.
Кажи ми, кажи, Поете безсмъртен, робството как да надвия?
Мислите черни как да разкъртя, а самотата – убия?
Твоето племе, овълчено в хляба, глухо за повик остава.
Мъртво безвремие в духа на раба, тъпчем забравена слава.
Под небесата оловни, студени, скитаме в пуста чужбина.
Ялови песни, души уморени и политическа зима.
Мълчим без вяра, младост догаря, стрива ни в пясък живота.
Спят във забрава заверите стари, влачим унило хомота.
Но само да викнем глас, ще се чуе от Бяло море до Дунав
и като вятър в харман ще нахлуе подир припявка – фъртуна.
Пак да сберем тази шепа България в бащино ни огнище,
дето със въглени живи ни пари и ни тъгата засища.
Глас да повдигна небото ще срутя, доста ми вече скиталство!
Ала го няма зовът ти барутен, нито хайдушкото царство.
Има я само главата ми – бомба – мисъл да палнеш – ще гръмне!
Ала самотна е таз хекатомба, ще ли след нея да съмне?
Само теб имам, лицето ти бело, името – белег от рана.
И по безсънното ботевско чело бръчка от гняв изорана!
Здравка Владова-Момчева
––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
