Днес видях бездомник с мобифон. Човекът пишеше съобщение. Сигурно на някой друг бездомник. Не знам. Може би изпращаше някакво съобщение до Бог?
Сигурно най-страшното е не да останеш без покрив над главата си, а да останеш сам, без връзка със себеподобните. Дали смъртта не ни плаши толкова, защото няма да можем с никого да си побъбрим?
И аз съм един бездомник с мобифон. От България заминах, никъде драгаде не пристигнах, така и не мога да си намеря мястото. Ето, че пак ще се местя. Направо съм като онези бурени в Аризона, дето се търкалят по вятъра, докато не се спрат някъде. Само че в Аризонската пустиня няма много места, където да се спреш.
Имах си Родина. Никога не си представях, че ще стана търкалящ се трън. Корени си имах, дълбоки. В тетевенският Балкан и Делиормана, в Русия и Полша отиват корените ми. Те са си още там, под земята. А над нея бездомници с мобифони в пустиня. Великата европейска пустиня.
Кого търсите по тези мобифони? Тези, които Ви обичат, нямат нужда от мобифон, за да Ви го кажат; тези, които не Ви обичат, няма да се променят към Вас, даже и да им се обадите от най-новия Ай-фон. По-добре се търкаляйте като мен. И да не се спрете някъде, поне път ще видите. Който е тръгнал на път, все някога някъде ще пристигне. Никъде не пристига само онзи, който седи на едно място.
Не съм прав. Кажете ми го! Не съм прав, защото много от Вас останаха и пак успяха да пристигнат. България се движи, заедно със земното кълбо и цялата Слънчева система. Може да не забелязвате, но е така. Изместила се е. В последно време все не мога да я намеря. Хващам самолета, кацам на летище София, тръгвам да пътувам, оглеждам се, разпитвам и не я намирам. Няма я. Има там една страна. Да я наречем условно Бългериа. Така поне я наричат американците. Аз може и да не съм баш американец, но официално така се водя. То, аз се водя и българин официално, а по едно време исках да си взема и руско гражданство ей така, просто за адет. Всъщност съм трънтъркал или, както им казват тук, tumbleweed.
Когато англичаните опознавали Новия свят, открили много животни и растения, за които нямали думи. Трябвало да измислят думички и така се появили нови думи в английския език. Някой са съставни, като например bullfrog или tumbleweed, други заимствани от индианците, като например sumac и Michigan, а трети, чисто нови, неизвестни от преди, като например lollapalooza.
Бългерията преди двайсетина години започна като доста смешна страна. Приличаше на маймуна, облечена с фрак и нахлупила цилиндър. От онова време имам спомен за едно меню, което предлагаше на гостите от англоговорящи страни лакомството “Constipated old man from Bansko” или в български превод „Запечен Бански старец“. Децата слушаха рап, появиха се думички като „фрешче“ и „яко“, в Бългерията нещата престанаха да стават и започнаха да се случват, а водещите на предавания придобиха навика да казват „Благодаря ти за това“. Хората започнаха да си говорят на „ти“, независимо от статуса и възрастта на събеседника, и много се гордееха с тази си демократичност. В английския език думичката „You” е много интересна. Тя всъщност означава не „ти“, а „Вие“. Думичката „ти“ се превежда като староанглийското „Thou” и е изоставена в полза на уважителната форма. Абе, дядо от Банско със запек отвсякъде беше милата ми родина преди двайсетина годинки.
Като роден в България на мен ми беше хем мило, хем жалко. За американците и англичаните си е просто смешно. Напомня ми на любимия ми телевизионен спектакъл – „Криворазбраната цивилизация“.
Това беше в началото. Днес Бългерия е в ръцете на трийсетгодишните. Те са душата й. Вече не мога да я нарека Бългериа. Но и България не е. Трябва ново име. Поколението на трийсетгодишните няма нашия товар и нашите ограничения, то е до голяма степен космополитно. Младите българи пътуват по света, учат в най-различни страни, работят там, говорят езиците им, познават културата им, а после донасят всичко това у дома. Те не са чуждопоклонници, но не са и патриотари. Разбира се в България има от всичко по много, но аз говоря за тази здрава семка, която ще определи бъдещето. Това се млади, интелигентни, спортуващи, спокойни, знаещи какво искат от живота хора. Съществуването им няма нищо общо с политиката на никоя партия. Те са безпартийни туристи. Обичат да обикалят България, но също така пътуват и в други страни. Мразят зависимостите и системата „мой човек“. Работят в повечето случаи за небългарски фирми, но това е не от чуждопоклонничество, а поради реална оценка на обстановката. Това е един страхотен шамар за всички претендиращи за спасители на отечеството. Тих, беззвучен шамар, но от това още по-страшен. Знаете ли какво погуби социализма? Не, не бяха скачащите по площадите, колкото и да им се иска това. Даже и Плевналиев не беше, независиомо от плаката, нарисуван от него самолично на парче тепет. Социализмът падна от тиха стачка на хора, загубили мотивация и чувство на полезност и принадлежност към обществото. Те ходеха на работа без душа и се отпускаха слушайки, Юрая Хийп и Ей Си / Ди Си. Те, Ние, живеехме години наред в държава, различна от тази на номенклатурните функционери. Затова тяхната държава падна толкова лесно. На нас не ни пукаше за нея и тя падна.
Днес младите българи живеят в държава, различна от тази на политическите маймуни и номенклатурните уреждачи, и по същия начин не им пука за официалната Бългерия. Маймуните ще си стегнат куфарите и ще се пенсионират. Те днес закупуват имоти по Флорида и Джорджия. Уреждачите ще си уредят топли местенца някъде извън България. Те просто няма да могат да живеят в България, и не защото някой ще ги гони да им отмъщава. Просто защото това вече не е тяхната държава. Те не я разбират, а тя не понася тях.
Знаете ли какво научава един трънтъркал? На никого не му пука за теб и спасението ти е единствено в твоите ръце. България също е един търънтъркал в пустинята на света. За момент се беше подпряла на завет под големият руски камък, но сега е отново в свободен търкал. Руският камък се разпука на чакъл и сега този чакъл се събира за огромен бетонен бункер.
Европа и Америка са миражи в пустинята. Отдалеч приличат на зелени оазиси, но отблизо са просто поредните пясъчни дюни. Там няма къде да се спре един търънтъркал. В пустинята на Аризона растат едни грамадни кактуси. Наричат ги Сагуаро. Може рядко да вали, но когато вали, Сагуарото изсмуква цялата налична около него влага и я запазва за дълги години суша.
Българите често ми наподобяват такъв кактус. Оградили душата си с бодли, събрали в сърцето си живителната влага на оцелелите през хилядолетия в пустинята наши предци, устояваме ние на пек и студ, на суша и пясък. Устояваме десетилетия и столетия, и един ден отново разцъфтяваме с прекрасни благоухани цветове.
Ето и аз, един изморен търънтъркал, днес се подслоних под огромният Сагуаро на младите българи.
Тук един зевзек от българската колония в Индианаполис създаде български мъжки хор и го наименува „Не бойте се, деца“.
Така и аз днес ще завърша.
Не бойте се, деца!
Всичко ще бъде наред!
Виктор Хинов
.
