там, в парламента.
– Те, все кукумявки там, бабо Гицо.
– А бе, кукумявки-мукумявки не гледай ти. Една топла мусакичка да ти наготви ти стига.
– Че те, ако можеха да готвят мусака, в парламента ли щяха да са?
– Слушай, докторе…
– Какво пак, бабо Гицо?
– Докторе, ами малко дръвца мога ли да си взема?
– Нали предната седмица си взе.
– Взех си, ама тя, зимата е дълга.
– Добре, вземи си, бабо Гицо, ей ги де са.
– Ми, тия не са нарязани, бе докторе!
– Освен да извикам Жеко да ти ги и нареже.
– А, к’во ще се мъчиш сега, че и Жеко ще мъчиш. Да си взема от нарязаните, а?
– Вземи си от нацепените, че са хазър готови за камината. Ако кажеш, ще дойда да ти ги ръгам и в камината.
– Ти все за ръгане мислиш! Ох, благодаря ти, докторе. Господ здраве да ти дава. Ади, бягам за количката.
– Е, нали малко искаше. Тя, количката ти кубик побира.
Хукна баба Гица за количката си, а аз се качих на колелото и запраших към центъра.
Не минах и сто метра, обаче, спря ме друг комшия.
– Ха честито, докторе – изрече, ухилен до ушите. – Ей, най-накрая да има и наше момче да се издигне. Да знаеш, гласувал съм за теб. И бабата – и тя… Децата… Внуците! От нас само имаше седем гласа.
Благодарих и отново завъртях педалите.
Докато стигна до плочките на центъра, ме спряха поне дузина пъти. Оказа се, че всеки е гласувал за мен. Като ги преброих, трябвало е да имам около 700 преференции, а те бяха само 148.
– Бе, мамито – не се стърпях накрая. – Че аз е трябвало да бия дори Доналд Тръмп, бе.
Като стигнах центъра, нещата не се оправиха, а напротив. Там дори ме заградиха, а преференциалните гласове скоро минаха няколко хиляди. Всеки ми честитеше и, разбира се, напомняше ми да не го забравя като се издигна във висините.
Как да е се отскубнах, за да бъда спрян отново.
– Бе мамито, аз така, не мога да стигна на работа до обяд – притесних се и истински.
– Докторе… – започна ме поредният наглец.
– Покажи снимка – застрелях го директно от упор, преди да е изрекъл друго.
– Каква снимка, докторе?
– Как каква? На бюлетината.
– Е, как така, бе докторе?
– Така, как? На другите как им показвате?
Не го удостоих повече с внимание и продължих напред.
Този път, обаче, ме спря журналистката Таня Топалова.
– Докторе, какво мислите за…? – започна ме с усмивка, така отдалеко.
– Слушай, Таня, кажи им на тези хашлаци… – не се стърпях и аз.
– На кои хашлаци, докторе? – притесни се и тя.
– Съобщи го по радиото… Ако нямат снимка на бюлетината, изобщо да не ми се показват.
Оставих я недоумяваща и си сложих тъмните очила. Нахлузих си и шапка, а качулката я свалих досущ над очите си.
– А, хашлаци с хашлаци – повтарях си през цялото време. – Аз като лепях плакати… Три чифта кундури скъсах. А, те, парцел на гробищата с хубав изглед искали… Има снимка – има парцел. Няма снимка – няма парцел.
.
