Московски съд осъди на три години условно студента Егор Жуков за „подбуждане към екстремизъм“, заради отправен от него призив в канала му в YouTube за участие в протестите срещу президента на Русия Владимир Путин. Той бе арестуван през август и прекара в следствения изолатор четири месеца. Преди произнасянето на присъдата Жуков се обърна към съда. Изказването му бе разпространено от неговия адвокат и доби огромна популярност в социалните мрежи. РСЕ – България публикува превод на последните думи на Егор Жуков пред съда.
…
Това, което планирам да кажа, има пряка връзка с този процес. Надявам се на Вашата благосклонност и да ми позволите да произнеса всичко това, което искам да произнеса. Няма да отнема много време на съда.
Съдебният процес е посветен на първо място на думите и тяхното значение. Ние обсъждахме конкретни фрази, нюанси на формулировки, възможни тълкувания. Надявам се, че успяхме да докажем на уважавания съд, че аз не съм екстремист както от гледна точка на лингвистиката, така и от гледна точка на здравия разум.
Но сега искам да засегна нещо по-важно от смисъла на думите. Искам да разкажа за мотивите за моите действия, за които и експертите вече говориха. Мотивите са по-сериозни и задълбочени – мотивите, които ме карат да се занимавам с политика; мотивите, заради които аз записвах клипове за моя видео канал.
Ето с какво искам да започна. Руската държава днес се позиционира като последния защитник на традиционните ценности. Много внимание се отделя, както ни казват, на семейството и патриотизма. А като ключова традиционна ценност посочват християнската вяра.
Ваша чест, на мен ми се струва, че това даже е добро, защото християнската етика наистина включва в себе си тези ценности, които аз чувствам за близки.
На първо място, това е отговорността. В основата на християнството стои историята за човека, който е решил да поеме на раменете си страданието на целия свят, историята за човека, който е поел сам отговорността във възможно най-голяма степен. Всъщност централната идея на цялата християнска религия е идеята за личната отговорност.
На второ място, това е любовта. „Обичай ближния си като самия себе си“ – това е основна фраза в християнската религия. Любовта е доверие, състрадание, хуманизъм, взаимопомощ и грижа. Общество, което е построено на такава любов, е силно общество – извинете, най-силното възможно общество.
Точно затова, за да разберете мотивите за моите действия, достатъчно е да погледнете как днешната руска държава, гордо представяща се за защитник на християнските ценности, на практика ги защитава.
„Бъди за пример, бъди опора. Не се подчинявай на деспоти, бори се за свободата на тялото и духа.“
Преди да поговорим за отговорността, трябва да си отговорим на въпроса какво представлява етиката на отговорния човек, какви думи си казва той през живота. Мисля, че такива: „Помни, че целият ти път ще е изпълнен с трудности, понякога непоносими. Всичките ти близки ще умрат. Всичките ти планове ще пропаднат. Ще те мамят и изоставят. И никога няма да избягаш от смъртта. Животът е страдание. Примири се с това. Но както се примиряваш с това и с неизбежното страдание, така си носи кръста на раменете и следвай мечтата си, защото нещата ще стават само по-лоши. Бъди за пример, бъди опора. Не се подчинявай на деспоти, бори се за свободата на тялото и духа. И построй място, в което твоите деца могат да са щастливи“.
На това ли ни учат? На това ли учат децата ни в училище? Такива герои ли се честват? Не. Обстановката в страната унищожава всякаква възможност за благоденствие на хората. Най-богатите 10% от руснаците са съсредоточили в ръцете си 90% от благосъстоянието на страната. Сред тях, разбира се, има много достойни граждани, но основна част от това благосъстояние не е получено от честен труд в полза на хората, а от най-обикновена корупция.
Нашето общество е разделено на две чрез непреодолима преграда. Всички пари са концентрирани на върха и никой няма да ги вземе от там. Отдолу пък, без преувелечение, хората се чувстват в безизходица. Като разбират, че на тях не може да се разчита, че колкото и да се стараят, не могат да осигурят щастие за себе си и своето семейство, руските мъже или си изкарват злобата срещу своите жени, или се обесват. Русия е на първо място в света по брой на самоубилите се мъже на 100 хиляди души. В резултат една трета от всички семейства в Русия са самотни майки с техните деца. Така ли защитаваме института на традиционното семейство?
Мирон Фьодоров, който често идваше на моите заседания, много правилно е забелязал: „У нас алкохолът е по-евтин от учебниците“. Държавата създава всички условия за това, че когато трябва да избират между отговорността и безотговорността, руснаците винаги избират второто.
А сега за любовта. Любовта е невъзможна без доверие. А истинското доверие се ражда по време на съвместна дейност. На първо място, съвместната дейност е рядко явление в страна, в която няма отговорност. Ако все пак някъде има съвместна дейност, тя веднага се възприема от органите на реда като заплаха. Не е важно с какво се занимаваш – дали помагаш на затворници, защитаваш правата на човека, опазваш природата. Рано или късно ще те обявят за чуждестранен агент или пък просто ще те „заключат“.
„Момчета, разхождайте се със своите скъпи дрехи и не взаимодействайте помежду си. Не трябва да се събирате повече от двама на улицата.“
Държавата ясно дава да се разбере: „Момчета, разхождайте се със своите скъпи дрехи и не взаимодействайте помежду си. Не трябва да се събирате повече от двама на улицата – ще Ви задържим за организиране на митинг. Не трябва да работите заедно по социални теми – ще Ви дадем статут на чуждестранни агенти“. И как в такава среда да има доверие и любов – не романтична, а хуманна любов от човека към човека?
Единствената социална политика, която руската държава провежда последователно, е разделението. Така държавата ни разочовечава в очите на другия, а пък в нейните очи ние отдавна сме разочовечени. Как иначе да си обясним такова варварско отношение към хората от нейна страна? Отношение, което всеки ден се подчертава с бой с палки, насилие в затворите, затваряне на очите за епидемията от ХИВ, закриване на училища и болници и т.н.
Дайте да се погледнем в огледалото. В какво се превърнахме? Какво позволихме да стане с нас? Ние сме нация, която отучва хората да носят отговорност. Ние сме нация, която отучва хората да обичат. (…)
Работата е там, че накрая се оказва, че единственият традиционен институт, който тачи и утвърждава нашата руска държава, това е самодържието, което се опитва да разруши живота на всеки, поискал искрено да помогне на Родината си, и на всеки, който не се срамува да обича и да поема отговорност.
Резултатът е, че гражданите вече са научили, че инициативата е наказуема, че началството винаги е право, защото е началство, че щастието тук е възможно, но само за тях. И като научиха това, хората започнаха да изчезват. По данни на „Росстат“, Русия изчезва със скорост от минус 400 хиляди човека годишно. Зад статистиката не се виждат хората. Ами, вижте ги! Те се пропиват от безсилие, измръзват в неотоплени болници, някой ги убива, сами се убиват, както и ние с вас.
Предполагам, че вече мотивите за моите действия са станали ясни. Аз наистина искам да видя у своите сънародници тези две качества – отговорност и любов. Отговорност към себе си, за ближните, за цялата страна. Любов към слабите, към ближните, към човешкото. Това е моето желание – още една причина, ваша чест, да не мога да призовавам към насилие. Насилието развързва ръцете, води към безнаказаност, т.е. и към безотговорност. Насилието не води и към любов.
Въпреки всички пречки, аз в нито един момент не се съмнявам, че моето желание ще се изпълни. Гледам години напред и виждам Русия, в която живеят отговорни и любящи хора, която се е превърнала в щастливо място. Нека всеки си представи такава Русия. Нека този образ ви ръководи във вашите действия, така както ме ръководи мен.
В заключение ще кажа следното: Ако все пак съдът реши, че тези думи са произнесени от опасен престъпник, следващите ми години ще са пълни с лишения и несгоди.
Но аз гледам момчетата, с които ме свърза „московското дело“ – Костя Котов, Самаридин Раджабов, и виждам усмивките по лицата им. Льоша Миняйло и Данаил Конон нито веднъж не си позволиха да се оплакват от живота, по време на краткото ни общуване в следствения изолатор. Ще се постарая да следвам техния пример. Ще се постарая да се радвам, че имах този шанс – да мина през изпитание в името на моите ценности. В края на краищата, Ваша чест, колкото по-страшно е моето бъдеще, с толкова по-широка усмивка гледам към него. Благодаря Ви.
Източник: Svobodnaevropa.bg
Още по темата – вж. ТУК
.
