Пенсионерът Снегов

Има много малко сигурни неща на този свят. Съвсем сигурно е, че всички ще умрем, назависимо че много от нас не вярват в това. Друго сигурно нещо е, че всички един ден ще станем Пенсионера Снегов. Ако доживеем до петдесет години, разбира се.

Всеки нахъсан, пъпчив и знаещ всичко за живота младеж е Пенсионер Снегов, с разлика от трийсет-четиридесет години. Младежите няма да четат това. Те не знаят кой е Пенсионерът Снегов, но ние знем, нали?

Помните ли колко много се смеехме на Снегов, на неговия консерватизъм и неотстъпчивост? А колко мил ни беше с хъса си и несекващата борбеност… Може да няма зъби Снегов, но стреля с пистолет кремъклия, когато го ядосат, без да се замисля.

Отломък от друго време е той. Време на господа и на възрожденци, време на Велика България и бунтовни песни. Във времето на нашата младост Снегов бе смешен. Във времето на неговата – прекрасен.

Истината е, че всеки от нас закономерно преминава трансформацията от прекрасен, силен, дързък стопанин на живота – до грозен, беззъб, консервативен, заядлив и смешен досадник.

Друг един филм от по-ново време ми идва наум – „Последният мохикан“. Думите на Чингачгук – Великия змей, все повече и повече отекват в съзнанието ми.

„Други хора ще дойдат след нас, те ще построят пътища и градове, ще опитомят тази земя от океан до океан, ще променят всичко, но някога Ние сме живели тук!“

Всяко младо поколение е в центъра на грижите на пастирите на човешкото стадо. Те си подбират отрано агънцета за месо, за козина, за мляко, просто за домашна животинка да ги забавлява. Има и такива, които не стават за нищо, и те първи отиват под ножа. От яслите, от детската градина ни подбират и отглеждат. Виждали ли сте двегодишно дете да играе с мобифон? Смятате ли, че от този момент нататък майка му го отглежда? Да, тя го храни и облича, според това, което нейният собствен мобифон й диктува, но отглеждането на агънцето от пастирите вече е започнало. Майка му е проста детегледачка, те са възпитателите.

Пастирите имат най-разнообразни идеи, но всички те се свеждат до баналното „Стани да седна“, както навремето някои непослушковци превеждаха абревиатурата СДС. За да стане, обаче, въжделената смяна на седалищата на високия стол, трябват много овци. Голямо стадо се изисква, което с блеенето си да заглуши всякакъв разум у тези, у които той все още е останал. „Кой не скача е червен, кой не скача е червен, бее, беее, беееее…“

Онези станаха, тези седнаха. Овците си свършиха работата. Така е ставало и ще става. И ние сме били овци, и блеехме в гамата на социалистическия реализъм. И във въжделена Америка блееха – как са велика нация, световна демокрация и град на хълма, а днес същите тези овци нямат и по пет долара да дадат за цяр. Буквално!

Днес скачащите, за да не бъдат заподозрени в „червеност“ овци, на свой ред стават Пенсионера Снегов. Жалки, смешни и най-обидното – ненужни. Както сме и ние – отломъците на соца, така и те – отломъците на прехода; ще се обединим в кръчмата на горчивите размисли и несбъднатите надежди, ще си налеем по едно „Я да не ти пука“, ще се засмеем на себе си и един на друг. Най-вече ще се засмеем на младите агнета, които днес блеят: „Толерантност, Европа, религиозен плурализъм, екология, здравословен начин на живот, ЛГБТ, джендър образование, глобализъм, либерализъм, свободен пазар, бее, беее, бееееее…“. Айдее в кошарата, да Ви стрижем. Ей ония там ги отдели настрана – утре ще ги колим. Ставай, старче. Новият овчар е тук. Мина ти времето. И кучетата лаят ли, лаяат. „Западът ни обкръжава! Русия ни напада! Пазете се от Китай! Турците, турците идат! Бау, бау, бау…“

Ха наздраве! И да не Ви пука!

Виктор Хинов

Индианаполис, САЩ

.