Разказ от Здравка Владова-Момчева
Както си пазарувах на миши прибежки насам-натам, мерих си тоалетчета, купувах си гримчета, пийвах си кафенца, мигах под светлинките и си мечтаех ли мечтаех за чудеса, миналата Коледа взе, че дойде! Не стига това, ами тръсна в декемврийския ми календар такива ангажименти, че веднага ми се прииска да се върна отново на работа, за да си почина. То не бяха партита, то не бе протокол! Когато човек е на парти по протокол, при това в изискан хотел, трябва да спазва три основни правила:
1. Шведската маса се подминава с елегантна небрежност, без гладнишко впиване на захапка и поглед в деликатесите, понеже това довежда до напълняване и кривогледство!
2. Чашата с питие се разнася три пръста над главите на присъстващите, а шампанското злорадо се консумира след като другите са изсмукали всичко в края на партито по протокол.
3. Не се посещава тоалетната на етажа! Ползва се личната, в хотелската стая, защото никога не се знае какво чудо Ви е приготвило общото Ве Це. Без протокол.
Обаче аз миналата Коледа взех, че наруших третото правило – и отидох право в близкия дамски будоар, разтресен от децибелите на партито чак до гипсовите розички на тавана. Имах намерение да повторя слоя червило върху устните си, за да произнасям „Хааай“ с възможно най-впечатляващия контур, оцветен в стил „вампир“. Или беше „ампир“? Не помня точно. Та, когато открехнах вратата и насочих поглед към обширното огледало, с ужас осъзнах, че то вече е заето от… телеса. Голи до кръста телеса! Месища, за нуждаещите се от превод на новобългарски, поради неразбиране на родния ни език от Вазов насам. Над миниатюрното, депресирано умивалниче, сътворено от дизайнер с раздвоение на личността по време на обедната почивка, висяха две огромни гърди. Две чудовища, затъкнали с плът жалките ми илюзии относно непреходния чар на Жената. Залепнах като ваденка връз пурпурния тапет на стената, а планината сланина пред мен звучно се наплиска под мишниците с видимо удоволствие.
– Сори дарлинг – врътна се през рамо главичка като карфичка, – малко освежаване, нали така?
Умивалничето свръсна умилно – пльок, льок, йок, ок, к… и се задави. Настъпи задръстена тишина.
Решително извадих червилото и успях да изпиша окръжност върху пресъхналите си устни. Едно огромно, зяпнало „О“! До края на вечерта така стриктно спазвах протокола, че нито ядох, нито пих, втрещена от гнус. Не сколасах да скалъпя даже едно чаровно „Хаааай“ за хатъра на хубавеца-диджей отсреща. На другия ден не бях в настроение. Гладна. Омаломощена. Трезва. Тотално изгубена в протокола.
Частната зала за закуски в този луксозен хотел, щедро откупена от собствениците на фирмата за годишното нахранване на верните й служители, ухаеше някак познато. На отдавна загърбен уют с пръжка и лук, намек за кисело зеле и чезнещо ехо от свенливо кебапче. Ако не бяха претенциозните мраморни колони в стил ампир, или вампир, не съм много сигурна, бях готова да се закълна, че съм попаднала у дома. На село. Оберкелнерът сновеше със свирепо изражение на червендалестото лице и с нечленоразделни звуци направляваше подплашените сервитьорчета като левитиращо дистанционно. Помислих го за ядосан французин, понеже менюто беше такова, но когато ми сервираха „бред огретен“ и аз впих вълчи зъби в него, разбрах, че всъщност се давя с обикновена пържена филия.
– Ей, ч, Маринчо – изцепи под сурдинка “французинът“, – я, тати, донес и чинията с онез свински гърди. Да я турим насред масата. Могат да минат за френски, тия тука са англичани, к’во ли му разбират от манджи…
Маринчо търти ухилен към кухнята. Обхвана ме тиха, рождественска радост:
– Да Ви се намира шарена сол – попитах с възможно най-изискан тембър, но на български. Тихо. В полутон. Както подобава на истинска дама. „Французинът“ се вкамени. Бузите му узряха като домати на припек. Погледна ме виновно с ваклите си очи и сломено отрони:
– Да, ама не я предлагаме на гостите. Не е френска. Ядем я за собствена консумация.
– Нищо, спокс – хищно изсъсках. – Аз ще я представя в най-добра светлина. Давай я тука. Имаш ли лютеница?
– Намира се – намигна ми оберкелнерът. – Маринчо, донес лютеницата, тати…
Закуската премина в задушевна преситеност и абсолютен възторг от „френското“ меню. Бай Тотьо или Тот, както го зовяха английските му колеги, сияеше щастлив и щедро ни обсипа с български благини, турнати алафранга в английски чинии, изписани с роялистко-пасторален чалъм. Кръвообращението на всички се подобри. Разговорите се очовечиха. Искрени флиртове подрипнаха над и под масата. Сърцето ми запя като славей пред отворена кръчма. Навън анорексичното слънце изцеди лимонени лъчи върху ливадата. Излязох да се насладя на гледката.
– Чакай, аз ще ти донеса пепелничето – сподири ме услужливо бай Тот. – Без тебе манджите ни щяха да останат незабелязани. Как ти се стори бекончето, душка?
– Малко мазничко – реших да покапризнича аз. – Дръпни се сега, че искам да снимам пейзажа.
Една каравана, сбухана между храстите, препъна порива ми по красотата на света.
– Там обитава мис Стоун – проследи облещването ми бай Тотьо, – собственичката на хотела. Туря си я в парка всяка Коледа. Било й мерак да спи в каравана, ама нямала време през годината. Два-три дена покрай Рождество се завира у драките. За икспириънс.
Хлъцнах. Караваната се разлюля с мощно хипопотамско подрусване. Главичка като карфичка се подаде между две унили завески и провеси бузи в учтивия утринен хлад:
– Тооут – властно се провикна тлъстият ми вчерашен кошмар, – уеър ис май баница-брекфаст?
– Ще бягам, душа – наюрка се подплашеният Тот. – Отивам в кичъна да видя Кинчето изстъргала ли е тавъта от вчера, че ако няма баница, няма и заплата. Мерсим ти за всичко и оревуар!
Английският вятър ме сбрули. Заприличах на изоставен, недопечен бюрек. Мис Стоун премина край мен като сънен мамут, стиснал в хобота си седефена четка за зъби. Дружески ми намигна. После натири Маринча за тоалетна хартия. Определено отиваше към „двете нули“ в хотела. Не посмях да ги посетя за довиждане. Бях преситена от Коледни чудеса!
.
