За Сардиния, Сицилия и Тракия

Разсъждения за факти, от които някой навярно се бои…

Още преди години управителката на един известен музей в Тоскана бе шокирана от някои факти от бита на етруски и траки, на които ѝ обърнах внимание. По-специално, с нея коментирахме редица аналози, видими от изображенията на дрехи, прически и украшения на етруските.

За щастие, тогава носех със себе си малка английска брошура, показваща тракийските гробници край Казанлък, с поместени там снимки на фреските по стените. Жената чистосърдечно призна, че никога не е знаела за тези факти и много се зарадва на информацията, която споделих с нея. На сбогуване ѝ обещах да се върна отново, с повече материали, потвърждаващи казаното до онзи момент. Тази среща в Тоскана ме провокира да потърся още подобни сходства из другите части на Италия. Защото много е написано и съхранено за древната Европа, но малко е онова, което е анализирано… Особено, ако върху човек се изсипва океан от дезинформация, за съжаление станала вече утвърдена практика в днешния дигитален свят.

И така, през изминалите две години предприех нови пътувания, този път из островна Италия, като наред с музеите успях да надзърна и в дълбоката провинциална част на тези прекрасни места, за да усетя тамошната атмосфера и да придобия по-преки впечатления от културата и бита на местните хора. Това, което открих (поне за себе си) на двата големи италиански острова, надмина всичките ми очаквания…

Сега споделям част от видяното, с цел да то достигне до онези, чиято професия и призвание е да пишат истината и да разкриват фактите. Най-напред, в Сардиния ми направиха впечатление някои много интересни факти от областта на ономастиката*.

Първият, и вероятно най-стар познат артефакт от остров Сардиния, е т.нар. Стела Нора, или каменната плоча от Нора (намираща се в музея в гр. Каляри). На нея ясно личат букви, които много ми заприличаха на фригийски или финикийски букви, които дори и лаиците добре различат от гръцките букви. Буквите образуват кратък текст, в който има прототип на топонима “Сардиния” и в научните анализи той е транскрибиран с латински букви по следния начин: “srdn”. След като видях това, в главата ми на мига се появи нашата българска дума “среден” (ако експериментално добавим липсващия в топонима звук “е”).

И веднага след това хипотезите тръгнаха от само себе си. Рекох си: казва се “Сардиния” заради това, че е в средата на морето (вж. картата на Средиземно море) – също като град Сердика или Средица (“Sardica“, „Srеdec“, както е изписана на някои стари карти), който пък е в средата на Балканския полуостров… Ако отчетем и общопознатия факт, че местното население на Сардиния се нарича “сарди”, подобно на нашето тракийско племе “серди”, то картината става още по-пълна…

Един от археолозите, с когото разговарях сред разкопките край град Алгеро, дори потвърди, че нурагите** били построени от народ с име “шерди” или “жерди” – известни по онова време като колонизатори от Източното Средиземноморие. Тук изведнъж се сетих, че още 3000 години преди Христа тракийците са владеели Егейско море, а доколкото ми е известно, сведения за появата на древните гърци из тези места имаме едва от 1800 г. преди Христа. Нещо повече, на много от средновековните карти протокът Босфор е отбелязан с името Тракийски Босфор! Затова неволно се запитах има ли изобщо някаква разлика (освен фонетична) между понятията за населените места Сардиния и Средец (Средина)? Има ли разлика между племената сарди, шерди и серди? И напразно ли смарагдовото Тиренско море, което мие Сардиния от изток, се нарича именно Тиренско – сиреч, морето на тирсените или тракийците, известни в древността като воини, „носещи по две копия (тирсове)“?!

Но да продължим нататък с ономастиката. В Сардиния научих и за едно от нейните най-древни племена, което се е наричало… балари! Това, което ми направи силно впечатление, е че баларите са населявали предимно северната част на острова, а именно там се срещат и най-много уникални сходства между названията на редица сардински села и думи с чисто български произход.

Например, при пътуванията си срещнах села с имената Труда, Лула, Посада, Тула, Марица, Отава, Орани и Озиери. Интересно за Озиери е, че е градче, разположено между три езера (или “озера”?).

На местния език сарду, градът Каляри се нарича Кастеду (тоест “замък”, от което личи, че думата има латински корен). Но за етимологията на думата ‘‘Каляри” не намерих логично обяснение. Затова пък успях да я свържа с нашата дума “кал” – тоест, град основан от хора глинари или грънчари. Тоест, тези, дето правят нещо от глина, нещо от кал. Защото ние, българите, когато искаме да обозначим селище, в което да подразбираме, че е свързано с някакъв занаят, му казваме например Свещари – свързваме го с правене на свещи. Или Рударци – селище, основано от рудари. В България има още много такива наименования на села – Калище, Калеица, Колари, Овчари и т.н. И именно затова подобна логика видях и в думата “Каляри”.

Когато пък искаме да потърсим подобна ономастика и на Сицилия, то там правят впечатление най-вече личните мъжки имена. Ето само някои от тях: Алцеу (нашето Алцек), Северу (нашето Севар или Север), Генко, Секула и т.н. Разбира се, има и интересни сходства и в топонимите: Огнѝна (селище до Сиракуза, недалеч на юг от вулкана Етна), Гела, Тройна, Багерия, Мандра и други.

На двата италиански острова забелязах също така и много интересни битови и антропологични сходства с тези, характерни за днешните потомци на тракийците – тоест, на българо-македонския и на румънския народи. По време на срещите си с местните хора не на последно място обръщах внимание на това как изглеждат те, в какво вярват, с какво се забавляват, как се обличат – с други думи, какъв е битът им. И тъй като няма да ни стигнат още много страници за това, ще споделя само някои наблюдения.

Първо, народните носии на остров Сардиния имат сходни елементи с тези от нашите народни носии. Особено силно се забелязва начина на закрепване на забрадката при младите и по-старите жени. При първите забрадката не е вързана под брадичката на жената, а при втората е. Нагръдната част на някои официални рокли е също много сходна по форма с деколтетата на литаците от Радомирско.

В Сицилия това сходство с българо-македонските мотиви по дрехите е още по-силно: момчешките червени пояси и елеци с везани черни гайтани, навущата и фустите на момите направо са като тези от районите на Вардарска Македония и Разложко! Да не пропусна тук да отбележа и всеизвестния, но някак си загърбван факт, че гербът на Сицилия (трискелионът) е в пълен аналог с изобразения знак върху тракийските монети на племето дерони.

Но най-изумителен в този смисъл, е фестивалът на мамутоните на остров Сардиния. Мамутоните, това са местните кукери, облечени в козяци (!), опасани с хлопатари (!), които мълчаливо подскачат в ритъм, като носят на главите си остроноси маски и черни забрадки.

Доколкото ми бе известно, кукери в Европа има само на Балканите и в района на баските в Испания (ако има и другаде, ще бъда благодарен за подсказката). Тук ще спомена и традиционните сардински песни, чието звучене е доста сходно с мъжкото полифонично пеене от Банско, Добринище и Разлог, а също така и с това в Грузия.

Оказа се, обаче, че връзката между Тракия и Италия очевидно е известна не само на нас, българите. Не мога да не спомена тук и за срещата с един възрастен мъж на площада в Таормина, прекрасен античен град на източното крайбрежие на Сицилия. Когато му се представях с моя беден италиански, за да му кажа откъде съм, аз му рекох следното: “Sono Bulgaro. Bulgari e rumeni sono traci.” (“Българин съм, а българите и румънците са траки.” – б.а.). А той ме погледна с особен жив поглед, здрависа се енергично с мен и ми каза: “Anche i siciliani sono traci.” (“И сицилианците също са траки.”). Останах като вцепенен, а той повтори: „Si, siciliani sono traci”... Изумлението ми дойде не толкова от това, което той ми каза, а от това, че този 65-70-годишен мъж, беше просто един дребен производител на зеленчуци и плодове, от вътрешността на региона. Стоеше на площада и продаваше стоката си. И едновременно с това, ми говореше за една история, различна от тази, която днес светът изучава…

Поразгледах го – здрав и як човек, който въпреки годините си ми стисна ръката като с клещи. Висок към 1,8 м, светлолик, с широко лице, характерна широка долна челюст и откритост на погледа. Силен глас, издаващ силна костна и дихателна системи – с две думи, балкански архетип, нямащ нищо общо с популярния образ на сицилианеца, който традиционно но погрешно е описван като нисък и силно мургав човек…. Този беше с каскет и с бяла риза под вълнен черен елек, насред жегата на Таормина. Както и много други хора, с които разговарях в Сицилия, за него бяха характерни типичната фамилиарност, весел нрав и непринуденост. Все едно, че гледаш някой нашенец от Пловдивско или Старозагорско. Впрочем, броят на подобни тракийски архетипове в Италия съвсем не е малък.

Мъжът нямаше никакви признаци да е експерт по история или нещо подобно…. Тогава, запитах се, как той или хората от околните села ще знаят за траките (ако тази уж безписмена култура е изчезнала и непозната?!) Още повече, че на жителите на град Таормина, както и на тези из цяла Сицилия, повечето учени традиционно приписват гръцко “бащинство”, като по този начин императивно изключват правото на местното население да претендира за родствени връзки с една по-дълбока древност (а както отбелязах по-горе, присъствието на гръцки колонисти по Средиземноморието датира не по-рано от 1800 г. преди Христа). В такъв случай, редно ли е да отхвърлим нечие право да се асоциира с една по-древна култура, каквато е тракийската?!

Единственото ми обяснение за думите на зарзаватчията от Таормина бе, че тази информация се е предавала сред тези хора от поколение на поколение и така е останала неизкривена в спомените на обикновения сицилианец. Вероятно поради щастливата им отдалеченост от сатрапите на Изтока, тези хора са запазили истинската си история в продължение на повече от 3000 години. Запазили са имената, носиите и традициите от бита на предците си. А те много ярко и без съмнение съвпадат с редица тракийски етнографски елементи, но най-вече съвпадат с българо-македонските, хърватските и с румънските елементи.

За съжаление, тези очевидни съвпадения са останали извън полезрението на повечето мастити учени. Доколкото знам, за наличието на подобни сходства не се споменава дори и в италианските учебници. А ако прелистите Уикипедия или други популярни източници, ще видите, че цивилизациите на Сардиния и Сицилия биват свързвани с всевъзможни други култури (баска, египетска, гръцка, угаритска и т.н.), но само не и с тракийската култура. Очевидно, Тракия продължава да е тема “табу” в повечето научни среди, незнайно поради какви причини…

Но да не обръщаме толкоз внимание на пропуснатото, а на това, какво можем да сторим оттук нататък. Гледайки на хората и културите от островна Италия (пък и на голяма част от континенталните им аналози), аз си мисля, че имаме достатъчно аргументи да продължим да търсим и да внедряваме подобни нови доказателства в темелите на образованието през една нова епоха, която вече започна. Крайно време е ние с вас, като преки наследници на античната Тракия, също да имаме право да се наричаме „древни българи“, а не „прабългари“. Защото идентичността на народа ни и на страната България с древна Тракия е въпрос не само на история, но и на бъдеще. Ако ние отхвърлим тази идентичност поради лука̀ви внушения отвън или поради невежество, то други ще ни я отнемат!

Никога не съм разбирал защо ние, българите, чиито топоними и до ден днешен обозначават населени места, реки и планини из Балканите, продължаваме и днес сами да се напъхваме в ролята на “пришълеца” от 681 година… Тогава нека да не се гневим на близки или по-далечни комшии за това, че отдавна правят опити да ни асоциират с татарите и с монголците, вместо с кореняците-тракийци. Тези комшии наричат нас българите „пришълци“, а себе си – „автохтонни“ народи… И това ще е така, докато техните историци и нашенските им клакьори продължават да акцентират в учебниците на децата ни върху величията на всякакви други древни цивилизации, но не и на тази, за която имаме неоспорими факти за пряка връзка с нея.

Аз не приемам такава история. Затова се опитвам да събирам нови данни, да анализирам и да променям стереотипи, изградени върху лъжи. По света има достатъчно материал, който е непосилен за разглеждане и анализиране единствено и само от конвенционалните учени (нека те да не ми се сърдят – говоря за лимитираната им физическа възможност да обхванат наличните факти на целия свят, а не за компетенциите им). Плюс това, да събираш факти и да ги анализираш, не е ничие изключителното право. Също така, никой няма право да фаворизира едни култури за сметка на други.

Никой няма изключителни и запазени права и върху думата “древност”. Както и никой няма правото да отнема историята на другите и да я представя за своя. Холивудските продукции и загубените войнѝ не са достатъчно основание, за да бъде изкривявана историята ни, а тракийският цар и жрец Орфей да бъде изобразяван като праотец на Жозе Едуарду душ Сантуш…

Историята, както и другите науки, свързани с древността, се развиват и търпят промени на база постоянно изникващите нови факти. И ако някой отрича това и все още живее с концепциите от XIX век, то той очевидно все още се лута някъде из прашните ъгли на псевдонауката. Още по-лошо е, ако го прави от користни подбуди.

Фактите за нашата прастара цивилизация нас чакат. Пръснатите по света българи сме над 3 милиона днес и всеки от нас е потенциален откривател на нови факти и документи в полза на истината за българската древна история. Всеки от нас може и трябва да го прави, когато му се отвори подобна възможност.

Работа трябва сега, а не кавги… Необходимо е обединение около достойната ни история, огромното ни духовно наследство и бъдещите ни цели. И, както е казал проф. Н. Йонков-Владикин преди повече от 100 години: Тракия ни дава тази златна възможност.

Фил Бандов

–––––––––––––––––––––––––––

* Ономастика – раздел от лингвистиката, който се занимава със значението, произхода и разпространението на имена, преди всичко имена на хора (антропонимия), но също и имена на географски обекти (топономастика) и др. (Цитат от Уикипедия.)

** Нураги – култови строежи, във вид на кулообразни укрепления на о-в Сардиния, построени от нурагическата цивилизация (18-2 век пр. Хр.). (Цитат от Уикипедия.)

*** „Орфей на кръста“ е купен през 1904 г. от неизвестен антиквар и включен под номер 1164 в Берлинския музей. Публикуван в каталог на музея през 1909 г. През Втората световна война, след пожар в бункера, където се съхранявали експонати от Берлинския музей, артефактът е изгубен.

.