Из „ХИМЕРИКА – пътешествие в женската душа“*,
нова книга на ДАРИНА ПРОДАНОВА, която авторката завършва и подготвя за печат
ЛИДИЯ
Казват, че пустинята Сахара е по-тиха от сън. И нощем, когато слънцето залезе, забравяш къде свършваш ти и къде започва Сахара. Затваряш очи и всичко в теб изчезва в небитието. Оставаш сам с пясъка, разтваряш се в Млечния път и сам ставаш на пясък.
Но всъщност нищо не е това, което казват, макар и всичко да е точно така.
Елате в съня ми, да ви разкажа за Ерг Чеби – най-приказните дюни на Мароко – толкова близо до Сахара, че Сахара едва ли подозира, че не са всъщност нейни деца.
Денем слънцето ги рисува в светлосенки, променяйки облика им всеки час, и копитата на Исоке танцуват грациозно в пясъка, потъвайки и изплувайки с някакво неземно вдъхновение.
А нощем дюните стенат от тишина. Тъй тихо и естествено, както тишината ме вдишва на едри глътки. А когато притворя очи, под небосвода, обсипан с брилянта на милиарди звезди, сякаш виждам не пясъчни хълмове, а шоколадовата кожа на Акачи – ръцете му, нозете му, затворените му очи. Той лежи неподвижно, един неправилен триъгълник, излегнат сред пустинята, тих и безкраен като нея.
Под мен, над мен, около мен и във мен, навсякъде е само пясък. Безкраен океан от пясък, в който аз, нарочно изгубена, мълча за толкова неща. Мълчанието, видите ли, ми отива. Опитомила съм го; и то мен е опитомило. И както пясъкът разнася моето мълчание по четирите посоки на света, така и аз бавно се превръщам в слънце, вятър, въздух и вода.
*
– Когато прекоси пустинята, внимавай да не срещне себе си, оинбо – каза Койчи, преди да оседлае Исоке за мен в задния си двор в Мерзуга, последния ми пристан преди Ерг Чеби. Метнах се на Исоке. Без много да му мисля, грабнах юздите и, сякаш цял живот съм яздила точно този кон, просто се понесох с него в галоп. А Койчи тичаше след мен. Искаше да му отговоря, но не с очи, а с думи!
– Мой ум казва, все пак мадам не може прекоси Ерг Чеби без водач! Аз никога не чул такъв нещо – сама жена в пустиня.
Погледнах го. Очите му, тъмни питащи езера. Да, наистина приличаше на Акачи. Но все пак беше само негов брат.
– Кажи на твой ум – отвърнах – че аз тук жена не виждам!
Койчи леко се усмихна, измервайки отново мъжките ми одежди – моята необходима дегизировка за Мароканските опасности – черната ми мъжка джилаба, белите панталони под нея, тъмно-вишневата чалма, залепените мустаци, прибраната ми коса. След това, сякаш доволен от резултата, измърмори тихо:
– Когато мадам се върне от пустиня, аз чака. Аз седи чук и чака.
– Не ме чакай, Койчи – отвърнах. – Не зная кога пустинята ще ме пусне…
– Мой брат… аз иска помирише мой брат.
Отворих урната за миг, и той се надвеси над нея. Вдиша дълбоко от прахта на Акачи. След това запечатахме отново урната, и аз се впуснах в галоп към петдесет-метровите дюни на Ерг Чеби.
Преди да изляза от гр. Мерзуга, в полезрението ми попаднаха двете жадни и любопитни очи на осем-девет годишно момиченце, което ме наблюдаваше от пътя. Не беше тукашно – туристче трябва да е било, някъде от източните страни. Гледаше ме тъй втренчено, сякаш бях призрак. Може би разбра, че все пак съм жена.
Обърнах коня и спрях за миг при нея.
– Как се казваш? – попитах на английски.
Тя се поколеба, но отговори плахо:
– Шинянг. Вяра.
– Вяра… ти си едно ново начало, знаеш ли. Бъди начало… ! Преди да станеш край…
Вяра продължи да ме гледа втренчено. Извърнах очи, за да не види, че плача.
И тръгнах.
*
Така и не успявам да си спомня защо трябва да се страхувам. След десет години висене от трапец и три години прелитане в ръцете на Акачи, съм загубила усещане за страх. Още помня деня, когато решихме да живеем до невъзможност. Да обикаляме света заедно, да преоткриваме живота и себе си в него… да не живеем никога повече от година на едно място. Беше наистина славен ден. Денят, в който си грабнахме куфарите, новите паспорти, мечтите, и започнахме да обикаляме световните столици, а публика за нашите представления винаги се намираше. Само трябваше да се появим в някой от местните циркове, да покажем какво можем, и целият цирк ставаше наш. И така, до онзи ден преди три години, в който, в малка провинциална местност в Италия, един недовиждащ старец обърка въжето за трапеца на Акачи с въжето за спускане на завесата.
*
Дори и сега, когато вече не вися от трапец, все още сякаш съм там горе – във въздуха. А може би съм някъде между слоевете на вятъра, който ме нагъва като салфетка в дланите си. А може би никога повече няма да се разгъна. Защото кой ще ме разгъва както Акачи…
Довечера очаквам самата нея – бурята, която ще отнесе тленните останки на моя Акачи в небитието – завинаги далеч от мен. Опъвам палатката в най-закътаната част между два пясъчни гиганта. За да не ме отнесе бурята, преди да съм разпръснала прахта му. Тук ще чакам, докато ми се изчака чакането.
Макар че силният вятър вече се надига, все още виждам звездите. Кълнат се на очите ми, че са самата реалност. Тишината, която крещи: „Акачи, Акачи, Акачи“, вече е тук, дива като самотата, тайна като думите, които не изрекох пред него. И когато си затворя очите, знамq че съм приказка, над която заспива едно малко момиче. Осемгодишно. Вяра. И тогава в мен изплуват последните думи на Акачи:
– Занеси пепелта ми в Ерг Чеби – там, до пустинята Сахара. Разпръсни я в пясъчните бури на април.
.
––––––––––––––––––––––––––––––
* „ХИМЕРИКА – пътешествие в женската душа“ ще излезе от печат в първите месеци на идващата година. Книгата е посветена на всички жени; на жената като дете, майка, любовница, дъщеря, баба. Героините в нея са от цял свят и от всяка възраст.
.
