Разказ от Красимир Бачков
Със своите сто седемдесет и шест сантиметра ръст, Мария не се чувстваше висока, само ако край нея имаше скандинавки. Когато обуеше обувки с висок ток, преминаваше границата от метър и осемдесет, и повечето от мъжете оставаха под нивото на погледа й. Затова, когато на детската площадка засече погледа на един дребосък, бе доста учудена. Тя бе извела Ивчо да си поиграе в близката градинка, а сама преглеждаше новините по телефона си. Мъжът на отсрещната пейка също бе с телефон в ръка, но кой знае защо наблюдаваше нея. Той бе около тридесетгодишен, слаб и висок, не повече от метър шестдесет и пет. Същински дребосък и като такъв, адски нахален. Щом разбра, че го е забелязала, той стана от пейката и тръгна към нея. Като минаваше край детето, му разроши косата и с лека усмивка запита:
– Може ли да седна до вас?
Тя го изгледа подозрително и прибра чантата до себе си, за да освободи място на пейката. Той се намести, кръстоса крака и, както тя очакваше, започна да я сваля:
– Откакто дойдохте със синчето си, не съм свалил очи от вас! Невероятно красива сте!
Мария си пое въздух и шумно го изпусна. Това бе нейният начин да му покаже, че е досаден, но дребосъкът изобщо не се впечатли. Не и се местеше от пейката, защото само тук дърветата не засенчваха слънцето. Той продължи:
– Не ме разбирайте погрешно! Тук съм, защото след половин час имам среща с момиче. Запознахме се в нета, чатихме две седмици и решихме, че трябва да се видим. А вие сте просто моята несбъдната мечта – висока брюнетка със сини очи и красива дори повече, отколкото съм си представял!
Тя се усмихна, но продължи да мълчи. Мъжът забеляза това:
– И усмивката ви е много чаровна! Изобщо, влюбен съм във вас, много преди да ви срещна! Да знаете само, колко хубаво е, да видите жената от мечтите си в действителност!
Тя неволно призна:
– Знам! Когато видях мъжа от мечтите си за пръв път, се чувствах точно, както вие сега обяснявате!
– Блазе му! Истински щастливец! – поклати глава с възхищение дребосъкът.
– Не съвсем! – въздъхна тя.
– Защо? Не сте ли заедно?
– Заедно сме! Това е синът ни! – посочи към Ивчо тя. – Обаче нашият Слънчага е с болно сърце!
– Как го нарекохте?
Мария леко се смути, но отговори:
– Всъщност, той се казва Светльо, но аз му викам Слънчага. Висок е два метра и три сантиметра, винаги засмян и готов да помогне на всеки! Като слънце е, а самият той има нужда от помощ…!
– Защо?
– Има порок на сърцето и му предстои операция, за която нямаме средства!
Дребосъкът се хвана за долната устна:
– Къде е той сега?
– Вероятно вече в Италия! Като се чухме снощи, беше на някакъв паркинг в Гърция. Шофьор на камион е. Той ни издържа, защото аз гледам детето.
– А каква сума е необходима за операцията?
– Трябва му сърдечна клапа, а това са не по-малко от петдесет-шестдесет хиляди лева!
– Е, не са невъзможни пари! Можете да продадете нещо или да теглите кредит!
Мария се усмихна тъжно:
– За нас сумата е невъзможна! Живеем на квартира, а нашият тати се е набутал вече с два заема!
– Роднини, приятели нямате ли, да ви помогнат?
Тя махна отчаяно с ръка. Не й се говореше. Дори й стана чудно, как така този дребосък я провокира, да сподели болката си. Към тях приближи Ивчо и поиска да пие вода. Тя бръкна в чантата си и му подаде шише с минерална вода. Докато детето пиеше, дребосъкът му направи няколко снимки с телефона. Щом то отиде да си играе на пясъчника, той й показа снимките.
– Децата излизат най-добре на снимките, защото са непринудени! Вижте, колко е хубав синът ви тук!
– Да, изглежда страхотно! Аз никога не съм успявала да му направя толкова хубави снимки!
– Дайте някакъв имейл или си кажете номера на телефона и ще ви ги пратя! Може и по Вайбър!
– Не ползвам Вайбър! – тя каза имейл-адреса си и той го записа. После я помоли:
– Ще ми позволите ли да ви направя няколко снимки? И тях ще ви пратя, за да ги препратите на мъжа си! Гарантирам, че ще му харесат!
Тя се усмихна неловко и само повдигна рамене. Той не губи време и като на шега я засне от няколко страни. После седна и запита:
– Значи, ще бъдете щастлива, ако успеете да намерите сумата за операцията?
Този път Мария се засмя на глас:
– Аз ще бъда щастлива, ако успея да му намеря жълт екип за рождения му ден другия месец! Ако се намерят отнякъде пари за операцията, ще бъда луда от щастие…! Но и двете неща са невъзможни, за съжаление!
– Защо? За екип не трябват много пари!
– Да, но по всички магазини търсих и никъде не видях! Аз дори съм спестила двеста лева, но като няма това, което търся! Трябва да е от мека материя, яйчено жълт и при неговият ръст…! Просто няма!
– А защо точно жълт?
– Защото жълтото му отива! Кожата му е матова като на италианец, косата – черна и жълтото страшно го отваря! С такъв екип ще е абсолютен Слънчага, но…!
– Вие си го обичате, нали?
Мария не отговори. Очите й се наляха със сълзи и дори една се стече по лицето й. Тя я изтри и сухо преглътна. Срещу тях, по пътеката се насочи момиче с тъмна, дълга коса и сини очи. По нещо напомняше за Мария и сякаш бе нейно смалено копие. Дребосъкът скочи от пейката:
– Цвети!
– Алекс! – отвърна момичето и двамата приближиха един към друг. Подадоха си ръка, а после той се обърна и посочи към Мария:
– Ако не се лъжа в теб, искам един ден да си като нея! – Върна се до пейката, взе ръката на Мария и я целуна. Направи го непринудено, махна за довиждане и двамата с момичето се отдалечиха.
Мария постоя още малко на пейката. Имаше усещането, че се е разделила с близък човек, когото познава отдавна. Не можеше да отрече, че този дребосък бе голям чаровник.
Още същата вечер тя получи снимките на пощата в компютъра си и веднага ги прати на мъжа си. Дребосъкът наистина умееше да снима страхотно. След две седмици получи от него друго писмо, в което бе написано:
„Привет, моя несбъдната мечта! Срещата с теб ми донесе щастие, защото първата ми среща с момичето, което чаках, няма да е последна! Тя има доста общо с теб, а това е прекрасно! Прощавай, че се обръщам толкова фамилиарно, но нали съм си те представял хиляди пъти, все пак! Аз се казвам Алекс. Като ученик бях почти хакер, но сега работя като програмист. Имам доста познати, не само в България, но и в чужбина. Още същия ден, като се видяхме, открих сметка за лечение на мъжа ти. В нея вече са събрани шестдесет и пет хиляди лева. Оказа се, че не е чак толкова невъзможно да се събере нужната сума! Моите познати и приятели заработват добри пари и по принцип са готови да помогнат на човек в беда.
Излезе, че и екип не си търсила, както трябва! Има една фирма в Словакия, която работи за „Адидас“ и разполага с яйчено жълт екип, с нужния размер за мъжа ти. Аз го поръчах по интернет и днес ми го доставиха. Напиши, ако обичаш, своя адрес и ще ти го пратя с някоя куриерска фирма! А с онези двеста лева, дето си заделила, ще се почерпите с твоя Слънчага, на рождения му ден! Можеш да получиш парите за лечението, ако идеш в банката, където съм ги превел! Не ми дължиш нищо! Хората, които се обичат, трябва да бъдат щастливи!
Алекс – един дребен нахалник, който се опитва да бъде малък СЛЪНЧАГА!“
Мария скочи и грабна Ивчо. Завъртя го във въздуха, а после го притисна силно до себе си. Детето докосна с пръстче сълзите, които се стичаха по лицето и:
– Мамо, защо плачеш?
– Защото съм щастлива!
– А защо си щастлива? – чисто по детски продължи малчуганът.
– Защото тати ще оздравее и защото има хора, които правят света по-добър!
– А светът лош ли е, мамо?
Мария го целуна по челото:
– Светът е такъв, какъвто си го направим!
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел. ред.: „Слънчага“ на Красимир Бачков спечели първа награда за разказ от литературния конкурс „Изящното перо – 2019“, организиран от Салона за българска култура и духовност в Чикаго. Тази първа награда за разказ бе поделена с творбите „Шоколади за Ирина” на Златимир Коларов и „Душа” на Ружа Велчева.
.
