Звездоброеца

Разказ от Светослава Проданова-Тувенен

НОЩТА тихо слизаше над града. Поемаше го в тъмните си обятия, люлееше го в скутите си, осветяваше сънищата му със звездите си. Звездите, светли пратеници на небето, прекосяваха безбрежните му простори, за да срещнат онези, които говорят с всемира. Онези, които бдят в очакване на посланията му…

Един човек не спеше. Наричаха го Звездоброеца. Той напускаше дома си в най-дълбокия час на нощта. Имаше среща със звездите. Не в обзаведена обсерватория. Срещата на човека със звездите има свое съкровено място, кът, в който свободата на човешкия полет към небето не е потисната, място, което съсредоточава звездния блясък и улавя диханието на безпределността, територия на истината и любовта. Звездоброеца обичаше да наблюдава звездното небе от кулите на катедралата. Тя беше най-хубавата на света, сякаш вопъл, отправен към дълбините на Вселената.

Хората строят своите храмове по различен начин. Храмът може да бъде дом на човешкото тщеславие, тъничък писък, зовящ за помощ, паметник на преживян страх, свидетелство за груба сила. Катедралата, от която Звездоброеца гледаше небето, бе могъщо предизвикателство – място, където можеш да се вгледаш в себе си, да преобърнеш душата си, да я отърсиш от всичко излишно, да я пуснеш да литне високо, заедно със стоновете на органа, и още по-високо, да излети от катедралата и да продължи устрема си нагоре. Истинските храмове не обричат духа на неволя сред четири стени, те го извисяват до звездите и го учат да общува с небесата.

Архитектът на храма бе дирил пътя към вечността. Искал бе да я докосне, да въздигне и другите в светлите й простори. Малцина го бяха разбрали. Неговото творение всяваше недоумение и смут в душите на онези, които никога не вдигат поглед към небето. Рядко идваха тук и Звездоброеца се чувстваше спокоен. Никой не нарушаваше усамотението му. Бе насаме с небесната вис, интимно свързан със сиянието й. Изкачил се на камбанарията, отправяше взор към звездите. Диреше ги, поверяваше им мислите си. Мислеше за архитекта, въплътил в камък порива към безкрая. Cплотяваше ги енергията на полета, силата на надеждата, доверието в небесната мощ. Сгряваше го увереност, сякаш държеше в дланите си приятелска десница. Хубаво е, когато от някой далечен век човек протегне ръка към човека. Така в изначална верига се свързват съзидателите. Не са сами. Не са неразбрани. Седят заедно край трапезата на времето, вкусват хляба на делата си, замесен с брашното на непосилен труд, със сълзите на нечувани страдания, със солта на устрема. Пият виното на мечтите – онези мечти, които идват на помощ в труден час, прекосявайки като храбри ратници слънчевите долини на всемира… Събира ги за съкровен празник нощта, в мига, когато времето спира и изгряват най-ярките звезди.

В техния блясък вперваше поглед и Звездоброеца. Звездите бяха близо. Виждаше ясно всяка една и не се опитваше да ги изброи. Нямаше нужда от телескоп. Взорът му следваше звездните пътеки на Вселената и проникваше в тайните на небесния безкрай. У някои хора загадките пораждат вътрешен плам, по-ценен от знанието. Крачка по крачка превземат необятното. Безпределните и вечни истини са единственото им богатство, и небето им открива съкровените си планове. Носят в сърцата си бъдещето на света…

Звездоброеца беше един от тези избраници на висините. Учените го смятаха за некадърник – не можел да направи една сносна карта на звездното небе, все му се привиждали несъществуващи светила. Самоуверен бил до безумие – лудост е да гледаш небето с просто око… А той само се доверяваше на безкрайния купол, от който – жива, непобедима и истинска – идеше светлината, озарила сърцето и мислите му.

Долу изтрополяха бързи стъпки, изтръгнаха го от омайната прегръдка на небесните откровения, звъннаха по стъпалата на камбанарията. Звездоброеца сведе поглед от светлата вис към обвитата в нощен мрак земя – зад него стоеше момиче, задъхано, бедно облечено, уплашено.

– Моля Ви, господине, не ме издавайте, чака ме съд и клада. Изкарват ме вещица, магьосница, гонят ме хората на инквизитора. За Бога, не ме издавайте!

Отдолу идеше шум и врява.

– Къде се дяна? Потъна в земята! Да се изкачим на камбанарията…

Звездоброеца изскочи горе на стълбата:

– Мен ли търсите? Аз ще сляза, Ваша светлост, чест е за мен да Ви посрещна.

– Сам ли сте, господине?

– Тук, на камбанарията, винаги усещам нечие присъствие… Това присъствие ли жадувате?…

– Да вървим! – каза високо някой. И добави тихо: – Тоя не е с всичкия си.

Излязоха, сляха се с тъмнината. Момичето му благодари с очи.

– Наистина ли си магьосница?

– Не. Ала когато се моля, небето ме чува. Със сърцето си слуша молитвите ми. Виждаш ли онази голяма пулсираща звезда? Какво искаш да сторя за теб?

Това странно момиче говореше с небето по начин, различен от неговия, и висините долавяха повика на духа й, тъй както помагаха на неговия полет към звездите… Небето имаше свой особен, нечакан и чуден начин да отвърне на копнежа на човека… Смирен пред безкрая на тази неизследима нежност, Звездоброеца промълви смутено:

– Помоли се звездите, които открих, да слязат върху моята карта на точните си места. Не мога да си купя необходимото. Затова картите ми изглеждат неграмотни. Бих искал да позная това небе…

– И аз… – пошепна момичето. – Сетне мълчаливо протегна длани към звездите. Помами ги, както селските момичета мамят пилетата си, за да ги нахранят. И започна странен звездопад – звездите кацаха върху картата на Звездоброеца, оставяха по нея малки светли точки, после просветваха върху клепките, в дланите, по гърдите на момичето и отлитаха обратно.

Звездоброеца стоеше замаян и объркан. Трябваше му още нещо, за да бъде наистина щастлив. Още нещо. Не знаеше какво. Обърна се към малката чародейка, искаше да я попита. И видя в очите й звезди, в дланите й – звезди, звезда пулсираше и под опърпаната й дреха…

Нямаше вече нужда да задава въпроси. Истина бликаше от ясния простор, чиста като утринна звезда. Седяха един до друг. Мълчаха. Беззвучно си шепнеха. В унес чакаха изгрева… Мълком търсеха пътя към враждебния и чужд свят в нозете им. За да му дадат истината. Безмълвно отправяха молитва към небето. Вървяха по неведомите му пътеки. Заедно.

Каменната утроба на камбанарията зачеваше деня…

––––––––––––––––––––––––––––––––––

Светослава Проданова (по-късно Проданова-Тувенен де Стринава) е родена през 1953 г. в Дряново. През 1997 г. заминава за Франция,  където живее и работи, понастоящем в Берк Плаж. Завършила е Славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е като библиограф в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и сътрудник преводач в редакция „Кино“ на БНТ. Публикува разкази в периодични издания, лауреат на конкурси за разказ на сп. „Защита на природата“. Сътрудничи с разкази на сп. „Пламъче“ и „Дружинка“. Автор на лирична проза. Между 2010 и 2019 г. издава във Франция, в издателство BoD, романи и сборници с разкази, между които „Le Ciel des oiseaux blessés“, „Le Continent inexploré“, „A l’heure enchantée de l’amour“, „Ad Astra“ (том 1-3) и др. Разказът й „Звездоброеца“ бе отличен с втора награда в категория „История и традиции“ на литературния конкурс „Изящното перо – 2019“, организиран от Салона за българска култура и духовност в Чикаго.

.