142-та годишнина от Освобождението на България ще бъде отбелязана в София с молебен и церемония по издигането на националния флаг. Президентът Румен Радев ще остави цветя на Паметника на свободата на връх Шипка.
Припомняме, че тази година ние в Чикаго бяхме сред първите, отбелязали празника (вж. тук и тук).
За първи път трети март се отбелязва през 1880-та година като ден на „Възшествието на престола на император Александър Втори и заключението на Санстефанския мирен договор“. Като ден на Освобождението на България Трети март е честван за първи път през 1888-ма.
Както много дати от нашата история, и тази е спорна. И тук е ролята на историците, които задължително трябва да проведат един много широк дебат по тази изключително сериозна тема, формулирана така: коя дата от българската история заслужава да бъде национален празник? Защото се вижда, че 3-ти март, колкото и да е странно, не ни обединява всички.
Ето един текст от проф. д-р Петко Ст. Петков, преподавател е в Катедра „Нова и най-нова история на България” във Великотърновския университет, който е писан от преди няколко години, но е актуален и днес.
.
Национален празник ли е Трети март?
.
Въпиющо е несъответствието в празничната ни система по отношение стар – нов стил. 6 септември – Съединението на България и 22 септември – Деня на Независимостта, отбелязваме по стар, а Трети март и Априлското въстание по нов стил. Първото честване на договора, който смятаме за Освобождение, става още през 1879 г. в хода на Учредителното събрание – на 19 февруари. Във всички документи, укази на княза и първи закони за празничните дни, поне до Балканските войни, пише – възшествие на император Александър ІІ и Освобождение на България. Това обяснява защо граф Игнатиев е избрал тази дата за подписване на предварителния Санстефански договор. На 19 февруари 1855 г. Александър ІІ, наречен освободител заради премахването на крепостничеството, но и наш освободител, се качва на руския престол.
Проблемът не е в това. Важно е да се реши веднъж завинаги – държавнически, кой стил да се използва. И астрономически, и законово, би трябвало това да е новият, щом през 1916 г. сме приели Григорианския календар. Както кончината на Левски правилно почитаме на 18 февруари по нов стил – повече във Велико Търново пък по-малко в София, както отбелязваме рождението му на 18 юли, и там няма спор. Българите трудно ще приемат промените, но празничният календар трябва да се уеднакви.
Ние не забелязваме това, защото сме свикнали с тази историческа шизофрения, но отвън изглежда неприятно и говори много зле за нас. Издава липсата на характер и държавническа воля.
И това не е най-важният проблем. Въпросът е защо този ден се свързва с Освобождението. Без да дразня патриотичното ухо, трябва да кажа, че това, което се случва на 19 февруари 1878 г., нито е край на бойните действия, нито е окончателният край на войната. Най-неприятното е, че това е един руско-турски предварителен договор, в който българите нямат никакво участие. Първият изход от войната е точно месец по-рано – на 19 януари по стар стил (31 по нов), когато се подписва примирието в Одрин, към което има документ – публикувал съм го в сборника в чест на акад. Георги Марков. Това са основите на мира и в тях на 19/31 януари 1878 г. за пръв път се казва, че „ще бъде създадено Княжество България върху всички земи, населени с българи, но не по-малко от тези, начертани на Цариградската конференция“ през 1876 г., а това са земите на Екзархията, които са признати и от султана, и от Великите сили.
Русия затова е пратена в тази война, тя е мандатьор на Великите сили – да изпълни, да „накаже“ султана, защото не слуша какво му казват. А то е да направи автономия на българите, тогава в два вилаета, а в Одринското примирие това е една обща административна единица – една нова държава, но включваща признатите от всички български земи. Е, няма излаз на Бяло море, но всички земи са признати. И ако това решение беше отишло до Берлин, имаше много по-голяма вероятност да остане по-цялостно, и макар тук-таме да бъде резнато, България да остане по-голяма. Това, което прави Игнатиев в Сан Стефано, руските историци и досега не могат да го обяснят.
Точно месец след Одринското примирие границите на Санстефанска България са доста различни от тези на Екзархията, колкото и да се заблуждаваме, че е едно и също. Не е! В Санстефанска България, макар че всеки, който отвори атлас за 11-и клас, може да го види, липсва Северна Добружда, призната за българска територия и от султана във фермана за Екзархията, и от Великите сили на Цариградската конференция. Тази територия Русия „дава“ на Румъния, защото й взима Южна Бесарабия. Пак Русия, по Санстефанския договор „дава“ целия Нишки край, не са Западни покрайнини и едно-две села, а колкото е била тогавашна Сърбия – Белградският пашалък, още толкова получава от Русия. Няма аргументи, просто им дава! Сърбия се увеличава двойно. И цяла Егейска, и Одринска Тракия, и Средните Родопи, включително Смолян, остават в Турция. Границата, всеки може да види, минава покрай Асеновград…
Че в границите на Санстефанска България влизали Охридското езеро и един неголям излаз на Бяло море е много хубаво, но това е виртуална реалност – там руски войски няма. Нещо повече – Шумен и Варна след Сан Стефано остават в турски ръце! И двете крепости не са освободени. Това става чак след Берлинския договор. Да оставим настрана, че се въвежда чужда военна окупация…
Не бива да се заиграва с болезнената днес русофилско-русофобска тема с „Какво толкова?“. Почти всеки Трети март, заставайки мирно и отдавайки чест, всъщност почитаме факта, че сме окупирани от друга империя. Както и да го погледнеш.
Покрай глупавите спорове за филма „Дякон Левски“ се сетих какво би отговорил Апостола при цялата му святост и нашето отношение към него, ако го изправим и го попитаме: „Бачо Василе, или дяконе Игнатий, какво ще кажеш ти за Санстефанския договор?“, всеки от нас веднага би се сетил за отговора. Каквото е и казвал – който ни освободи, той ще ни пороби…
Затова – денят на Освобождението е едно, националният празник е друго. Може ли един валиден, колкото мартенския сняг договор, да бъде отбелязван като национален празник? Трети март е междинна спирка, там българско участие няма, а въпросът, дали да бъде национален празник, трябва да се решат от по-широка дискусия, каквато досега не е имало. И да не се забравя, че тогава русофоби все още няма, тогава Стамболов е най-големият русофил. Никой не оспорва, че денят на възшествието на Александър ІІ, който се споменава и в литургията дори, и Освобождението на България, които съвпадат, трябва да се честват. И се честват! Питайте на този ден как ще честват Трети март българите в Смолян, като те на този ден остават в Османската империя навремето.
Никога на българския народ не е поставян въпросът и не се обсъжда коя дата от многото паметни дни в нашия календар заслужава тази изключителна чест да бъде национален празник. За мен това трябва да е 24 май, заради това, че излъчва други послания и е празник на българите от ІХ и Х век, от днес, и на утрешните българи, на тези в Канада, на българоезичните турци – на всички българи.
Казвам всичко това преди тази паметна дата, защото съм историк, първо, а после патриот. Двете качества могат и да не си противоречат, но много трудно…
Източник: В. „Българска армия“
.
Вече десетилетия наред възрастните посрещат Трети март. Малките и младите започват тепърва да броят годините на тези срещи. Те, малките и младите, ще чуват различни мнения за този ден на март. Понякога ще се чувстват объркани. Ще срещат и объркани възрастни.
Да, Санстефанският мирен договор е само прелиминарен. Да, с него се казва, че „Високата порта признава окончателно независимостта на княжество Черна гора” (чл. 2). Да, в него е записано, че „Сърбия се признава за независима” (чл. 3). Да, Високата порта ще заяви „независимостта на Румъния”, на която ще се даде и възможността „да пре¬дяви своите права за едно обезщетение, което ще бъде уговорено между двете страни” (чл. 5). А за Родината ни ще е посочено (чл. 6):
„България се издига в автономно, поданно княжество, с християнско правителство и народна милиция.”
Несъмнено, думата „поданно” предизвиква болка. Защо тя е използвана именно за нас?
В същото време, в Санстефанския мирен договор е записано, че „окончателните граници на Княжеството” ще бъдат определени, като се „държи сметка” за един принцип – „принципа на народността на болшинството жители на покрайнините”, при това, „според основите на мира”.
В договора е записано, че „българският княз ще бъде свободно избран от населението”, при все и с уговорката, че този избор ще трябва да бъде „по¬твърден от Високата порта със съгласието на силите” (чл. 7). Добавено е и следното:
„Едно събрание на първенците (нотабилите) на България, свикано във Филипопол (Пловдив) или Търново, ще изработи преди избирането на княза, под надзора на един руски императорски комисар и в присъствието на един турски комисар, организацията на бъдещото управление…”
Тук всеки ще трябва да реши: дали да се вгледа в израза „събрание на първенците”, или в думата „надзор”?
Чл. 8 от Договора гласи:
„Турска войска не ще има вече в България и всички стари укрепления ще бъдат съборени за сметка на местното правителство.”
В следващите членове на Договора се говори за „съглашение между Високата порта и управлението на България”, за „турско-български комисии”, за „пълна и обща амнистия” на всички лица, които са били „задържани” или „изпратени на заточение”. А това вече подсказва поне черновата на едно бъдещо развитие.
Разбира се, не може да не бъде отбелязано, че само след половин година този договор ще бъде погазен. Кой е бил виновен? И само един ли е бил?
Но… който и да е бил режисьорът на онова, което се е случило, духът на свободата вече е бил пуснат. И скоро, през 1885 г., той ще роди това, което е трябвало да се роди.
А колкото до днешните обърквания, те могат лесно да бъдат прояснени. Човек просто трябва да си отговори на въпроса:
КЪДЕ БИХ БИЛ АЗ И КАКВО БИХ ПРАВИЛ ПРЕЗ 1877-78 ГОДИНА?