„Тате, искам да стана писателка – ми каза дъщерята след завършване на гимназия. – Ще уча специалност творческо писане.”
Навъдиха се разни специалности в последно време, не знаеш да се смееш ли или да плачеш.
„Дъще, ако искаш да пишеш – пиши. Публикувай си книгите в електронен вариант, а ако искаш да ги отпечатим, не е трудно. Технологиите в наше време правят книгоиздаването лесно. Важното е да имаш какво да кажеш на хората и да можеш да го направиш така, че те да искат да го чуят. Ако пишеш от сърце и имаш дарба на разказвач, ти си писател. Ако нямаш дарба, няма как да те научат на нея. Ще те научат на граматика, литературни прийоми и ще изучаваш другите писатели. Ти и сега четеш много и имаш златно сърце. Не си губи времето. Просто сядай, пиши и публикувай.“
Оказа се чудесен съвет. Дъщеря ми разбира се трябваше да се опита по своя начин, но след една година учене си смени специалността и сега е млада лекарка с два публикувани романа.
Много от нас имат нужда да изразят себе си чрез изкуство и голяма част изпитват притеснение да го правят. Все пак има професионални писатели, художници, музиканти. Има министерство на културата, изкуствоведи, литератори и какво ли още не. Не може така. Ред си има! Как тъй ще се изразяваш без санкциите на съответните органи? Как така ще пишеш без литературно образование, без диплома, без да си професионалист – писател?
Е, аз го правя. Дъщеря ми – също. Хиляди хора пишат ей така, без да имат никакво специално разрешение за това. Понякога се престрашават да публикуват в интернет пространството, на своите странички.
Големите издателски къщи обикновено не обръщат внимание на тези публикации. Те са професионалисти и знаят от какво може и от какво не може да се направят пари. Пари се правят от вече доказали се автори или от писатели, на които им се създава ореол на гениалност, с помощта на професионални рекламни кампании.
Няма по-добър начин да унищожиш един писател от този да се заеме с него голяма издателска къща. Къщата започва да се грижи за своята инвестиция, да създава на писателя някакъв образ – често нямащ нищо общо или твърде малко общо с действителността. Идва момент, в който писателят става жертва на образа, създаден за него. Дарбата му на разказвач е укротена, дресирана и превърната в машинка за пари.
Ние в Еврочикаго сме неизтребени идеалисти. Медийният ни портал се поддържа с доброволен труд. Всеки може да публикува при нас своето мнение или свои литературни творби, ако наистина има какво да каже с тях. Преди пет години в разговор между нас възникна идеята да публикуваме безплатни сборници с разкази и стихове. Решихме да не са творби на няколко автори или на 20-30. А колкото повече, толкова по-добре. И от колкото повече различни точки на света, където има пишещи и четящи на български. При това, книгата просто трябваше да остане безплатна. А и представяте ли си ужаса от задачата да разделиш евентуален доход от литературен сборник между седемдесет автора примерно?
Решихме да финансираме издаването на сборниците с пожертвования. Първите сборници се издадоха основно със средства на един от нас и с други, по-малки дарения. Но още оттогава започна това спомоществувателство от група съмишленици на идеята. Тази група е много интересна. Това са хора, които може да нямат произведения във сборниците, не познават лично повечето от авторите, чиито творби влизат в тях, не работят за Еврочикаго. Ние просто помолихме за тази помощ и тя дойде. Помолихме искрено и те развързаха кесиите си, кой с колкото душа му пожела. И това още от първата книга, когато не се знаеше дали тя ще излезе, както и дали не сме някакви поредни мошеници, измислили поредната измама за собствено облагодетелстване.
Минаха четири години и ето, чудото ставаше всеки път.
Четвъртата книга, излязла от печат миналата година, беше финансирана изцяло с малки дарения на сънародници от три континента. Ние от екипа сме дали примерно толкова, колкото и всички други, а групата на даващите се увеличи неимоверно. След четири издадени сборника все повече хора разбираха, че в това, което правим, няма грам търговски интерес. Нещо повече. За предстоящия пети сборник имахме предложения за финансиране от “големи” спонсори. Предложенията бяха отправени с най-добри намерения, но ние ги отклонихме.
Моля писателите – участници в сборника да не ни се сърдят. Да, разбира се, с “по-сериозно” спонсорство може да издадем по-луксозно издание, в по-голям тираж и да направим по-бляскаво представяне на книгата. Това, което ни спря, е, че така може да се убие душата на идеята. Няма друго такова издание по света, което да излиза само и единствено с волни пожертвования на българи от различни страни и континенти, да се раздава безплатно и да включва толкова много автори между кориците си. Може изданието да е евтино като средства, и представянето му да е в някое читалище или в книжарница, но няма точно такова „Просякинче“ в цялата Българска литература.
Днес Ви каним да участвате с нас за поредна година в това единствено по рода си начинание – „Просякинчето“ (вж. линк). Дайте ни само, ако душата Ви го поиска. Дайте за него толкова, колкото можете. Ние ще го издадем за поредна година. В него ще срещнете множество български автори, които живеят и пишат по цял свят. Там си дават среща известни писатели с такива, които виждат първото си произведение на хартия. Там шофьорът на камьон от Чикаго публикува рамо до рамо с писателка на свободна практика от Гърция и учител по рисуване от Варна. Едно е общото между тях. Пишат на български и техните творби са важни за нас. Точно така. Толкова ни е „прост“ изборът. Харесва ни – върви. Не ни харесва – не. Тъй като не печелим нищо от цялата тази работа, то и изборът ни е пределно честен. Всъщност, не. Печелим и трябва да си го признаем – страхотно чувство е да си част от съдбата на „Просякинчето“. То ни е като дъщеря. Обичаме си го и си му се радваме като на наше детенце. Виж колко ни е пораснала тази година, колко е хубава, умна, сърдечна. Виж колко хора са дошли за рождения й ден, какви автори и какви дарители само… Един човек, който дава десет лева, отделени от залъка си, струва колкото хиляди търгаши, опитващи се да се откупят и да успокоят съвестта си. Ето такива “спонсори” търсим – истински, към такива хора се обръщаме – с големи души.
Ще Ви разкажа още нещо. При последното ми идване в България разговарях в едно такси с таксиметровия шофьор. По едно време той произнесе следната фраза: “Е, то е ясно, че всичко е за пари.” Жегна ме тази фраза. Мразя я! Винаги протестирам, споря и доказвам, че това не е вярно. И винаги ме гледат като леко смахнат. Този път обаче имах кратък и безапелационен отговор. Носех със себе си няколко книжки на “Просякинчето”. Просто му подадох една и му я надписах на заглавната страница.
“Не всичко е за пари. Най-хубавите неща на този свят са безплатни!”
Виктор Хинов
.
„Как така ще пишеш без литературно образование, без диплома, без да си професионалист – писател?“
Така си е…
И знаете ли откъде тръгва тази лапидарна „аксиома“? Не знаете?
…Тръгва от т.нар.“ПРОФЕСИОНАЛНИ РЕВОЛЮЦИОНЕРИ“. За да не прозвучи като голословно твърдение, ето някои имена:
– Карл Маркс /издържан от Фридрих Енгелс/;
– Владимир Илич Улянов-Ленин /платен от Генералния щаб на Германия/;
– Лео Троцки /платен от американските милиардери братя Шиф и съмишленици;
– Георги Димитров Михайлов /платен от Коминтерна/;
– Васил Коларов, Трайчо Костов, Вълко Червенков, Тодор Живков, Антон Югов, Станке Димитров-Марек, Никола Вапцаров /иначе високо надарен поет/ – също платени професионални революционери;
– стотици т.нар. „АБПФК“ /от периода преди 09.09.1944 г., а не навъдилите се стотици хиляди след „народното въоръжено въстание“/.
От всички горепосочени тръгна и се нарои т.нар. НОМЕНКЛАТУРА на ЦК на БКП, на ОК на БКП, на ГК на БКП, на РК на БКП – дори на равнище селска партийна организация!
Е, ТЕ и днес определят – вече не само административно, но и икономически – кое да види бял свят и кое – да бъде затрито!
На този фон появата на „Просякинчето“ е една от белите лястовици на т.нар. Преход. Малък е броят на алтруистите, но понякога дори един ЧОВЕК е достатъчен, за да провали изтънчените планове на „професионалните“!