Началото на 2020-та ме връща точно 30 години назад, в началото на 1990 г., когато започнах да „издавам“ един от първите, ако не и първия СДС-вестник в България (до излизането на „Демокрация“ имаше още повече от месец) – вестник „Съвест“. На този линк можете да научите подробности за него.
„Съвест“ бе компютърен, с мото “За чиста и свята република!”.
Вестникът беше разлепван из града и късан от нашите противници. (Както казваше мой приятел: „Остреха си ноктите, чегъртайки го.“)
Впрочем, веднъж в Народната библиотека имаше изложба на българския самиздат и там видях брой от моя вестник!
По-късно, след известни битки, получихме нужните разрешения и от деветия си брой вестник „Съвест“ стана печатно издание – седмичник на СДС – Перник!
БСП в Перник реши да ни последва и започна да издава свой вестник – „Глас“.
Тогава бяхме яростни опоненти, както се казва, времената бяха такива, затова ние написахме „По-добре без “Глас”, но със “Съвест”, отколкото с “Глас”, но без “Съвест”!“
Вестникът си имаше редакционна колегия – директор: Николай Слатински; главен редактор: Иван Хранов; членове: Милена Исаева, Анна Николова, Китан Китанов, Райчо Радев.
Директорството означаваше само и единствено отговорност, тичане, защита на вестника от чужди и “вътрешни” врагове.
Излишно е да казвам, че тогава онези, т.нар. „седесари“, които дойдоха при нас доста по-късно, когато замириса на власт и приватизация, още не знаеха, че са седесари.
Скатаваха се по домовете.
Да не говоря за другите, които ни управляват сега – те дори още не знаеха и не подозираха, че ще станат демократи за европейско развитие…
Но това е друга тема. И ние сме виновни, че те ни налазиха, напъплиха и награбиха, защото мислехме някога, че сме отворили вратите и прозорците на България за свеж, демократичен, европейски, нормален и солидарен въздух, а се оказва сега, че тогава сме отворили кутията на Пандора и от нея постепенно изпълзяха всичките гадости, които е имало да се случат на страната ни.
И все пак не съжалявам, изобщо не съжалявам, че преди 30 години, както в цяла България, така и в Перник, ние започнахме като клети и заклети идеалисти да работим за Промяната, да я сбъдваме и я правим възможна.
Ако с днешните знания и след всичко, което преживях, можеше да се върна 30 години назад, пак бих започнал по същия начин – с първото – и то бе мое, слово на първия ни демократичен митинг в Перник, с издаването на нашия и мой вестник „Съвест“, с победата на първите избори – на СДС, но и моя, мажоритарна, в центъра на града, срещу символа на онази, тоталитарната БКП.
Само че щях да знам кой крие камък зад пазвата, кой пише доноси срещу нас в ДС, кой ни хули, докато изчаква по-добри дни, за да стане „демократ“ и да удари келепира…
Но в Историята няма връщане назад. Каквото е било – това, както се е случило – така, колкото сме се променили – толкова.
Днес, 30 години по-късно, такива като мен могат само да си скубят косите и да си ги посипват с пепел: „Каква я мислехме, каква стана!“
И да се вглеждат с нетърпение към младите – дано се събудят, съвземат и вземат в ръце, и да си отвоюват България от задушаващата я напаст на лишеното от стратегия и бъдеще, корумпирано и некомпетентно във всяко управленско отношение Статукво!
Младите – те са надеждата на България.
Затова и за България има Надежда.
А, както обичам да казвам: Надеждата като първа глупачка умира последна.
Проф. Николай Слатински
.
