Така го наричаха – зад неговия гръб, а когато искаха да го ядосат – и пред него, колегите му. Чудя се и до днес – защо?! Едва ли само заради произхода му – от Източните Родопи. Имаше и нещо друго, което спонтанно ги караше да го дразнят с този прякор. А и в говорния му акцент имаше нещо, което те предупреждаваше да си нащрек.
Когато слиза от планината и влиза в Алма Матер, не минава през парадния вход, а през „Менза Акаде́мика“ /1/. Четири години мие чинии, за да не дава пари за храна. Но не мислете, че става въпрос за нещо унизително; напротив, в ония времена това си беше своеобразна привилегия, достъпна не за всекиго – беше запазена територия за „свои хора“ (разбирай: само по комсомолска линия).
Изглежда още тогава доц. Страшимир Кучев е усетил, че с младия комсомолец са сродни души. Защото при поредния конкурс го беше „кооптирал“ за свой асистент. Твърдя го със сигурност, защото при постъпването ми като преподавател в Юридическия факултет на Софийския университет бях настанен в кабинет № 294 (втория етаж на северното крило), който зам.-деканът Кучев беше обзавел с нови мебели по свой вкус. По някое време се сритаха за нещо си с Ярослав Радев /2/, изгониха го от кабинета и в крайна сметка – от Университета. Така асистентът по Финансово право Георги Петров Петканов седна зад бюрото на бившия си шеф – точно срещу моето бюро. Седем години имах възможност да изуча дори златните коронки на кътните му зъби.
Обичаше чашката, но и „носеше“ на пиене – за разлика от съквартиранта си Симеон Тасев. Бяха им предоставили обширна стая във ведомствения блок на IV километър (сега там е университетското издателство). Правеха чести разпивки. Гостуваха им медсестри, народни певици от Родопите – всъщност „контингент“ на атлетичния Петканов (Монката „се отрязваше“ още след втората чашка и оставаше само вулгарно-вербално активен).
Нямаше задръжки, посягаше – къде успешно, къде удряше на камък – и на приятелките на своите колеги. Въобще – всеяден. Неудовлетворени партньорки се майтапеха, че „онова“ му достойнство се оказвало обратно пропорционално на самочувствието му. „За очи“ държеше постоянна приятелка – красива, стройна медицинска сестра, която в подходящия момент запокити и се ожени за друга.
Пасваше идеално на дисциплината си – Финансово право. Носеха се легенди за гешефтите му с чуждестранни студенти и аспиранти. Един от тях, Азад – сириец, караше скъпа западна кола – нещо рядко срещано тогава. Не се разбра как се случи, но в един момент зад волана на возилото се оказа нов собственик – старши асистент Петканов. За скъпите западни напитки от „Кореком“ /3/ няма смисъл да споменавам – то се разбираше от само себе си…
Преподавателската му кариера беше ускорена след скоропостижното отстраняване на Кучев от Факултета (ведно с провалянето на докторската дисертация, респ. професурата на доцента). Не бях в течение, а и днес не съм наясно със сложните задкулисия на тогавашните университетски котерии; имам само бегъл спомен, че две партийни групировки воюваха и едната надделя – съпругата на Кучев беше личен лекар на семейството на Людмила Живкова /4/; вероятно по тази линия им бяха предоставили огромен апартамент (принадлежал, преди да бъде реквизиран, на личната шивачка на царица Йоана /5/) в близост до площад „Гарибалди“. Предполагам, че освен всичко друго са се оказали – вероятно неволно – и в баталиите на „големите“ около генсека Живков.
Но не беше само това. Петканов здраво се беше вкопчил в партийната кариера, което в ония времена беше задължително за всеки мечтаещ за „израстване“ в „на́уката“. Бившият смолянски прокурор напълно разбираше, че без БКП6 ще стигне най-много до главен асистент. Което никак, ама никак не отговаряше на амбициите му. Беше усвоил до тънкости умението да се умилква около „висшестоящите другари“ и безпощадно да смачква всичко попаднало под краката му. (Да не говорим за двойките, с които принуждаваше харесалата му „по-засукана“ студентка да го направи свидетел на онова интимно, което жените с основание крият от чужди очи и ръце…)
Младите поколения няма как да помнят, но веднага след началото на т.нар. „Промяна“, прераснала по-късно в „Преход“, партийните другари светкавично, за година-две – хабилитираха де-що имаха свои (разбирай – партийни) кадри в науката. Аспирантите им на бърза ръка защитиха „малки докторски“, а „кюн-овете“ /7/ им за нула време станаха „доктори на науките“.
Амбициозният Петканов не беше подминат от своите. Дори го направиха декан на Юридическия факултет. Като такъв пръв в следдеветосептемврийското, респ. „посткомунистическо“ висше образование, въведе платеното обучение. Заговори се за крупни афери, присвоявания на пари и т.п., но всичко беше съответно заметено под червения килим.
Тогава „помакът“ стана и последният комунистически партиен секретар на организацията на БКП на преподавателите и служителите при Юридическия факултет на Софийския университет. Наследи партийния пост от Снежана Ботушарова, която светкавично се прехвърли в „противниковия“ лагер. Възнаградиха я с посланически пост в люлката на съвременната демокрация – Съединените Американски Щати, а след мандата й в дипкорпуса – и с престижния пост на съдия в Европейския съд за правата на човека в Страсбург.
Няма как да пропусна случая, в който за последно се сблъсках с корумпираната същност на този партиен кадър. Янко /8/ ме беше помолил да проверя в Главната книга на факултета твърденията на един от най-авторитетните лидери на СДС /9/, председател на Великото Народно събрание – Стефан Савов – че след 09.09.1944 г. комунистите го били изключили от Университета и заточили в концлагер.
Служителките в канцеларията ме познаваха добре – все пак над дванадесет години преподавах в Юридическия факултет, нанесъл съм хиляди оценки – мои и по молба на колеги – в Главната книга. Веднага намериха и ми дадоха съответния том, преписах си интересуващите ме данни, и в този момент вратата на деканския кабинет се отвори, ведно с широката златозъба усмивка на бившия ми съкабинетник. „Какво насам?“ – изрече деканът. „Ще направя ксерокс-копие на една страница от Главната книга“ – отговорих. „Я да видя? Ама ти с всичкия ли си?! Знаеш ли кой е Стефан Савов?!“ – и злобно издърпа тома изпод ръцете ми.
Случаят имаше скорошно продължение. Две седмици по-късно Янко беше дошъл по някакъв повод във Факултета. Петканов разбрал, разтичал се по коридорите и поканил видния политик в кабинета си. Малко преди да си тръгне, без да е бил молен, коленопреклонно поднесъл на Янко фотокопие на фамозната страница…
Факсимилето беше публикувано във в. „Либерален конгрес“ и черно на бяло изобличаваше в лъжа парламентарния шеф Стефан Савов: докато „бил“ в комунистически концлагер, редовно заверявал присъствени семестри, полагал изпити и дори се дипломирал!!!
Уви, гьонсуратът си е гьон – въпреки неопровержимостта на доказателствата, продължи да задава тон в СДС и в българската политика (всъщност, продължи да изпълнява стриктно заданията, спускани от червените му кукловоди).
Но да се върнем към неудържимия възход на стартиралия в Източните Родопи кариерист. Той не допускаше финиш на равнище декан, пък било то и на единствения по него време юридически факултет в България (днес – дузина…). След деканския мандат партийните другари го кооптираха за зам.-ректор на Софийския университет. В тази му битност отново се заговори за финансови афери, но освен с въвеждането на платено обучение за всички университетски специалности, с нищо друго категорично доказано не свързаха името му. Междувременно „стана“ и председател на Съюза на юристите в България (СЮБ)…
„Бившата“ „партия по Член Първи“ очевидно усещаше с шестото си чувство, че и зам.-ректорската позиция е под равнището на ценния й кадър. Идваше времето на поредната трагикомична фигура, която щеше да залъже за още няколко години ошашавеното българско население: монарха – републиканец (нещо като нищо, оксиморон, „дървено желязо“). Кадровикът на Н.В. /10/ – небезизвестният комсомолски, респ. седесарски, лидер – Стоян Ганев /11/ – беше привикал верните на Партията по Член Първи колеги от Юридическия факултет. Отговорна позиция отредиха и на партайгеноса Георги Петканов: министър на вътрешните работи. Така един от агентите на ДС /12/, участвал в шпионирането на Политзатворник №1 на комунизма в България /13/, пое най-силовото министерство в страната. Главен секретар му стана бъдещият харизматичен лидер на ГЕРБ /14/, столичен кмет и тримандатен премиер на „Република“ България Бойко Борисов. Редно е все пак да припомним, че поради някакви неизяснени и досега причини личеше, че „не мелят брашно“ тия двамата. Струва ми се, че чисто и просто се бяха сблъскали еготата на двама свръхкариеристи.
800-те дни, обещани от царя-премиер (или премиера-цар, ако предпочитате), се провалиха с гръм и трясък. Комунистите отново взеха връх, царят вече открито се съюзи с тях, а Петканов и този път не изпадна от кошницата с късметите. Дадоха му Министерството на правосъдието в коалиционния кабинет на БКП – НДСВ /15/ – ДПС/16/. Този път обаче не доизкара мандата. В един момент се усетиха, че е нагазил прекалено накриво, и го извадиха „в резерва“.
Но – шило в торба не стои. Пък и заслугите му към червената мафия не са били за подценяване. Дадоха му 9-годишна синекура в т.нар. „Конституционен съд“ (толкова легитимен, колкото и самата „Конституция“ /17/).
Последно го видях в автобус по линия № 78. Някакъв висок мургавелко, с тъмночерна коса, в елегантен скъпарски балтон и безупречни а ла Гучи /18/ лачени обувки се качи на спирката на ИСУЛ /19/ и слезе на „Лъвов мост“. Едва тогава осъзнах, че това беше някогашният русокос златозъб „Помак“ – бившият мияч на чинии в „Менза Акаде́мика“, виден комсомолец, смолянски районен прокурор, асистент-доцент-професор по Финансово право, декан на Юридическия факултет, зам.-ректор на Софийския университет, председател на Съюза на юристите в България, министър на вътрешните работи и на правосъдието, „конституционен“ съдия…
Пристъпваше едвам-едвам. Явно беше прекарал тежък инсулт. Какво ли му тежеше? Дали осакатените съдби на българите, имали нещастието да застанат (в едно или друго време) на пътя на кариериста? Или пък придобитите с неизвестно откъде дошли грешни пари, с които е платил няколкото си жилища в столицата?
Знам ли… Такива като него умеят да прикриват далаверите си. Дори и посредством наречени в тяхна чест закони, предвидени да останат само на хартия, докато хора от тяхната кръвна група държат юздите на властта.
Но не знам защо все пак го съжалих. Впрочем, знам:
– Мразя греха, съжалявам грешника. Дано поне преди неминуемия край е имал куража да се покае пред Съдията.
Дано…
Николай Гусев
–––––––––––––––––––––––––––––
1. „Менза Акаде́мика“ – студентският стол на Софийския университет. Намира се в сутерена на северното крило (откъм ул. “Шипка“).
2. Ярослав Радев – „страшилището“ за юристите в Народна република България. Директор на т.нар. „Единен център по науките за държавата и правото“ (ЕЦНДП), включващ Юридическия факултет на Софийския университет и Института по науките за държавата и правото (ИНДП) към Българската академия на науките (БАН) – това по образователни-научна линия. Същевременно зам.-председател на Държавния съвет – награда за сътворяването на „Живковата Конституция“ от 1971 г. с прословутия „Член Първи“.
3. „Кореком“ – специализирана верига магазини за продажба на луксозни стоки от т.нар. „Второ направление“, т.е. от капиталистическия Запад. Пазаруваше се само с конвертируема валута – долари, лири стерлинги, швейцарски франкове и пр.
4. Людмила Живкова – дъщеря на Генералния секретар на ЦК на БКП и Председател на Държавния съвет Тодор Живков. Председател на Комитета за култура (с ранг на министерство).
5. Царица Йоана – съпруга на цар Борис Трети.
6. БКП – акроним на „Българска комунистическа партия“. Политическа групировка, създадена през 1948 г., но нерегистрирана в съответствие с действащото по онова време българско законодателство. Поради този пропуск въпросната организация се оказва съществуваща фактически, но не и юридически, т.е. нелегитимна.
7. К.ю.н. – „кандидат на науките“ – научно звание, присъждано след защита на т.нар. „кандидатска дисертация“ – социалистически еквивалент на днешното звание „доктор на науките“ (PhD).
8. Янко – Янко Николов Янков-Вельовски, р. 13.08.1944 г. Научен сътрудник в Правния институт на БАН и преподавател в Юридическия факултет на Софийския университет. Арестуван през 1984 г. за антикомунистическа дейност и осъден на 6 години строг тъмничен затвор, изтърпян ефективно. След 10.11.1989 г. създал Партия „Либерален конгрес“. Като депутат във Великото Народно събрание отказал да подпише т.нар. „Конституция на Република България“.
9. СДС – акроним на „Съюз на демократичните сили“ – група политически партии, създадена преимуществено от членове на БКП с оглед оформяне на фалшива, манипулируема политическа опозиция на комунистическата партия.
10. Н.В. – акроним на „Негово Величество“ – звание на царска особа.
11. Стоян Ганев – „ваклото агънце“ на СДС (според Йосиф Петров – поет и парламентарен шут от СДС). Бивш член на БКП, Първи секретар на ДКМС (Димитровски комунистически съюз на младежта) на Юридическия факултет и Втори секретар на ДКМС на Софийския университет, преподавател по Държавно право на СССР, министър на външните работи на „Република“ България, Председател на Общото събрание на ООН, преподавател по Международно публично право в Юридическия факултет на престижния Ню-Йоркски университет.
12. ДС – акроним на Комитета за държавна сигурност – ведомството на тайната милиция на НР България.
13. „Политически затворник № 1 на комунизма в България“ – така световната правозащитна организация „Amnesty International“ назовава Янко Николов Янков-Вельовски. Определя го и като „Политически затворник № 3 на комунизма в Европа“ (като № 1 е посочен полякът Лех Валенса, а № 2 е чехът Вацлав Хавел).
14. ГЕРБ – акроним на „Граждани за европейско развитие на България“ – политическа партия, създадена и ръководена от несменяемия си лидер и тримандатен премиер на „Република“ България Бойко Методиев Борисов. Ръководството й се състои преимуществено от „бивши“ членове на БКП.
15. НДСВ – акроним на „Национално движение „Симеон Втори““ – политическа партия, приютила в ръководството си близки до Стоян Ганев преподаватели от Юридическия факултет на Софийския университет (Георги Петканов, Огнян Герджиков) и т.нар. „юпита“ – жадни за бързи и лесни печалби абсолвенти на западни, предимно английски, университети.
16. ДПС – акроним на „Движение за права и свободи“ – политическа партия с лидер Ахмед Доган, обхващаща преимуществено туркоезичните български граждани.
17. „Конституция“ – нескопосан опит на поредното Велико Народно събрание за създаване основен закон на „Република“ България. Поради редица протоколни гафове (липсващи решения: на Централната избирателна комисия за легитимност на изборите, на Мандатната комисия и пр.) е налице проект на текст, но не и правосъобразен законодателен акт.
18. „Гучи“ – най-известната италианска фирма за производство на скъпи обувки за хайлайфа.
19. ИСУЛ – акроним на „Институт за специализация и усъвършенствуване на лекарите“ , понастоящем преименуван на болница „Царица Йоана“ (в чест на съпругата на цар Борис Трети, по чиято инициатива и с нейни средства е построена сградата).
.
