Разказ от Елена Пеева-Никифоридис
За красотата на Соня в града се разказваха легенди. Тя беше радост за очите на мъжете, а жените й се възхищаваха, без да изпитват завист. Кой ли Бог я беше надарил така щедро с хубост?
Соня беше циганка. Още като пеленаче я осиновили едно семейство, бездетни лекари. Били завършили образованието си в Марсилия и затова вкъщи говорили само на френски. Соня също говореше този език с лекота. Той беше красиво допълнение към екзотичната й хубост и изисканите й маниери. Къщата, в която живееше, се намираше в центъра на града – голяма, двуетажна, обвита цялата в бръшлян.
По онова време Соня беше вече наследница на този аристократичен дом. Малко след това овдовя и живееше съвсем сама в него. Деца тя нямаше – нещо рядко за циганка, но Господ я беше дарил със способността да предсказва бъдещето. Хвърляше тестето от стари, олющени карти, с красив замах върху бароковата маса. Гласът й успокояваше и галеше душата. Не помня дали някога нещо се е сбъдвало от предсказанията й, но тя раздаваше любов и утеха без да взема пари. Ако е лъгала, то е било, за да ни направи поне за миг щастливи.
Като дете, аз често ходих с майка ми при Соня на гости. Отиването при нея се съпровождаше от ред конспирации. По онова време властта преследваше такъв род психотерапия. Преди да позвъним на вратата, ние задължително се оглеждахме, да не би някой ОФ-доброволец да ни следи. Соня се появяваше със стар железен ключ в ръка, превърташе го няколко пъти, озъртайки се, и ние бързо преминавахме по алеята с нацъфтели от двете страни всякакви багри. Изкачвахме трите мраморни стъпала и влизахме в големия, прохладен хол. Вътре беше като в приказките: меки килими, тежки кадифени завеси, красиви мебели и една малка изящна ваза, със скромно букетче от жълти глухарчета. Веднъж Соня ни сподели, че те са цигански цветя:
– Като духне вятър – казваше тя – тичинките политат на всички посоки и никога не се връщат към корените си, също като нас, циганите. Накъдето ни поведе съдбата, натам тръгваме.
Соня не криеше, че е циганка. Искаше да превари другите, които можеха да вложат присмех или презрение в тази дума. Обичах я точно затова, че беше като нас, въпреки че е циганка. Докато жените се занимаваха с пророчества и обсъждане на проблеми, аз се потапях в атмосферата на нейната къща, обикалях стаите, разглеждах красивите предмети, докосвах ги и се тъпчех с шоколад, защото на масата в хола винаги имаше отворена кутия със скъпи шоколадови бонбони. По домовете на другите наши познати виждах едни и същи мебели, изработени от ДИП „Напредък“. Единственият лукс в тях се състоеше понякога от стар персийски или чипровски килим, вместо стандартния жакардов, но това си го позволяваха малцина. В къщата на Соня се чувствах като във филмите.
Съдбата отвя и мен, като тичинка на глухарче, далече и за дълго. Младостта ми се беше сдружила с вятъра и той ме носеше насам-натам по света, докато един ден ме върна отново в моя град. По същото време беше дошла и демокрацията, а заедно с нея във въздуха кръжаха рояци от наивни мечти за по-добър живот.
Търсих да открия промените по лицата на хората, по настроенията, по атмосферата на улиците, по старите, добре познати места. В един момент спрях пред къщата на Соня. Беше привечер и цветята в двора унило дремеха. Видях я да седи сама на верандата на втория етаж. Махнах й с ръка и тя ми направи знак да се кача при нея. Вратата беше отключена. Не бях я виждала с години, но и времето сякаш беше забравило за нея. Други събития го бяха вълнували и то, улисано по тях, не бе успяло да й дари дори някоя и друга по-дълбока бръчка. Същите филигранни обици с големи рубинени камъни, същият мек и изгарящ поглед, същото благородство в осанката и движенията. Демокрацията просто е тичала насам-натам пред красивата й къща, без да я докосне с хаоса, който носи със себе си. Седнах на сламеното кресло до Соня и усетих познат и, за щастие, непроменен уют. Във вазата имаше оклюмали глухарчета. Полъхваше топъл есенен вятър, а звездите все още не се бяха събудили за нощното бдение. На фона на полумрака, в който седяхме, започнаха един по един да изплуват спомени и образи, които възкресявахме с приказките си. Говореше ми за самотата си, но без да се оплаква. Често ходила при циганите на края на града. Носила шоколадови бонбони на децата по Шекер байрам. Вечерта беше спряла да отдъхне и тя при нас на балкона. По едно време Соня стана и отиде да запали кандилото пред иконата на стената. Беше кръстена и вярваща християнка. Събра трите пръста на дясната си ръка, прекръсти се, направи дълбок поклон и тихо каза вечерната молитва. Пламъкът на кандилото се пречупваше в червените рубини на обиците. После се върна отново на балкона и продължихме разговора.
На улицата пред къщата имаше два големи контейнера за смет. Около тях се навъртаха безпризорни котки, кучета, врабчета. Джавкаха и мяукаха в отчаяна борба за някой кокал или огризка от хляб. Соня се вгледа втренчено в компанията около отпадъците и изведнъж скочи като ужилена. След минута шляпаше с чехлите по каменната пътека на двора. Излезе на улицата и се приближи до някакъв клошар, който също участваше в разпределението на плячката, заедно с уличните помияри. Разговорът между двамата продължи доста дълго. После просякът неохотно тръгна с нея и влезе в къщата. Чух тътрещите се мъжки стъпки по дървената стълба. Соня го представи, като каза: „Това е моят доктор“.
Човекът неохотно седна на края на поднесения му стол, опасявайки се да не го изцапа. На гърба си носеше всичките дрипи на планетата. Беше навел глава и се опитваше да скрие ръцете си под масата. Радвах се, че седна отсреща, а не до мен. Соня постави пред него чаша от изящен порцелан и му наля от чая, който пиехме. Напълни и кристален поднос с бисквити. С всяка измината минута докторът ставаше все по смутен и притеснен. И тогава Соня започна да разказва, сякаш на себе си: Било преди години, когато останала съвсем сама. Циганската й душа можела да се справи с всичко, но не и със самотата. И тя коварно се загнездила в гърдите й. Рак! В София попаднала при най-добрия доктор. Сега той седеше заедно с нас на верандата. За болестта Соня беше забравила отдавна, но не и за своя спасител. Тя нежно постави ръката си върху неговата. Той сякаш се събуди от някакъв унес. Погледна я вяло, с уморен поглед, и каза:
– Не Ви помня. От години живея така, че да забравя всичко, което е било някога. Това е моето спасение.
Погледнах ръцете му – мръсни, изподраскани, загрубели, но одухотворени. Ръце на спасител и същевременно на унижено човешко същество. Клошар. Не го разпитвахме. Чакахме сам да почувства нуждата да сподели. С приглушен глас, монотонно и безразлично, започна изповедта си:
– С идването на демокрацията животът ми се преобърна напълно. Внезапно почина съпругата ми. Запълвах самотата с алкохол. После започнаха да треперят ръцете ми – фатално за един хирург. – Забелязах, че и сега те все още трепериха. – Престанах да оперирам. Загубих работата си. Единствената ми дъщеря и съпругът й работеха като лекари в Тунис. Наближаваше времето да се връщат и само месец преди това, пътувайки с кола, ги блъска камион. Загинали на място, заедно с двегодишната ми внучка.
Една мътна сълза бавно запълзя по лицето на доктора. Беше отвикнал да чувства и затова не понечи да я избърше. Тя се загнезди между две дълбоки бръчки и се заслуша в разказа му. След дълга пауза той продължи само с изброяване на безглаголни думи: антидепресанти, алкохол, уволнение, психиатрична клиника, решетки, заключени врати, липса на лекарства, роднини го лишили от жилище. Време без начало и без край. И тогава решил сам да заличи спомените от собствения си живот. Тръгнал от град на град, от една кофа за смет към друга. Не знаеше как е попаднал в нашия град, нито кой ще бъде следващият. Носеше го вятърът като тичинка на глухарче, без цел и посока, към нищото – пълно с картонени кутии и мостове за завет. Едно пътуване, което води към края на всичко.
Докторът стана и понечи да си тръгне, но Соня постави ръка на рамото му и той отново седна. Звездите отдавна радостно трептяха. Дали те бяха подредили срещата между Соня и доктора? Премина ми тази мисъл и се усмихнах. Знам, че когато нещо трябва да се случи, тогава цялата Вселена се съюзява със съдбата и то се случва. Беше време да ги оставя сами.
Отново заминах за дълго, а когато след време се завърнах, нещо ме теглеше към познатата къща в центъра на града. Може би защото навсякъде бяха разцъфтели в красив безпорядък глухарчета. Заварих Соня и доктора да седят в градината под сянката на едно дърво. Той беше на инвалидна количка, обърнат с гръб към входната врата. Щом ме видя, тя стана и ме покани да вляза. Докторът ми подаде ръка, усмихна се и ме погледна с бездънните си сини очи. Боже, колко красив е бил този човек! В града вече се мълвеше какво ли не за тях двамата. Сега разбрах защо – толкова красота под един покрив трудно се прощава. Дали между тях се беше завързал роман, никой не знаеше, но злите езици го създаваха със сплетните си, а в народната песен народът го е казал толкова красиво: „…ако съм ти от Бога писан, сам либе, дома ке ти дойдам…“.
Соня се грижила за доктора с цялата си любов и обич, които бе таила и пазила в себе си за неродените си деца. Понякога клюкарките на пазара я наричали „докторицата”. А докторът нямал нито име, нито минало. Имал Соня и тя му бе дала всичко. Но не могла да го спаси от диабета. Тази коварна болест, наричана още „захарна“, се настанява в онези, които за дълго са лишени от радост и сладост в живота. На доктора беше отнела и единия крак, ампутиран вследствие на гангрена. Толкова много се беше наскитал той като клошар, че сега съдбата, сякаш за добро, го беше настанила в инвалидната количка за отмора, а и за да не може да напусне Соня. Да е до нея. Сред глухарчетата. До края. Орисията си има своя логика и не пита нас, човеците.
Пихме чай и разговаряхме като стари приятели, които ги свързва нещо, за което се мълчи. През цялото време влизаха и излизаха хора, които се съветваха с доктора. Разбрах, че той лекува безплатно в „кабинета“ си на открито, в двора. Вратата стояла постоянно отворена. Минаващите по улицата поздравяваха през оградата: „Добър вечер, докторе“. Беше от тези доктори, които разговарят дълго с болния преди да поставят диагноза. Така с времето станал „Докторът“ на целия град. Соня му водила на прегледи и децата от циганската махала. Те с удоволствие идвали, защото знаели, че ще се наядат до насита с шоколадови бонбони.
Сбогувахме се. Този път за дълго. На изпроводяк Соня ми нареди един пасианс. Издърпах картата с бурното море и големия, люшкащ се кораб върху вълните. Такъв беше животът ми през следващия период от време – бури и затишия, трудности и радости плетяха съдбата ми, докато един ден корабът на живота ме върна отново в моя град.
Имах среща с приятели от детството. Само те остават верни и цял живот ни чакат на пристанището, от което сме отплавали в началото. Уговорихме се да се срещнем пред циганската градина. Не знаех къде точно се намира. Беше минало много време и старите ориентири като кино „Комсомол“, шадравана до пощата, книжарницата на ъгъла се бяха сменили с мола, арабския дюнер, пицария „Верди“, италианското кафе, циганската градина… Боже, та тя е на мястото, където беше къщата на Соня! Сега тук имаше красиви пейки, пясъчници за деца и добре поддържани декоративни, безуханни цветя. По зелената трева жълтееха едва забележими, случайно пропуснати и неокосени глухарчета. „Защо циганската?“ – попитах. Казаха ми, че тази стара градска къща принадлежала на циганка, която живеела с някакъв доктор, който лекувал безплатно през тежките години на прехода. Никога не научили името му. Казвали му „Доктора“. След смъртта му изчезнала и собственицата на къщата. Години тя стояла пуста, със затворени дървени кепенци, обвита в паяжина от пожълтял бръшлян. Пущинак насред града. Неочаквано циганката дарила къщата за детска градина и затова хората нарекли това място „Циганската градина“.
Исках да разбера какво е станало със Соня. Знаех къде да я открия. Живееше в циганката махала, при своите циганета. Заварих я, седнала по турски върху камара от копринени юргани и възглавници. Около нея се боричкаха сополиви, омърляни с шоколад по устата и ръцете, деца. Целуваха я, прегръщаха я, радваха й се. Само червените рубинени обици напомняха за голямата градска къща, за бароковите мебели, за кристалните вази, за чая, поднесен в изискан, майсенски порцелан.
Прегърнахме се със Соня и така мълчахме минута-две… Косата й беше посребряла, но в очите й нямаше тъга от старостта, нито болка от самотата. Беше все още красива, но и щастлива, че е това, което винаги е била по душа – циганка, в къща, пълна с деца. Когато Господ дава красота, той не подбира расата. Погледнеш красивия човек в очите и там виждаш божията благословия. Каквото на сърцето, това и на лицето. В старостта си Соня беше красива така, както само любената жена може да остарява. Животът й беше дал много любов и тя на свой ред я раздаваше щедро. След като се наприказвахме, Соня извади тестето и го хвърли със замах върху червения юрган. Изтеглих моята следваща карта. На нея имаше дълга пътека, криволичеща през житни поля. Беше време да тръгвам и отново да поема по пътя си, през натежалите класове от човешки съдби.
.
