Разказ от Боби Кастеелс
Брад изключи машинално климатика и изгаси осветлението в кабинета си. Денят мина като всеки друг – под знака на рутината, която, колкото и да ненавиждаше, се беше настанила трайно в ежедневието му. Придаваше на действията му автоматизъм – стряскащ и досаден. На улицата го посрещна задушен въздухq примесен с клаксони и обичайния шум на големия град в края на работния ден. Навъсеното и мрачно небе, надвиснало току над покривите на Монако, не предвещаваше нищо добро. Набързо облече коженото си яке в движение и посегна да отключи мотора на паркинга, когато внезапно небето се разтвори и едри капки дъжд забарабаниха по паважа. Присветна зловещо и миг след това силен тътен разтърси простора, разсипа се над сградите и завибрира в стъклата. Ръката на Брад увисна. Нямаше никакво желания да се прибира още веднъж в такова време – мокър до кости с мотора по магистралата, сред безумците с огромните тирове, които изпитваха удоволствие да обливат мотористите, минавайки на скорост през дъждовните локви. Не и днес. Може би друг път, но не и днес.
Дълбоко някъде в гърдите му лежеше зараждащо се безпричинно безпокойство и някакъв неопределен копнеж. Да, именно копнеж, неясен, болезнен и далечен. Но по какво, не можеше да намери отговор? Приличаше на сценична треска пред дълго пътуване за никъде. Усмихна се насила и отърси неканените мисли. Строгостта на работата и рутинните задължения смазваха безмилостно скритата под кожата на рокера чувствителна и ранима натура. Не се отучи да мечтае, използваше обедните си почивки да се затвори в кабинета сред спуснатите щори и с притворени клепачи да отпътува в мислите си там, където го води сърцето. В един свят на почти материални илюзии, с които пътуването изглеждаше триизмерно и го обливаше с приятно усещане за пълнота. Обичаше тези мигове на усамотение, които никой не можеше да му отнеме. И никой не подозираше за тях, никой в обкръжението му. Обичайно, стъпил здраво на земята, изпълняваше семейните си задължения без ропот, нито претенции. Като робот, програмиран и безотказен. Така и подобаваше на мъж, надхвърлил шейсетте, с две големи дъщери и една изумителна малка фея на шест. Вървеше бавно към спирката на автобуса и отново автоматично мисълта му бе взела най-правилното решение. Отдавна не беше го правил… Двайсетте километра преход с градския транспорт му се виждаха неприемливо изпитание в друго време, но днес бе не само единственото, но и желано решение.
Автобусът, полупразен, потегли веднага. Брад се настани в средата до прозореца и се загледа с интерес навън. Сега щеше да обърне внимание на детайли, които му убягваха, когато шофираше. Мокрите улици се смесваха с неоните и причудливите им отблясъци го отпратиха почти мигновено в неговия въображаемо красив и бленуван свят. На всяка следваща спирка автобусът се пълнеше. Само мястото до него остана празно. На четвъртата спирка се открояваше самотна фигура с каска в ръка и кожен костюм, полепнал плътно по забележителни форми. Естетът и мъжът в него реагираха адекватно, а и гледката си заслужаваше. Пищна коса с цвят на зрял кестен обгръщаше раменете на жената и, въпреки кожените дрехи, можеше с лекота да се отгатне овалът на възхитителни рамене. Приплъзна поглед по изящните и безкрайни крака на непознатата фигура. Автоматично определи възрастта й между 45-50 години и Бог беше свидетел, че това негово творение излъчваше такова обаяние на фона на бледата светлина на отиващия си ден, че Брад почувства внезапен прилив на жега, зараждаща се в стомаха, вливайки в кръвта му прилив на адреналин.
Тя се качи, а погледът й попадна естествено на единственото свободно място, като по чудо останало празно именно до него. Брад се размърда неспокойно и леко се премести по-плътно до прозореца – безмълвна покана от куртоазия. Дамата се усмихна, забелязала жеста, и се настани елегантно. Парфюмът й моментално се разля в чувствителните ноздри на Бред и той безапелационно разпозна натрапчивия сладникав аромат на „Шалимар“. Това му дойде в повече, защото познаваше аромата до болка. Аромат, който не можеше да забрави, ползваше го покойната му съпруга приживе и го обожаваше. Действаше като естествен афродизиак. Студена вадичка пот се плъзна от вдлъбнатината между гърдите му и се спусна към стомаха. Непознатата го гледаше с огромните си очи, а погледа й… той, Брад, четеше като на книга в него. Там имаше някаква необятна савана, прегоряла от жажда, докъдето можеше да проникне навътре в нея, Брад виждаше онази позната нему безнадеждност от ежедневието, която струеше като гейзер от дълбокия поглед на тази жена.
Хипнотизиран, не откъсваше поглед от нея, а в очите им се зараждаше взаимно и непреодолимо привличане. Магнетична сила го прикова и подчини волята му. Никога преди с такава внезапна интензивност не беше пламвала страстта във вените… и беше взаимно, можеше да се закълне във всички светии, защото тя просто постави ръка на коляното му и светът се разтвори като мастило в чаша вода. Ръката й, пареща го прониза до мозъка и направи късо съединение. Вече не бяха в автобуса, а някъде под небето на южен плаж сред безлюдна лагуна. Здраво вплетени ръце преливаха енергиите им и докосваха всеки неврон на подсъзнанието. Пълзяха в кръвния поток и се вливаха струйно в сърдечния ритъм. Ако божественото се състоеше именно в това усещане, Брад не искаше повече да се връща в реалността. Това бе повече от секс, това бе повече от сливане… беше като докосване от ангел и цялото му същество прие това като причастие. Разтърсващото и изгарящо усещане изтръгна от дълбините на неговата мъжественост цялата сила на всички неизживяни мигове и онази могъща като цунами страст, скрита в копнежите сред миговете на усамотение. Една огромна вълна от блаженство се разля по тялото, лекота, която изпълваше пространството със светлина и уют… и нейните очи, прегърна го с неподозирана нежност и той знаеше, че тя му принадлежи – без думи, без клетви, без обещания. Тя беше вечността, за която копнееше толкова силно, и нейния неподозиран покой го люлееше в обятията на тази любов от едно едничко докосване, за което си заслужаваше това невероятно пътуване.
На последната спирка на автобуса шофьорът се опита да събуди усмихнатия и озарен в съня си мъж, подпрял глава на стъклото с поглед, вперен някъде в пространството, с изражение на безкрайно щастлив дух. Но дръпна стъписан ръката си от изстиващата плът.
–––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от съшия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.
.
