Разказ от Хасан Ефраимов
Моята история за кемането* започна с млада даскалица, която се домъкна в Делиорманското ми село в един есенен ден. Есенен, есенен, но понякога дори есенните дни са горещи, тук, при нас, и в този ден, мнозина амуджи се препотиха, зърнали малкия пищял на даскалицата.
Домъкна я синът на кмета Кирчо, макар че ходжата постоянно му разправяше:
– Кирчо, не го пращай туй улавото в града да учи, че голяма беля ще домъкне на главите ни.
Зададе се с пуфтене автобусът от завоя, сред облаци от мръсен пушек, каран от Дели Яхя, а половината село се нареди за да види кой ще слезе от него. Спря автобусът и дълго време… нищо. После, по едно време се показа само едно нежно краче.
Бръснарят припадна, пък и така му се удаваше възможност да надзърне дори под полата, а на ходжата устните му се раздвижиха, четейки силна молитва против нежни крачета и запръскаха слюнка във всички посоки.
Следващото, което видях, бе една колосана пола на разноцветни квадратчета, а над нея разположенo най-засмяното лице на света и… ох, без малко да забравя – с най-русата коса по тези краища на страната.
Магазинерът Ристо веднага притича и подаде ръка, с нежна извивка в китката, изричайки под мазния си мустак:
– Мадам…
Слезе даскалицата, а на мегдана аз разбрах как ще изглежда светът, когато дните, отредени му, някой ден свършат.
Дълго време никой не се обади и сякаш… дори двигателят на мръсния автобус бе замрял в този ден..
– А, тя има и кемане, бе – наруши някой мълчанието, а всички ние се загледахме дали от автобуса няма да слезе и някоя мечка с огромна тока на носа.
Дядо разправяше, че като бил още малък, с баща си отишли да секат дърва в Лонгоза. Сваляли ги в равното с биволи, защото другите животни не издържали. Та, тогава дошъл един копанарин и ги питал, дали наоколо не са виждали мечка със своето малко. Забъркал малко трици с вино копанаринът и зачакал. Когато нищо не подозиращите животни заспали пияни, копанаринът пристъпил и, както още е пияно малкото, нахлузил тока на носа му.
То, така… нахлузят ли ти веднъж тока на носа, цял живот ще вървиш след кемането, ще танцуваш и дори ще се правиш, че ти е хубаво, че иначе…
– Не е кемане, а цигулка – направи се на умен и магазинерът Ристо пред простолюдието, а мустакът му се изви нагоре, сякаш в кресчендо.
– Че то, не е ли същото? – заби го на момента бръснарят и Ристо реши за по-благоразумно да млъкне, познавайки острия му като бръснач език.
Тогава, в Делиормана, на селския мегдан за пръв път се докоснах до света, който е оттатък нашия.
Даскалицата отвори калъфа, който носеше в ръка, изкара кемането, подпря го на брадичката си и проплака с най-тъжните звуци на света, за чието съществуване дори не подозирах.
Да, аз се родих под звуците на кемането – отпреди него нямам спомени. Всичко е само празнота.
– Мамито… – не се сдържа и попът – Уж, конски косми, навити на лъка, а така жално вият.
Да, под звуците на кемането гъските, плуващи в селския гьол, се превърнаха в красиви лебеди, носещи се по Женевското езеро. Магаретата, пасящи на ливадата, изглеждаха като прекрасни газели, навеждащи глави из зелените морави на двореца Белведере. Бодилите дори… Превърнаха се в прекрасни рози, разцъфтели из Версайските дворци.
После пораснах… Ходих по много места в този грешен свят. Звукът на кемането бе навсякъде с мен. Дори съм сигурен – ако го нямаше, аз нямаше да съм това, което съм днес.
Наскоро, победен, аз се върнах в моя роден край. В селската кръчма, сред облаци от цигарен дим, седяха няколко старци.
– Вино – развиках се. – Аз черпя!
Приседнах на мръсна маса. Знаете ли? Само тя ме е чакала да се завърна след моето детство. Никой друг не ме разпозна. И… кемането…
– Катина… – обади се и мръсен селяк, полужив, полуумрял вече. – Катина… Я… Надуй кемането, Катина.
– Трябва да прибера козите – чу се и глас на старица, някъде в дъното.
– Бе, мамито им и кози – подскочи пияницата. – Те, децата ни… че…
Отново видях Женева, Белведере и Версай… В селската кръчма. Те са там… разположени на върха на лъка на старицата Катина. Който не вярва, да иде и да провери.
И вече знам… сигурен съм… Аз ще бъда това, което съм бил, под звуците на кемането.
Докато някой ден…
.
–––––––––––––––––––––––––––
* Кемане – 1. Остаряло наименование за цигулка. 2. Старинен турски струkен народен инструмент, с различни разновидности, в зависимост от местността и от формата. Срещани други наименования са Кабак, Камане, Иклиг, Рабаб. Коренът на думата е в наименованието на струнен инструмент KEMA (kemane, kemona, kyaman), роднина на понтийските лири, който се използва все по-рядко. В Турция и Иран наричат Кемане европейската цигулка, настроена по необичаен начин „ла-ла-ре-ре“.
.
